Книжка-7

1990, Книжка 7 - Съдържание

Възпитаникът на Магнаурската школа, цар Симеон, се е ползувал с особено обая ние и популярност в своето съвремие. Византийският патриарх Николай Мистик и за падният хронист Луидпранд отбелязват пристрастието му към византийската образованост и античната култура и го нареждат сред забележителните личности в средновековна Европа. Политическите му успехи са редовно отбелязвани и коментирани писателите историци, но сведенията за културните му интереси и книжовни занимания чуждите извори са единични и звучат приглушено. Така например Николай Мистик пише: „Зная, че ти ежедневно напояваш своята прекрасна душа с живоносна вода учението на блажения апостол... Зная, че като дърво, израснало при водни извори, така и твоята душа е възпитана с това учение. " По-късен свидетел от него, Луидпранд ни дава удивителни известия за широтата на неговата култура: „За този Симеон казвали, че бил „емиаргос", т. е. полугрък, понеже още като малък бил изучил във Византия B 42 ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел. " от Като компенсация за информационната им недостатъчност, домашните извори в славянските книжовни паметници, водещи потеклото си от български ръкописи, са несравнено по-богати и конкретни. Те се отнасят без изключения до участието или отношението на царя към определени писмени паметници, запазени в ръкописната традиция. За славистичната наука това е въпрос, който по степен на важност е равен на изучаването на Кирило-Методиевото наследство, а поради хронологичното им съсед ство от проучването му зависи бъдещото развитие на палеославистиката. В епохата на Симеон е преведена на славянски език огромна част от общохристиянското класическо писмено наследство. В една или друга степен той е подпомагал инициативите на кни жовните школи и протекционирал развитието на книжнината в цялост. Така например през неговото царуване е завършен изцяло корпусът от необходими съчинения от годишния богослужебен цикъл, а паралелно с него и българската чети-редакция на каноничните библейскоевангелски книги. Основателно се предполага, че и тълковната им редакция в цялост или частично е дело на преводачи от неговия книжовен кръг. Преводите на съчине нията на църковните отци като 13-те слова на Гр. Богослов, Паренесиса на Ефрем Сирин, Слова против арианите на Ат. Александрийски, слова и жития, някои интересни сборници също се отнасят към този исторически период. Но сред тях се отделя обособена гру па от сборници и мащабни наративни съчинения, които чрез своите предисловия и стихотворни похвали, пряко посветени на владетеля, и датиращите хронографикони към тях, ги хронологизират в неговото време.

Още през 1953—1954 г., когато работех върху забравения и охулен писател Петко Ю. Тодоров, съм разпитвал Дора Габе и съм я молел при всяка наша среща да ми разказва за четворката от сп. „Мисъл“. Интересуваха ме и интимните и връзки с Яво ров, разбира се. Но тогава тя ревниво криеше фактите, не даваше да се надникне в писмата, тревожеше се, ако някъде проникнеше нещо. Не без основание може би. Да не забравяме, че времето беше сурово, господствуваше тоталното опростителство в областта на естетиката, вулгаризираше се теорията за класовата борба и се прилагаха елементарни схеми към писателите от наследството. Половината Яворов, половината Славейков бяха зачеркнати. Същата съдба постигна целият П. Ю. Тодоров и целият д-р К. Кръстев. „Мисъл" бе обявена за крепост на реакцията и антиреализма. А имаше друго. В периода на масовото обезличаване на творците самата творческа личност не беше на почит, защото се отделяше и стърчеше над другите. На самия интерес към нея се гледаше като на нещо нездраво и съмнително, като на неизживян индивидуализъм. Такива жанрове като есето, интервюто, мемоарът бяха низвергнати и не същесъществуваха, те се приписваха изцяло на жълтата преса с нейния булеварден интерес към интимностите, скабрьозностите и скандалностите в литературните среди, изместващи главното и определящото - лютите класови битки между двете направления - реализма и антиреализма. Произведенията се разглеждаха откъснато от живота и лич ността на техните създатели, встрани от всякакъв психологизъм. Грамади от предубеждения трябваше да се преодолеят, за да се стигне до истината за стойността на противоречивите творци и творби. Битката се поведе в името на диалектиката, срещу плоскомислието на догматиците и умъртвяващите схеми на теоретичната схоластика. И в тази борба - наред с всичко останало - даде своя при нос и мемоаристиката, гледана също така с недобро око от мрачните фанатици на позитивизма и клеймена най-често като субективистично познание, сиреч неверно, изкривено, произволно, частно и т. н. Истинско събитие беше да се напише някой спомен за някого от миналото и B него да се разкажат конкретни случки и преживелици, вместо да се преповтарят втръс налите се клишета и строго определени епитети. Но животът се оказа по-мощен от приумиците и предразсъдъците, литературното развитие опровергава скудоумните теоретизации и след засилване на интереса към творческата личност и на нейното окръ жение трябваше задължително да се обърнем към ония, които бяха свидетели и участ ници в литературното брожение в близкото минало и знаеха толкова много любопитни подробности из тогавашния културен живот. Те не биваше да си отидат, без да ги разкажат, защото незаписаното слово е невъзстановимо.

