Книжка-1

1989, Книжка 1 - Съдържание

Не бихме могли да обясним дълбочинните процеси, протичали през нашето Възраждане и без някои характерни влияния отвън. Тези влияния са били особено необходими. Били са търсени при липсата на традиции, в борба с духовната ни изостаналост. При това влиянията не бива да се разбират само като преки заемки, а и като дълбочинни процеси понякога и на недоосъзнавано чуждо въздействие. За гръцкото влияние у нас Васил Пундев написа студия „Гръцко-български литературни сравнения". В тази си студия Пундев добросъвестно е изследвал първото българско списание „Любословие“, издавано от Фотинов в Смирна. Той правилно пише, че „националното движение и книжнината ни от края на XVIII до средата на XIX век се намират под господствуващо влияние от възраждащата се Гърция и нейната книжнина (с. 145). Вярно е, че историкът трябва да се ориентира във фактите. И Пундев сочи тези факти: списание „Любословие" и списание „Алоб ки“, Кипиловски — Христопулос или Петко Славейков - Христопулос. Но процесите са имали и други дълбочини, определяни не само от преките културни закони, а и от другите по-общи координати на духовния, на културния и на идейния живот в съседната страна. Впрочем на този въпрос ще се спрем по-нататък.

Преломът e между деветнадесето и двадесето столетие в българската история прелом и в душевността на националната интелигенция. Започва стръмният път към самопознание чрез страдание, към единство чрез противоречия. По този път - борба за духовен синтез - личността на Боян Пенев е епоха: по-богата, по-сложна и дълбока дори от богатото му и сложно творческо дело. Всъщност най-големият, неподражаем творчески връх на Б. Пенев е неговият духовен живот. В характера му намира завършен израз борбата на две поколения български интелигенти да надмогнат ограниченията на патриархално-колективистичния свят, да приближат националната психика към простора на философското мислене и дълбочината на психологическото самоопознаване. Боян Пенев се появява, за да въплъти успеха на тази борба. Усилията на прелома не браздят с пукнатини целостта на неговия характер; след трагичния опит на Яворов, Бояджиев и Дебелянов вихърът на промените е преломен, новото има корен дълбоко душата на българина. С монолитната внушителност на своя духовен свят, с волята, сублимирана в творчество, Б. Пенев сякаш повтаря нравствения подвиг на Пенчо Славейков. Но това повторение е неизбежното докосване на противоположности в края на всеки кръг. Целостта на Пенчо Славейков е резултат от това, което сам поетът нарече обич „баща ми в мен", - незагасналия духовен опит на голямата възрожденска традиция. Целостта у Боян Пенев идва от преодолените противоречия на утвърждаващата B c се нова епоха.

Едно убийство, един любовен триъгълник, разкъсан от яростта на отмъщението, готическа атмосфера с мрачен ритуал на жертвоприношение, извършено между стените на черква (недостроената култова сграда не предизвиква ли същото зловещо и мистично впечатление, както и руините на разрушената?), кървава битка с разбойници и на всичко отгоре самообесване, белязано с вината на Юда. Какво повече можем да очакваме от една пиеса, за да ни стане интересна! И все пак „Зидари" на Петко Ю. Тодоров няма нищо общо с пиесите, предназначени да развличат със занимателните си сюжети. Написана на раздела между два века, тя носи напрежението на новосъздаването, на нещо, което все още пристъпва с предчувствие, с енергия, все още запирана от отчаяните усилия за живот на старото. Няколко години след „Майстор Солнес" (1892) и почти едновременно с „Когато ние, мъртвите се пробудим" (1899), пиеси, които Ибсен повдига завесата пред загадъчния живот на човека творец, изкупващ със страдание своето призвание, Петко Ю. Тодоров също пише за мъките, с които тво рецът се освобождава от посредствеността на средата, за да тръгне по трънливия път към идеала си. Персонажите му са обкрачили едновременно две цивилизации - на човека от всички времена и на българина от синора между средновековието и Възраж дането.

