Отвикване от езика („Глъбини” на Дора Габе)

Моят предходен опит - нещо като сиамски близнак на настоящия - да се доближа до толкова трудната за обговаряне късна поезия на Дора Габе беше озаглавен «отвикване от живота». В тогавашния, както и в настоящия си вид, под някогашното заглавие, както и под сегашното, опитът ми се колебаеше между отвикването от живота и отвикването от езика, между непримиримостта спрямо (крайността на) живота и непримиримостта спрямо (ограничеността на) езика. Това неотстранимо колебаН}1е, което само с цената на загуби може да бъде вкарано в строго единство, споделя, струва ми се, колебанието на самата поезия на късната (1) Дора Габе, чиято пределна изчистеност и страст към оглозгване на езика до една първозданна, атомарна - т. е. неразбиваема на по-елементарни единици -и решително безответна въпросителност постоянно се рони в белите полета, в празнотата, в безсмислицата. Там, където самата въпросителност се пита и сама себе си гризе: Защо все питам? А какво е защо? -и със захапана опашка, захвърлено сред затихващите дипли на смугените от него предвечни води, словото изчезва.