1907 г. - стихосбирката „Безсъници“ е излязла и в нея читателят открива един нов, непознат Яворов, със стихове - среднощни видения и неспокойни монолози. За новите стихотворения, написани след това, поетът намира заглавие отново като свърз ващо звено, което освен че изразява нова позиция, но е и отговор-финал на монолога от „Безсъници". Така се появяват „Прозрения", но не като самостоятелна стихосбирка, а като трети дял на представителната му книга „Подир сенките на облаците“ (1910 г). Заглавието „Прозрения" ни подготвя към човешка откровеност и прозрения след душевни сривове, които още не са изличили своите следи и често ни отвеждат към циклите „Предчувствия“ и „В тъмнината" (1906 г.) от „Безсъници“. Но обхватността на чувствата е по-богата и трагедията на човека е съдба на човечеството - преживя ното от „Нощ и цитираните цикли се е превърнало в убеждение, че е орис „навсег да", защото „на битието вихъра не спира". И докато в „Безсъници" поетът акцентира върху „Аз-а", който е свързващо звено, формообразуващ фактор, носител на ценност на система, тук той често преминава в „Ние" - колективен модел на поведение. Защото индивидът е издигнал своята съдба до общочовешка и оставя своя опит за човечеството като негова единица:

Богатата творческа природа на Гео Милев намира силна изява не само в литературната сфера, но и в кръга на други изкуства — на първо място в театралното. Към изкуството на Мелпомена нашият блестящ ерудит храни през целия си творчески живот изключителен интерес и влечение - дори може да се каже страст. Показателен фактът, че първата негова публикация („Литературно-художествени писма" - 1912- 1914 г.), както и последната („Театрални опити" - 1925 г.) са свързани с театрални проблеми. Още в ученическите години Г. Милев устройва в класа „представления" пред деца. По време на следването си в София и Германия той следи с изключите лен интерес театралния живот, запознава се с режисьорското изкуство на големия немски режисьор М. Райнхард. Неговата най-голяма мечта, споделена пред Николай Лилиев, била - както съобщава Георги Марков, - да стане режисьор на Народния теа тър. Тази съкровена мечта наистина не се сбъдва. Само две постановки на запаления от новите театрални идеи млад режисьор виждат бял свят. Въпреки това Г. Милев оставя горещи следи в историята на българския театър - като вдъхновен борец за неговото обновяване, за извисяването му към хоризонтите на световното театрално изкуство.