Тогава тези начеващи поети се страхуваха да не се обезличат, да не изпаднат в робска зависимост от миналите завети. Не че отхвърляха старите авторитети, в тях ната поезия често се мяркаха имената на Байрон и Лорка, на Пушкин и Уитман, на Ботев, Маяковски и Вапцаров, но същевременно питаха себе си и другите: а ние „за какво сме родени“, и намираха, че е необходимо да спечелят „признателността на едно поколение". Преди всичко, може би не без известна младежка самоувереност, породена от чувството за собствено достойнство, те се страхуваха да не се поддадат на старото и утвърденото. Така или иначе, те се бореха за една по-нова концепция за поезията, разграничаваха се от миналото изкуство, защото считаха, че съвременният поет трябва да отразява новите тенденции в общественото развитие и преживяванията, които изпитва човек като господар на своите чувства. Убедени бяха, че прогресът в обществото пораж да и необходимостта от пълното обновление на всички морални и естетически ценности. Пред тях се откриваха свободни пътища за търсения и експерименти, необвързани с традиционни схеми. За стиховете на известни поети от близкото минало те съдеха с презрителна ирония, обявяваха ги за старомодни и за неотговарящи на съвременните духовни търсения.

Творческият път на Р. Якобсон (1896-1982) започва във време, което се определя като края на символизма и началото на търсене на новото в литературата и изкуството като цяло. Това е времето, в което се заражда футуризмът като направление. Около 1912 г. руската футуристична поезия вече се налага над замиращия символизъм. Хлебников (1885-1922) се обръща към „думата като такава" и неологизмите стават същи ната на неговата поезия. Сред художниците също творят експериментатори като Фи лонов (1883-1941) и Малевич (1878-1935). В тази среда минават юношеските години на Роман Якобсон. След години сам той казва: „Аз израснах сред млади художници и основните въпроси за пространството цвета, за контурите и композицията на една картина ми бяха така близки и познати, както и основните въпроси за вербалния характер на поезията, сравнена с обикнове ната реч.

Михаил Шолохов претвори с гениално прозрение за историческата им значимост две събития - ре волюцията от 1917 г. в Русия и трудностите по колективизацията в руското село през 20-те и началото на 30-те години. „Тихият Дон" и „Разораната целина", ако днес можем да ги облечем в приказните дрехи на суперлативите, като ги наречем романи епопеи, романи епоси или романи саги - все едно как ще ги наречем, думите въпреки всичко си остават бледи, — се превърнаха през 30-те години в откровение извор на жива надежда за цял един народ българския. Те носят у себе си прометеевско озарение тълкуване за събития и явления, за разруха и съграждане, за колебания и възход на един народ и на една революция - Великата октомврийска. Това прометеевско озарение бе особено необходимо както на обикновения пролетарий и селянин, така и на прогресивния интелигент у нас. И Проникването на „Тихият Дон", както и на „Разораната целина" в България до Девети септември 1944 г. е оставило след себе си ярка диря, превърната днес в широк и светъл път. В неговото начало те са били посрещнати от полицейската цензура и свирепостта на Закона за защита на държавата в царство България. Но те са били посрещани с радост и нетърпение, с добронамереност от прогресивни хора и комунисти. Днес, проследявайки и пътя на „Разораната целина" по страниците на нашето журналистическо и литературно наследство, откриваме следи от вълнуващи срещи и събития, забравени или малко известни. Спираме пред светли паметни знаци по страниците на вестници и списания, в полицейски документи и лични архиви. Те очертават още една необикновена съдба, която прилича на тази на „Тихият Дон" но и се различава от нея. И която и днес продължава да ни вълнува.

