Българският стил на живот в Зидари на П. Ю. Тодоров

Едно убийство, един любовен триъгълник, разкъсан от яростта на отмъщението, готическа атмосфера с мрачен ритуал на жертвоприношение, извършено между стените на черква (недостроената култова сграда не предизвиква ли същото зловещо и мистично впечатление, както и руините на разрушената?), кървава битка с разбойници и на всичко отгоре самообесване, белязано с вината на Юда. Какво повече можем да очакваме от една пиеса, за да ни стане интересна! И все пак „Зидари" на Петко Ю. Тодоров няма нищо общо с пиесите, предназначени да развличат със занимателните си сюжети. Написана на раздела между два века, тя носи напрежението на новосъздаването, на нещо, което все още пристъпва с предчувствие, с енергия, все още запирана от отчаяните усилия за живот на старото. Няколко години след „Майстор Солнес" (1892) и почти едновременно с „Когато ние, мъртвите се пробудим" (1899), пиеси, които Ибсен повдига завесата пред загадъчния живот на човека творец, изкупващ със страдание своето призвание, Петко Ю. Тодоров също пише за мъките, с които тво рецът се освобождава от посредствеността на средата, за да тръгне по трънливия път към идеала си. Персонажите му са обкрачили едновременно две цивилизации - на човека от всички времена и на българина от синора между средновековието и Възраж дането.