Книжка-2

1994, Книжка 2 - Съдържание

Твърде ограниченият брой страници в настоящия брой на списанието до голяма степен предопредели подбора на текстовете. Съставянето. можеше да се определи или от стремежа към включването на теоретични конструкти в съчетанието им с интерпретации на отделни художествени произведения, или от съзнателното търсене на водещите проблеми в изследванията от ново и най-ново време. Отказът от първата възможност бе продиктуван до голяма степен от отсъствието на повечето от средищните теоретични постановки на "пражкото" междувоенно литературознание на български език. Голяма част от основните понятия в терминологичния апарат на Пражката школа, респекТивно студиите и статиите, в които те са разработени, все още не са познати на широк читателски кръг и на част от литераторите - небохемисти, у нас. Този аргумент не се конфронтира с крайния резултат от съставителската работа по издаването предиоколо две години на том със студии~ статии от Ян Мукаржовски (1993, С., изд. "Наука и изкуство"). Вероятно представата за Мукаржовски на страниците на това издание се формира от стремежа на издателите да се впише и този автор в познатата поредица "Естетика и изКуствознание". Или може да се приеме като още една "странност" на книжния пазар у нас, наложила например превода на "приложно-семиотичните" романи на У. Еко преди издаването на част от щtучните му изследвания. Остава ни надеждата, че "периферните" у Мукаржовски културологични прочити и анализи на творби от изобразителното и театралното изкуство ще предшестват запознаването с неговите литературоведски наблюдения и ще бъдат основа за надмогването на поредното модно увлечение на нашия пазар. Водещите проблеми в чешкото литературознание през последните години се побират в тясната "жанрова" рамка на едно представяне. Обзорът не би могъл да се побере и в обема на сборник с преводни статии. Тази рамка не дава възможност да се очертае влиянието на iiредходни идеи и концепции върху най-новите специализирани текстове.

Лубомир Долежел завърiiiВа Карловия университет. Ср4~д първите му работи правИ впечатление книгата "Прочит на поезия" ("Jak cist poezii", 1963 г. - издадена в съавторство с Мирослав Червенка). В края на петдесетте години завърiiiВа сериозното си изследване "За стила на модерната чешка проза" ("0 stylu moderru ceske prozy, 1958"). Освен анализираните в него текстове, вече като емигрант в Канада, Долежел разширява полето на изследване в "Наративни похвати в чешката литература" ("Narativne modes in Czech literary", 1972). Като литературен теоретик в последните две десетилетия се занимава с r~облемите на общата наративна теория- гледната точка (point-of-view) и семантиката на възможните светове. СТРУКТУРАЛНАТА ТЕМАТОЛОГИЯ И СЕМАНТИКАГАНА ВЪЗМОЖНИТЕ СВЕТОВЕ. СЛУЧАЯТ С ДВОЙНИКА 1 ПУБОМИР ДОЛЕЖЕЛ Цялата езикова дейност през тоталитарния режим е контролирана от основополагащ текст; цитиранията на този текст разрешават всеки проблем, решават всяка дискусия. Строгостта на това прагматична ограничение се състои в това, че основополагащият текст. се присвоява от привилегирована група самозвани тълкуватели, чийто авторитет не се определя от професионалната квалификация, а произтича от политическата власт. Двустепенният механизъм на тоталитарния контрол върху езиковата комуникация - безгрешният основополагащ текст и наложената насила от властта интерпретация, са в пряко противоречие с условията, в които се формира и развива научната теория. Затова с право констатираме, че в тоталитарната система научната теория не е изкривена или потисната, а съществуването И е направо невъзможно. Вероятно никоя друга област от чешката наука не илюстрира така ясно тази констатация, както това прави литературознанието.