Още съвсем млад Лилиев е изцяло потопен в поезията и навлиза в такива дълбочини, че дори голяма част от новооткритите му писма стихотворения са всъщност емоционален изказ на вътрешно-житейски настроения, които видимо ни отдалечават от модния универсиализъм. Почти зад всяка строфа, изпра тена на Димитър Подвързачов или Димчо Дебелянов, виждаме нещо много по-съществено от отвлечени съзерцания, защото някои стихотворения са равнозначни с действителния образ на техния създател и се приемат като саморазкритие. Като оставим настрана копнежа към безсмъртни блянове, какво по-вярно има от болката да разреже плода на своя дял живян"! Неслучайно той доверява на Дебелянов:

„Райна, блъгарска царкиня", приказ А. Ф. Велтмана, преведе от руски Елена Мутева. Санктпетер бург, издание на калоферското училище, 1852. Второ издание, Одеса, 1856 г. Този превод ще остане дълго време ненадминат и ще привлече многобройни читатели. Висока оценка ще му даде още възрожденската критика, ще я потвърди и българската филологическа наука на ХХ в. Общо място ще стане съпоставянето или по-точно противопоставянето на превода на Мутева и този на Йоаким Груев: „Райна, княгиня блъгарска." Повест от Велтмана, преведена от Йоакима Груева. Белград, 1852. Второ издание, Виена, 1866 г. През последните 10-15 години излязоха нови издания на редица Велтманови произведения, между които и „Райна, королевна болгарская." Появиха се и нови изследвания на Велтмановото творчество, както и обстойни коментари към включените в изданията повести и романи. Това направи възможно след анализ на повестта на фона на Велтмановото творчество да се покаже как се вписва тя в преводната литература на Българското възраждане. А след сравняване на двата превода с оригинала и помежду им да се определи тяхното място в историята на превода в Бъл гария,

В рубриката „История на литературата" е поместена статията на С. Поварцов „Хора с различни мечти" (Чехов и Мережковски). Поставената тема - посочва още в първите редове авторът - има принципно значение, доколкото Д. Мережковски е не просто литератор на тази епоха, критик на Чехов и негов кореспондент, но и крупен идеолог на зараждащия се декаданс в Русия. В творчеството на Мережковски са концентрирани най-характерните черти на „новото изкуство". Декадентската школа, без ни наймалко да крие антипатиите и непомерните си пре тенции, се формира в пряка идейно-естетическа конфронтация с руския реализъм, един от великите представители на който е А. П. Чехов. И като личност, и в литературно отношение Чехов е бил за мнозина голяма загадка. Борбата за Чехов, разгърнала се в руската критика, е ярко свидетелство за това, колко упорито са се сремили да разгадаят тази загадка, а след като я разгадаят да направят писателя съзнателен участник в груповските разногласия, поддръжник на едно или друго направление" на „тенденциозното изкуство, и т. н. В този план взаимоотношенията между Чехов и Мережковски са много показателни за епохата от края на XIX - началото на ХХ век. Материальт, с който разполагаме - пише С. Поварцов, - дава възможност по-точно да се обгледа не само литературният процес в неговите най-съществени промени, но да се изясни и контрапунктът на художествените типове в динамично развиващата се руска култура в този преходен период.

