Небиблейският Йов в поезията на П.К. Яворов(Наблюдения върху палинодията „Бежанци" – „Покаяние"

Разглеждането на религиозните архетипи в поезията винаги е придружено от трудно решимия проблем за автентичността на религиозното (респек:rивно атеистическото) мислене и за идентитета на художествената условност, кодифицираща "боравенето" със сакрални символи. Границите ме~ изповедно-религиозния и манипулативно-религиозния и манипулативно-религиозния дискурс са обикновено размити и относително определени. От тази гледна точка опростителство е да се абсолютизира естетизацията на демоничното в лириката на ЯвОров, за да се имблематизира творческата му личност като "поет богоборец" (2). Семантичните ракурси на Яворовата поезия трудно могат да попаднат под един знаменател - показателна е съпоставката между стихотворения като "Зов" и "Проклятие" от една страна, "Да славим пролетта" и "Благовещение" - от друга. Трагичният дуализъм и мистичният агностицизъм на поетическото мислене-чувство са светогледни инварианти, които в различни произведения намират различни, а понякога и противопоставни, идентификации, и чрез разнообразните си (като семантика и поетика) проявления постигат единността на уникалния Яворов лирически субект. Цялата поезия на твореца е устремена към трансцендентното, към свръхестествения смисъл на видимите неща, към идеалпостта на битието. Това определено я сближава с творчеството на символизма, в което тя, също определено, не се побира - принципното за поетите символисти ДВУМИРИЕ отсъства при Яворов. В неговите произведения два свята няма, защото ги няма границите между тях (нещото съществува, когато е ограничено от другите неща)- физическо и метафизическо, реално и идеално се взаимопреливат по начини, правещи невъзможно неотносителното детерминиране на светогледните интенции. Затова не е чудно, че някои характеризират твореца като богоборец, а други свързват светоусещането му с будизма (3) или със солапсизма и персийския дуализъм