Ако се замислим над действителното съдържание на някои изречения от литературоведските анализи, като например: "Пейзажът при Маха контрастира с преживяванията на героите" или "В прозата на Рабле се проявява влиянието на карнавалната атмосфера", ще открием в тях много импликации. Тези изречения всъщност изхождат от доста дълга поредица предпоставки. Една част от тези предпоставки засяга онтологията на литературната творба, друга - обективиостга на нейното познаване. Основанията за рационален анализ на тези проблеми за мен са дадени в кшщеiЩИЯТа за литературната творба като знак и съвкупност от значения, формулирана от пражкия структурализъм, а именно от Ян· Мукаржовски. Повече по този въпрос - в хода на настоящия труд. Тук бих искал да се върна към Роман Ингарден и неговия класически анализ на онтологията и Гносеологията на литературната творба, чиято емпирична страна е близка до постановките на Пражката школа. Ингарден доказва важнОто значение, което има феноменологията на Хусерл за литературната теория.

Казано много общо и схематично, "деконструктивизмът" на Дерида, а заедно с него - и целият философски постструктурализъм, се обръща към философския контекст на проблематиката на смисъла, изс:ледва предпоставките на традиционното схващане и дефиниране на смисъла и се опитва да ги разколебае отвътре. Да разколебае, а не да разруши или преодолее. Дерида иска да разкрие функционирането на тази система, да дешифрира "смисъла на смисъла". При това той се опира както на структурното езикознание, така и на феноменологията на Хусерл и Хайдегер- ето защо може да се каже, че неговата философия има корени, cxoдmil с тези на чешкия структурализъм от Периода между двете световни войни (срв. Холенщайн, 1974 и 1976). При Дерида това означава, че проблематиката на смисъла се доближава до главния феномен на феноменологията - феномена на света, чрез който тематизира основаната от Кант философска традиция на новото време, където въпросът за смисъла на света се решава в рамките на трансценденталната история на смисъла, респ. в рамките на рефлексията върху целостта, снабдяваща нещата със смисъл. Техният смисъл у Хегел, например, препраща към мястото, което заемат по пътя на мисълта към нея самата, към идеята, излъчвана от нещата. И пон~же този път на мисълта към нея самата е необходим процес, следва, че снетът е система (като резултат от необходим и целеносочен развой); аКо искаме да разберем смисъла на смисъла, трябва да обясним неговата систt~мност, в която сякаш се утаява закономерният генезис.

През изминалите десетилетия изследването на междутекставостта наложи своя отпечатък върху световната литература наука. Правилно е М.М. Бахтин да бъде считан· за теоретичен вдъхновител на интертекстуалността, макар да не е създател на самото понятие. Втора причина за повишения интерес към междутекставостта (причина ех post, припомняна по-рядко) става фактът, че в съвременната белетристика, а и в художествената литература изобщо, извънредно често откриваме това, което е същност на интертекстуалността. А именно: съживяването и репликирането към създаденото вече в литературата и езиковия текст, към станалото част от историческия културен фонд. Вторият импулс, свързан с литературно-художествената събитийност, примами към тази проблематика художествената критика и културната публицистика. В техните трудове и наблюд(~НИЯ интертекстуалността до голяма степен престава да се разглежда в аспектите на поетиката и текстологията, да са назовава детайлно и изследва с трезва научност. Придобива характера на атрактивен обект в актуалните културни с-рждения и спорове за съвременното постмодерно изкуство, неговите насоки, изключителен характер, функции, личности и т.н. Гов.орейки за интертекстуалността, литературознанието взема предвид специализираната продукция, чиято опорна точка е инспирирана от Бахтин. Написаното за самото явление в действителност не търпи концептуални ограничения и съдържа в себе си много различия по отношение на функции, методология и възгледи.