За мене този поет - Петър Анастасов - сякаш изневиделица навлезе равноправно дори забележително в съвременната ни лирика. Не долавях мъката на преборването му с другите гласове. Не се чувствуваше като че ли някакво извънредно усилие - характерен белег за мнозина поети, които доста трудно и дълго преодоляват съпротивата на вече установените и все по-неотстъпчиви ценности в актуалната ни поезия. Тя е ревнива към всеки нов набег в пределите й, често го конфронтира. Има случаи, когато му позволява да се развива, стагнира обстоятелствата и условията около появата продължаването му. Теорията и критиката все още не са поставяли, а и не са изслед вали подобен „възел от взаимоотношенията между автори, явления, тенденции, които дават облика на днешната ни литература. Процесите вътре в нея не протичат гладко и миролюбиво. Напрежението идва от самата реална стойност на сътворяваното художествено дело. Всяко необичайно извисяване води към разместване на силите и в хори зонтално, и в отвесно направление. Тогава проличава най-добре кой колко струва, на кое място застава, какви са възможностите и перспективите, с които навлиза в областта на словесното изкуство. Невидимата за простото око борба на противоположностите се изразява по различен път и определя графиката на всяко индивидуално навлизане и присъствие в областта на творчеството. Става дума и за съревнованието в границите на едно и също поколение, и за общата картина, която чертаят писателите в едно и също време. Може да се говори също така и за разцвета или за кризата в поетиката, в тематиката, в цялостната емоционална атмосфера на излъчването, което извира от личния почерк и от неповторимата магия на изповядваната идейно-естетическа позиция. Тя не може да бъде скрита. Най-вече от нея се започва, когато е нужно да оценим нечие приближа ване към подстъпите на поезията, и когато е наложително да предскажем бъдещето му. С всичкия риск на това приятно и задължаващо критическо поведение, а и с цялата негова капризност, която съдържа многостранни черти: гражданско-нравствения характер на поета, величината на художественото му измерение, потенциала на волята, на културата, на жизнения опит, на готовността и способността му да завоюва и да отстои собственото си убеждение, прерастващо в човешко и в творческо верую. като Всички тези прагове, перипетии, проверяващи твърдостта на духа изпитания че ли не се изправяха пред увереното и сигурно навлизане на Петър Анастасов в нашата днешна поезия. Или така ми се струва? Поне липсваха ония очевидни за оперативната критика факти, които държат като на длан пред нейния поглед стъпките на всеки един от „нашествениците“ в полето на лириката. Бих могъл да създам по собствени впечатления „диаграма" как са се откроявали на първоначалния хоризонт редица от съвременните ни поети. Накъде са тръгвали, по какъв начин са спечелили за себе си правото и потребността да бъдат забелязани, да придобият признание, да „настанят" по-дълбоко или по-скромно сред връстниците и съвременниците си.

Кирил Кадийски направи достояние на българския читател най-доброто от Верлен, Бодлер, Рембо. Предпочитанието към конкретен творец издава чрез неговия преводач духовното им родство, както и степента на интерес към спецификата на съответната национална култура. Това води и до себеразкрития, твърде любопитни и полезни при създаване на творческо-психологическа представа за поета Кирил Кадийски. Така например във втората си книга „Ездач на мраморни коне", 1983 г., (първата, „Небесни концерти," излиза през 1979 г.) Кадийски е поместил стихотворението „Монмартър". Това стихотворение, посветено на парижки художник, е много интересно. Първо то разкрива влечението към глъбините на екзистенциалната драма на личността, но и към философското и обяснение („Защо към огъня се все стремим - взира в себе си авторът, - щом пепел/макар невидима - остава и след нас?... (Неземното, то - уви! - изгаря, докосне ли се някой ден до нас..."). „Въпросът сам по себе си подсказва, че поетът е усетил преходността на биологическия живот и надмогнал жаж дата си за земно щастие. Но другото, което според мен е ключ към цялостното творчество на К. Кадийски, това е недвусмисленото издигане на такъв художествен принцип, който е алтернативен за всяко изкуство, което претендира да бъде истинско: „И ти видя - обръща се към художника от Монмартър поетът - не улички и авенюта, а И линиите на живота, любовта, ума. " ce Трябва да запомним това предизвикателно послание от К. Кадийски, защото то ще ни помогне да разкрием много от загадките на поетическата образност в неговото творчество, където се вплитат емоция, разум, философска вглъбеност, усещане за смърт, копнеж по космически висини, суров реализъм, ирония и сарказъм. И всичко това, изразено като призив в защита на честта на самото изкуство, и то днес, в неотложното сега, когато убиецът зад нас не стъпва по отекващите плочи“ - по думите на поета, и когато „красотата не е нито истина, ни истината - красота, а гибел". Духовният стоицизъм на твореца е най-добрата атестация за талант. И ако отново се върнем към стихотворението за художника от „Монмартър“, ще открием безуп речната формула, чрез която се постига тайната на творческата доблест:

Проблемът, който се поставя в тази статия, не засяга цялата лирика на Жак Пре вер, тъй като в част от нея повествователният елемент отсъствува или е незначителен. Например едно от най-популярните стихотворения - „Градината" - ще остане извън нашето внимание, тъй като то напълно се вписва в традицията на съвременната асоциа тивна поезия. За разлика от него стихотворението „Сутрешна закуска" представлява. модел на интересуващата ни поетическа линия в творчеството на Жак Превер. Защо отдаваме предпочитание на „Сутрешна закуска", а не на „Градината"? От една страна, „Сутрешна закуска" заедно с редица други стихотворения, които по един твърде равностоен начин съчетават поетиката на събитийността с мощното ли рическо начало, в известна степен отблъскват поезията на Превер от съвременните литературни тенденции във Франция, насочени предимно към разрушаване на повествователното действие. Тези тенденции са най-силно изразени в поезията, и особено в лириката, чиито жанрови особености естествено се противопоставят на постъпателно-съ битийната перспектива. Във френската поезия историческите източници на антиповествователната вълна са естетиката и поетиката на романтизма и символизма, които налагат едно ново поетическо виждане на света в неговия асоциативнометафоричен строеж. А това е един принципно нов поетически модел, при който животът не съществува в неговите видими, ефективни връзки и отношения, чрез неговите логически подредени събития и случки. Сюрреализмът довежда тази тенденция до крайност, като атакува дори езиковата нормативност чрез автоматичното писане, безпрепятствено произтичащо от бездните на подсъзнателното. Следвоенната френска поезия се развива в същата посока на пълно освобожда ване на пищната фантазия и онирическото преобразяване на света. В своя настъпателен поход процесът на деструкция на сюжетността засегна и прозата, като нанесе удар дори на романа, образцовия повествователен жанр. „Новият ро ман" е безсюжетен, неповествователен. Неговият свят е амфорна съвкупност от разбъркани описания, които не образуват повествователно цяло. На този литературен фон поетическата фигура на Превер е повече или по-малко самотна. Неговите лирически истории го обособяват по отношение на потока на съвре менната френска литература, или по-точно го противопоставят на този поток, и така го свързват с него посредством най-силната връзка — на несходството. Ето защо изследването на повествованието в лирическата поезия на Превер извежда към неговия оригинален облик на „разказвач" в литературно време, в което дори романистите не разказват. От друга страна, самата формулировка „повествователна лирика“ поставя пробле ма може ли повествованието да се интегрира в лирически текст и по какъв начин става това.

Данте Алигиери (1265-1321) на девет години среща „прославената дама" на своя та душа, която мнозина зовели Беатриче, „без да знаят, че именно така трябва да наричат "2. Тя също е осем-деветгодишна и била „облечена в най-благородния червен цвят", скромно и прилично нагласена, както приляга на нейната възраст. Дъщерята на богатия и почитан флорентински гражданин Фолко Портинари, в чийто дом Данте отива с баща си, била като ангел красива. След девет години той отново я среща, съпроводена от две жени, но тогава била облечена в бели дрехи. Вървейки по улицата, Беатриче обръща поглед към младия Данте и го „поздравява така добродетелно, че той, както му се е сторило, се почувствувал във висша степен блажен“. Данте я вижда божествено прекрасна, чува нейния чуден глас и в дома си заспива с мисли за своята любома. После прави опити да я срещне в черквата, като използува една дама за прикритие, наречена от него дама-параван", но бива наказан от Беатриче, която не отговаря на неговия поклон. Поетът тежко преживява смъртта на баща й, на него му се присънва, че самата Беатриче е мъртва, накрая той оплаква действителната смърт на своята любима и с това се изчерпва сюжетната линия на „Нов живот". Поетът вижда за пръв път своята богиня девет години след раждането й, неговият първи сонет, с който я възпява, се появява девет години по-късно, за пръв път Беатриче отговаря на поздрава му в девет часа през деня, по време на неговото боледуване тя му се присънва отново в деветия час на деня, любимата му умира на девети юни в последната година на деветото десетилетие на века (1290). Мистично настроеният ум на Данте придава особено значение на тази цифра, той смята Беатриче за символ, чийто смисъл е „чудо", а неговият „корен не е нищо друго, освен самата Троица". Беатриче се превръща в символ, но заедно с това тя е и флорентинска девойка, която Данте лично познава и обиква. Той ще създаде своите знаменити и безсмъртни произведения „Нов живот“, „Пир“ и „Божествена комедия" и ще ни направи свиде тели на различни форми на нейната прослава - ние ще я видим и като земна жена, която той среща в живота си, но след нейната смърт тя става еманация на небесната чистота, възвишен идеал на неземна красота.

