Да танцуваш с Логоса

Този текст не би могъл да бъде написан по друг повод. Трудно би могъл да бъде написан, струва ми се, и по друг начин - нещо много лично има в желанието-да-съществува и същевременно нещо много тъжно във факта, че няма да бъде прочетен тъкмо от човека, заради когото желае да съществува. На фона на други текстове с нескривано усилие за научност той сигурно изглежда някак странно - дискурст му ненавелкъде е мислен с терминологично прецизност и изследователска изчерпателност, още по-малко пък като безпристрастен. Вероятно интуитивно усещайки, че е друг-и-различен, текстът невинаги съумява да бъде "отвън" и "над" нещата, за които говори. Дълбоко положен сред тях, той не скрива двойствената си природа - онази парадоксална смесица от желания: да фокусира кощото се може по-добре своя обект, за да говори свободно за него и в същото време, сякаш забравяйки за обекта, да визира собствената си същност, да говори свободно и за себе си. Очевидно надделялото желание да бъде текст-и-за-себе-си, преди да бъде текст за другото, за обекта, е онова, което го принуждава да започне с разкриване на собствената си идентичност: текст-усилие да се достигне отново до Другия, текст усилие да се съхрани близостта на общуването, текст усилие да се поднови един от ония разговори, които Цветан Стоянов вероятно е имал предвид, казвайки, че струват повече от стотици часове, в които сме си въобразявали, че вършим нещо полезно ... Стигнал до нетърсена преднамерено изповедност, текстът не скрива, че е позакъснял опит да се продължи един разговор, макар и лишен от топлината и уютната форма на човешкото присъствие: започнал с нея - Сабина - преди седем години и прекъснат от една абсурдна нелепост ... Разговор не просто с нейните текстове, а с онзи нейн Глас, който секнал неумолимо в тяхното "отвън", остава да звучи завинаги "вътре"- дълбоко присъщ, иманентен на всичко, написано от Сабина Беляева. Гласът, който неуловимо убеждава в и чрез тези текстове, но иГласът зад тях, свалящ маската на непривичния понякога, стриктно удържан сциентизъм; Гласът на д'Ыiбоко ерудираното същество в книгите И, но и Гласът на жизнерадостното, добронамерено и човечно излъчване отвъд тях - два по своему необходими гласа, слели се завинаги в един-единствен събеседник. Гласът на Сабина- за който гласът на Другия винаги е бил екзистенциална необходимост, винаги Нещото, без което човешкото общуване прекъсва, без което разговорът- тази може би най-смислена форма на човешко докосване е немислим -Този глас сигурно винаги ще звучи у ималите щастливата възможност да разговарят истинс­ . ки с нея и с нейните текстове.