В литературните произведения се реализират две кшщеrщии за пространството по правило линейно и хоризонтално организирано, е безразлично по отношение на тайната, при втората- пространството, вертикално и центрично организирано, е сч)укТурирано според принципа на тайната - сакрална или профанна, а топосите в него се характеризират с присъствие или отсъствие на тайна, а в някои случаи с различна степен на такова присъствие. Ясно изразеното противопоставяне на профанните и сакралните топоси е осоЦено типично за християнския свят (в източната традиция то никога не е било така изострено). В литературата постепенно се тематизират различни топоси на тайната: планината, пещерата, градината, храма, града и др. Място на тайна става и предметът - реликвата, светият образ. В такъв предмет пространството сякаш се интериоризира, предметът е център и същност на тайнственото пространство. През Средновековието в такъв предмет се превръща и свещеният текст (книгата) като символ на света (Liber mundi), на Божието тайнство, на скритото познание (Голямата книга на алхимиците). Богът често се уподобява на запечатана книга (Книгата на живота). В "Откровенията на Свети Йоан" Агнецът-Христос разтваря запечатаната книга, възвестяваща гибелта на света. В някои средновековни версии на "Търсене на свещения Граал" Граалът е книга, символ на изгубеното слово, на най-висшата мъдрост.

Вероятно за театралните специалисти, отдадени на необозримия кипеж на непосредственото настояще, няма да бъдат безинтересни размислите на лаика, в които днешният ден представлява кратка и несамостойна фаза от вековечния развой. Един оригинален и проницателен мислител противопостави някога епоса и драмата като света и душата. Тази опозиция стои в основата на модерната естетика: още Хегел с присъщата си прецизност разработи епоса като онагледяване на нравствения свят на народа от героичния период. И ако в духа на Хегел "светът" се разглежда като морална и духовна обективност, то опозицията придобива особено значение. (Естествено, не става дума за филологическо-исторически разсъждения над Хегел, а за задълбочаване с негова помощ в проблемите на съвременната ситуация.) Още в месопатамеките мотиви за Гилгамеш епосът отбелязва склонност към възхвала на светлата страна на света, на деня и живота, на многоликия им поряцък, противопоставен на силите на нощта, хаоса и смъртта; в Омировата класика той достига такава степен на "обективност", при която тез11 стойности се явяват облечени в реална мощ, а човешката и божествената действителност взаимно се проникват дотолкова, че стават неотделими. Следователно обективността, всеобщата обвързаност е присъща не само на предметите, но и на стойностите и целите; те съЩо са "вещи", те са нещо твърдо и предпоставен о, което човекът трябва да припознае и възприеме и в чиято мрежа трябва да се вмести.

Името на големия френски писател, философ и енциклопедист се среща често по страниците на предосвобожденекия печат. Ако се съди дори само по именния показалец към съставената от Г. Марков анrология "Б"Ь.Лiарската възрожденска криrика" (С., 1981),то присъства в поне единадесет криrически статии, рецензии и бележки. Нерядко попада и в пубтщи:стиката, в педагогически съчинения, среща се в различни мъдри примери, изречения, съвети и пр., пръснати из учебникарската литература. като се прибавят и Вазовите "Чичовци" ( 1 ), няма съмнение, че френският философ още това е "Притча во езицех". В оригинал mm в превод на други езици Волтер е четен от множество по-образовани българц (2) като К. Фотинов, д-р Иван СелиМински, В. Априлов (3) и др. (4) За това спомага и шумната му рецепция сред гърците. Тя започва сравнително рано, още по време на Руско-турската война от 1976-1977 г., бързо се разраства, а след това идва редът и на мощната антиволтерианска вълна (5). Всичко това рефлектира сред българите и провокира интереса към авторитетния и оспорван мислител. Само че у нас редът е като че ли преобърнат - първоначално доминира антиволтерианството, което постепенно затихва и отстъпва пред различните форми на преклонение пред френския класик - от безусловното пр~емане на авторитета му до интереса към биографични анекдоти, в които той по правило е представен в.положителна светлина.Може би първото споменаване на Волтер от българин е в ръкописното "Ръководство по метафизика" от 1824 г., писано от Константин Фотинов по Ат. Пеелидас (6). но това представлява по-скоро изключение. Все пак по правило в началото името на Волтер сред българите има по-скоро отрицателни конотации. Когато през 1835 г. противниците на Иван Селимински искат да го отстранят от гръцкото училище в Плоещ, те подават оплакване до училищната ефория в Букурещ, като в нея като основен аргумент изтъкват неговото волтерианство