Появата на двутомния труд „Българска възрожденска литература. Проблеми, жанрове, творци" съвпада по една случайност с шестдесетгодиш нината на автора му - проф. д-р Дочо Леков. В продължение на близо четири десетилетия Дочо Леков развива литературно-научна дейност, която не излиза извън рамките на Българското възраждане, за да му остане верен и до днес, въпреки изкушенията, когато волно или неволно е хвърлял поглед към старата българска литература или към следосвобожденските писатели, пренесли възрожденския дух и патос в новата книж нина. Със своята строго определена тематична територия Дочо Леков рязко се отделя от мнозина други литературни историци, известни с всеядността си, с прекомерната си самоувереност, които смятат, че цялата българска литература от Кирил и Методий до наши дни е тяхно ленно владение, техен литературоведски диоцез. Затова пък научните му изследвания говорят за истинско, дълбоко познание на доосвобожденската ни книж нина, проучвайки проявите дори и на най-скромния книжовник, учителствувал в някое забравено и от Бога село и публикувал във възрожденския печат някоя и друга дописка или стихотворен опит. Свидетелство за това са научните му тру дове, като например „Проблеми на българската белетристика през Възраждането" (1970), „Лите ратура - общество - култура. Литературносоциологически и литературноисторически проблеми на Българското възраждане" (1982), както и разглежданият тук двутомник, в които той се стреми да открие определена закономерност в развитие то на литературните явления, да проследи литературния процес в неговата пълнота, да включи в него и фактори, на пръв поглед извънлитературни и затова може би неизследвани досега. В други монографични изследвания и очерци Дочо Леков проследява живота и разглежда произведенията на писатели, участвували дейно в литературния живот през шестдесетте и седемдесетте години на XIX век: „Васил Друмев - живот и дело" (1976), „Любен Каравелов" (1977) и „Райко Жинзифов" (1978). Той обаче не се задоволява само с изследване на жизнения път и на книжовното наслед ство на писатели от първи ранг, но търси мястото в развитието на българската изящна словесност и на литератори от втория и третия ешалон на тази епоха, за които също така издава отделни книги - „Тодор Пеев. Страници от живота и съдбата на един възрожденец“ (1978) и „Ради Иванов Коле сов" (1983).

Очаквах книгата на Николай Звезданов „Неосветените дворове на душата" (1987) с нетърпение и критическа ревност. Трябваше отдавна да се появи такова цялостно изследване на творчеството на Калиманския сказател и съвсем не е слу чайно, че неговият автор е роден точно в този странен Северозапад и че всичко, което го заоби каля, е част от топонимията на реалната и митична Радичкова държава." Може би пресилено ще прозвучи, че прочетох книгата на един дъх, като роман, с някаква особена, душевна наслада. Всич ко уж толкова познато, но всъщност сякаш едва сега започнах да разчитам знаците от тайнописа на Радичковата нежна спирала, да се изкачвам по-уверено по стръмнината на своите и на неговите вътрешни Хималаи. Насочваше ме ненатрапливо, дискретно и умно авторът на тази толкова изповедна и философски задълбочена книга. Наред със сериозната теоретична подготовка, с обширните познания на българската, руската и световната литература Звезданов е подходил към творчеството на своя любим автор и с голямо лич но пристрастие. Като отделни цветни илюстрации се появяват страници с описания на срещи и разговори с Йордан Радичков. Те именно внасят осо бения аромат и цвят, достоверност и голяма че тивност и допринасят за по-прякото възприемане на живия и оригинален портрет на големия худож ник белетрист. Есеистично-изповедният тон подсказва възможностите на автора не само в сферата на сериозните литературоведски обобщения, но и в областта на художественото писателско поприще.

След като знаменитата „История на славянския език и литература по всички наречия" (1826) от П. Й. Шафарик постави начало на съвместното изучаване на славянската словесност, вече век и половина поредицата историографии предста вя не само литературния процес на славянските народи, но и методологията на неговото отразяване. Романтическата славистика се насочи към феномена славянски литератури посредством етноезиковите методи, позитивистичната - чрез контактологическите, а историографите от 20-те години на нашия век - чрез типологическите. Марксическият сравнително исторически метод пре достави възможности за всестранно осветляване на литературния процес, но на практика в рамките на неговата комплексност почти винаги доминира някой от традиционните подходи. Едновременно със забелязващото се преориентиране от историографски към теоретични и методологически разработки, от описание на явлението към разкриването на неговата същност, в най-новите изследвания се наблюдава и преосмисляне на вече използуваните методи.

Феноменът Достоевски е важен компонент от културата на нашето столетие. Респектирани от творческата мощ на руския писател, поколения читатели и професионални литератори живеят с неговите идеи и геори. Писатели като Ромен Ролан, Андре Жид, Франц Кафка,