Испанската философия на Мигел де Унамуно

Пред всеки философ - ако е фшософ - неминуемо се изправя един въпрос, напълно достоен за сфинкса, а именно: как той се отнася и трябва да се отнася към другите, към обществото, към държавата? Още Христос е бил изкушаван от лицемери с такъв въпрос, но, както е известно (Мат. 22, 21), се е отклонил от прекия отговор със своето: «Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу.» Но какво трябва да прави философът и как той трябва да се отнася към властта на кесаря? Несъмнено въпросът е екзистеiЩИален, а и отговорът му може да бъде само такъв - тук няма обща задължителна норма и тя едва ли може да се намери. Защото до голяма степен (макар и не абсолютно) в този случай теоретическият отговор е мотивиран от практическото поведение, от доброволно направения или принудително наложения избор, и в това отношение Унамуно е пример, достоен за анализ. Влязъл в политическия и духовния живот на своята страна в самото навечерие на ХХ век с участието си в движението, наречено поколение на 98-а година, годината на американско-испанската война, от която родината му излиза победена и унизена, Унамуно до края на живота си запазва най-жив обществен интерес, без който той не може да си представи същността и мисията на човека. За рязкото си противопоставяне на диктатурата на генерал Примо де Ривера (1923-1930) Унамуно е отстранен от университета в Саламанка, на който много години е прославен ректор, и който благодарение на него става най-блестящият от испанските университети, и е изпратен на Канарските острови, едва успявайки по-късно да замени заточението с доброволна и изпълнена с много страдания шестгодишна (1924-1930) емиграция в малкото френско градче Андай до самата граница на неговата Испания. Триумфалното му завръщане в родината през 1930 г. и възстановеното му ректорство всъщност стават начало на нови социални конфликти. Разочарован от царящия в републиката хаос, той влиза в конфликт с тогавашния премиер (а по-късно и презИдент) Мануел Асаия и през 1934 г. републиканското правителство отново му отнема ректорския пост. А и след това стълкновение още по-непримирим е конфликтът му с възхождащия фашизъм, успял да го постави и под домашен арест. Дори и краят на Унамуно е предизвикан от социални натоварвания: той умира при остър спор със свой бивш колега, станал фалангист.