От ВъЗраждането насам, редом с въпросите за твореца и торбата, бъшrарската критика настоятелно се изправя и пред проблема за четенето. Обикновено без да е пряко поставен въпросът "Що е четене?" се откроява в серия от питания като "Що е публика?", "КоЙ какво чете?а, "Кое четене е правилно?" и пр. Може би най-впечатляващо, в този план, е непрекъснатото преподновяване на критиката на лошото, неправилно четене, убийствените стрели, насочвани към "уличната", "сензационната", "булевардна" литература. В изследователската практика подобна критика най-често се оценява с положителен знак и минава под рубриката "Борба за по-висока естетическа култура". Ако днес Бурдийо се пита " ... как са произведени lectores, как са избрани, как са формирани.:." (1), родната ни критика се измъчва от задачата как да произведе читатели и то такива, които да отговарят на определени ( ситуативно) национално-исторически, естетически и познавателни критерии. Призован като върховен арбитър или безцеремонно изтикван от полето на сериозното литераторство, читателят е един от важните залози и в полемичното битие на литературните направления. Вниманието към него се засилва именно при промяна и противодействие на рецептивните стратеmи, тогава критическите дискурси използват йерархизациите на четенето като много успешно тактическо средство. Симптоматиката на тези "засилвания" ще се опитаме да изследваме в настоящата статия. Идеята е критическите дискурси да се визират като специфични социални техники, като технолоши за производ<-"ГВО на значения. Така "четенето" ще се открои като исторически моделиран "обект" ще се открои като ис:rорически моделиран "обект" поле на разнопосочни юрибуции, а не като точка на безкрайни и безсмислени дефинитивни усилия. Без да се оrраничаваме хронолоmчески, ще съсредоточим вниманието главно върху динамичния период от края на миналия и началото на настоящия век.

Събраното в книгата ,,хайдушки копнения" (1908 г.) се публикува в "Мисъл" и "Демократически преглед" от 1905 до 1908 г. Сьбитийността, части от която текстът превръща в дум и, се побира приблизително в шест месеца - през тях Яворов живее като четник в Македония. Спомените на поета за 1рите минавания отвъд не са от незабелязаните книги в литераwата ни; самото му бунтовно преби-· вавапе в Турско не е от маловажните, омаловажаваните и некоментираните личпостни поведенчееки жестове в националното кулwно просrранство. Вършеното и написаното от Яворов заради Македония се разбират и аксиологизират чрез тяхното оприличаване-подчиняване на моделното върrцено и моделното написано от Ботев и от З. Стоянов (за България "Ботев" именува найстойностната биографична ма1рица, идеалното съществуване, в което свят и език постигат идентичността си, живее и говорене "казват" едно и също и "са" едно и също; в куmурно-историческия ни речник "Захари Стоянов" пък значи "обладетел на могъщо слово, създало най-сложния, най-богатия, най-истинния, най-възхитително разказан текст-спомен за Април 1876 г."). Като поетът-войвода Яворов пише песни за хайдуrството и с. оръжие в ръка тръгва да освобождава роба; като Захари той остава жив въпреки революцията и издава спомени за нея. От известна гледна точка обаче, между фигурата на Поета, молещ се да намери гроба си "в редовете на борбата" и намерил именно гроба си именно в редовете на борбата, и тази на Летописеца съществува семантическа и ценностна несъвместимост за осмислящия миналото българин. Писането за· бунта в бъдеще време, направата му в думите, магично родили факта на въставането, и писането за него в минало време, при което словото е . диктувано (поне на пръв поглед) от случилото се, произвеждат два несъвпада- . щи до противоположност образа на човека-автор.

Разглеждането на религиозните архетипи в поезията винаги е придружено от трудно решимия проблем за автентичността на религиозното (респек:rивно атеистическото) мислене и за идентитета на художествената условност, кодифицираща "боравенето" със сакрални символи. Границите ме~ изповедно-религиозния и манипулативно-религиозния и манипулативно-религиозния дискурс са обикновено размити и относително определени. От тази гледна точка опростителство е да се абсолютизира естетизацията на демоничното в лириката на ЯвОров, за да се имблематизира творческата му личност като "поет богоборец" (2). Семантичните ракурси на Яворовата поезия трудно могат да попаднат под един знаменател - показателна е съпоставката между стихотворения като "Зов" и "Проклятие" от една страна, "Да славим пролетта" и "Благовещение" - от друга. Трагичният дуализъм и мистичният агностицизъм на поетическото мислене-чувство са светогледни инварианти, които в различни произведения намират различни, а понякога и противопоставни, идентификации, и чрез разнообразните си (като семантика и поетика) проявления постигат единността на уникалния Яворов лирически субект. Цялата поезия на твореца е устремена към трансцендентното, към свръхестествения смисъл на видимите неща, към идеалпостта на битието. Това определено я сближава с творчеството на символизма, в което тя, също определено, не се побира - принципното за поетите символисти ДВУМИРИЕ отсъства при Яворов. В неговите произведения два свята няма, защото ги няма границите между тях (нещото съществува, когато е ограничено от другите неща)- физическо и метафизическо, реално и идеално се взаимопреливат по начини, правещи невъзможно неотносителното детерминиране на светогледните интенции. Затова не е чудно, че някои характеризират твореца като богоборец, а други свързват светоусещането му с будизма (3) или със солапсизма и персийския дуализъм

Миналата година в известното издателство Бьолау излезе сqлиден том от 606 страници, озаглавен "Славистиката в Германия. Изследвания и съобщения за езиците, литературите и народната култура на славяните до 1945 година". Книгата е от раздел А- "Славистични проучвания" на основаната от Райнхолд Олеш поредица "Приноси към славянската филология и културна история". Редактори на тома са Карл Гутшмид, Ханс-Берндт Хадер и Ханс Роте - и тримата известни славИсти, първият добре познат у нас с изследванията си върху българския книжовен език. Книгата не е сборник, а дело на ецин човек, немския историк на славистиката д-р Вилхелм Цайл. Тя е плод на многогодишни системни проучвания, изключителна ерудиция и дълбоко вникване в развитието на един отрасъл на хуманитарните науки. Германия е през обхванатия период класическата пеславянска европейска страна на славистичните проучвания. Интересът към славянския свят е засвидетелствуван там още от XVI-XVII векове, но като начало на научната славистика се приема последната третина на XVIII век. Книгата на д-р Вилхелм Цайл е разделена на седем глави. В първата са очертани обхватът и характерът I-Ja познанията за славянския свят в Германия през XVI и XVII векове. Втората е посветена на славистичните изследвания от времето на ранното Просвещение, третата - на създаването на славистиката като модерна наука под знака на късното Просвещение. Четвъртата е озаглавена "По пътя към утвърждаването на славистиката", петата "Институционализиране на славистиката през четиридесетте години на XIX век и нейното развитие до основаването на Германската империя". Шестата глава -"Славистика в германската империя"- съдържа седем подточки: 1) Условия за развитие и организация; 2) Предпоставки за развитието и среда на славистичното езикознание; 3) Русистика, украниистика и белорусистика; 4) Полонистика, полабистика и бохемисщка; 5) Сорабистика; 6) Българистика; 7) Сърбахърватистика и словенистика. Седмата глава е посветена на "Славистиката от 1918 до 1945 година" и включва подточки, съответствуващи на тези от трета до седма в предходната шеста глава.