Съдбоносни събития, свързани с османската сила в Европа (от втората половина на XIV в. нататък) създават сериозни промени в политическо и културно отношение. Формираната на Изток Османска държава всява страх всред християнските западноевропейски управници, които не са чужди на традиционната идея за кръстоносни походи срещу Исляма, дори и след сключването на Капитулациите с Портата. Тези политически връзки между Запада и Изтока се развиват през период, в който в Европа се заражда и еволюира ренесансовата мисъл и хуманизъм. Сами по себе си те дават своя отпечатък и в литературата на Запад. И Още от края на XV в. - началото на XIV в. паралелно с изучаването на гръцката и византийската култура, ерудитите започват да се интересуват и от източните езици ръкописи, както и от нравите и обичаите в османското общество. Издават се преводи на Корана, пътни бележки на посланици и мисионери, пребивавали в Леванта, трактати по политически въпроси, географски описания на Леванта, граматики по турски и пр. Според някои учени на османците има посветени много повече творби (историографски трудове, романи, театрални пиеси, трактати и др.), отколкото на откриването на Америка5

Литературата на Възраждането заема средищно място по отношение на формирането на нов тип естетическо съзнание и у авторите, и у читателите. Особено инте ресна е ролята на побългарените творби в културния живот на българите от 40-те го дини до края на XIX в. като своеобразен регулатор на съотношението национална самобитност - общоевропейски тенденции. През 1844 г. се появяват две адаптации на една от първите печатани драми на български език - „Вѣлисарій" от Х. К. Х фон Траучен - на Анастас Стоянович Кипиловски и на Захари Симеонов Котлянец и повестта „Изгубеное дѣте“ от Кристоф Шмид, побългарена от Христаки Павловича. През 1870 г. отец Матей Петров - Преоб раженски „преписва и поправя" двете произведения и ги издава в едно книжно тяло под заглавието „Повѣсти на изгубеното дѣте и Велисаріа, военачалникъ-ть на Тустиніана великаго". Срещаме се с едно изключително интересно явление. Близо четвърт век след пър вите преводачески опити у нас един писател ги „преписва и поправя". Необходимо ли било това, когато общата преводаческа тенденция върви към приближаване до оригинала, към осъзнаване на авторските права. Но нека сменим гледната точка и вместо въпросите как и какво е казал или е искал да каже писателят, да се опитаме да отговорим защо го е казал и как читателят го чете, как се опитва да го разбере и дешифрира. Защото да се усвои един прочит, значи да се усвоят кодиращите символи на общността, представена в прочетеното произведение, а писателят е този, който създава и изгражда своя читател. Човек интуитивно възприема чуждата за него култура само и единствено през призмата на своята собствена - едно произведение може да се разчете дотолкова, доколкото е познат изобразения в него свят и в този смисъл то притежава само определена степен на познатост. Ако литературните взаимоотноше ния между „Dasvertorene Kind" на Кристоф Шмид и „Изгубено-то дѣте“ на Матей Петров се представят като модел на връзки, се получава следната структура:

„Малко преди да умра" - това е израз, който означава: ти никога няма да кажеш. В Димитровград имах един чорлав приятел. Пишеше стихове. Казваше се Пеньо Пенев. Беше симпатичен човек, но се държеше странно за представите на хората по онова време и тогава те го отбягваха, и по-точно - отбягваха го традиционалистите. Групичка бяхме. В нея аз бях „аристократът", тъй като по онова време работех като окръжен кореспондент на вестник „Народна младеж" за Хасковски окръг и получавах заплата - колкото да не гладувам. Можете да си представите членовете на групичката. Бяхме от онези коне, които не се хранеха на ясли. И какво му беше „странното на поета Пеньо Пенев? Не познаваше мълчанието. И не отлагаше да каже истината! Твърдя това, защото заедно сме делили не само парчето хляб, ами си казвахме един на друг по нещо. Пеньо нито можеше да мълчи дълго, нито можеше да стои бездействен. Говореше така, сякаш му оставаха да живее още четиридесет и осем часа. И сега си мисля, че всъщност това е идеята на цялата тази история, която разказвам: човек в обществото наистина трябва да се държи така, като че ли му остават много малко часове да присъствува на този свят. Българският народ винаги е уважавал съвестните, трудолюбиви и честни хора, а това са тези, които не мълчат поради страх или поради някаква тънка сметка. Въздържаните хора са за уважение, а тези дето се спотайват, когато никой не ги кара да правят това, са просто смешни хора! Българският поет Пеньо Пенев беше страшно сериозен човек! И аз съм българин! Имал съм многобройни познанства и мога да кажа, че досега съм срещал малко сериозни хора като Пеньо Пенев. И не мога да разбера пияниците по ресторантите, които смятат Пеньо Пенев за свой човек! Може би алкохолът ги кара да мислят така, Ще използувам случая да разкажа няколко любопитни подробности за безсмъртния български поет. Като казвам „И аз съм българин" - улавям се,че правя това несъзнателно, защото като мисля сега за поета, спомням си времето, когато той ми чете свое писмо до българския поет Георги Джагаров. В него Пеньо Пенев пишеше: „И аз съм поет!" По това време и Джагаров „плачеше над белия лист" - върху пейката в една градска градинка. Не мълчеше, плачеше на глас! И не криеше сълзите си! Г. Джагаров внушаваше доверие. И за да не забравя - тук искам да кажа една мисъл за обще ственика, на която отдавна търся място: този общественик, който помага на едно талантливо дело да живее, остава заедно с него. B Усещах влиянието на моя приятел Пеньо Пенев върху себе си, още докато беше жив. Странству вайки по света, колко пъти съм си повтарял: „Човекът е човек тогава, когато е на път! - и в прекия и преносния смисъл на думата, както в действителност мислише поетът. Или- — „. . „Всеки своя пътека си има!" Но и аз пазя някаква тайна в душата си от онова време с Пеньо Пенев. Питам се: в земята ли да я закопая? Деляхме залъка хляб за известно време и сме пили вино от една чаша. Знаехме тай ните си, но тогава, колкото и да разбирах, че другарувах с поет, все пак Пеньо още не беше Пеньо Пенев. Той сега е национално богатство и принадлежи на всички. Имам ли право да мълча? Този подозрите лен народ и досега не се е успокоил да търси убиец! Водят се спорове за причините на смъртта му това според мен е реално, защото зная всъщност как стоят нещата.

Апостолът ни казва, че в началото беше Словото. Той не ни дава някакви уверения относно края. Прието е, че той е използувал гръцкия език, за да изрази елинистичната концепция за логос-а, защото факт е, че именно на гръко-юдейското си наследство западната цивилизация дължи своя предим но вербален характер. Ние приемаме, че този характер се разбира от само себе си. Той е коренът и че рупката на нашия опит и ние не можем лесно да разположим въображението си извън него. Ние живеем вътре в акта на беседата. Обаче не можем да приемем, че вербалният шаблон е единственото поле, където могат да се осъществят ясната реч и ръководството на съзнанието. Интелектуална и сензуална реалност, които се основават не върху езика, а върху други комуникативни източници на енергия, като иконата или музикалния тон, намират начини да се реализират. Както има и действия на духа, които се коренят в мълчанието. Трудно е да се говори за тях, защото как речта може да предаде точно формата жизнеспособността на мълчанието? Обаче аз мога позова на което имам предвид. да се примери за онова, Някои източни метафизични системи, като будизма и даоизма, разглеждат душата като субстанция, възхождаща от груба материална преграда през сферата на самопознанието, което може да се опише като извисен и точен език, по посока на едно, дори още по-задълбочено мълчание. Така най-висшето, зай-чисто постигане на акта на съзерцание е онова състояние, което се е научило да оставя езика зад себе си. Неизречимото лежи извън границите на думата. Само като се промъкне през стените на езика, това визионерско наблюдение може да влезе в света на всеобщото и непосредствено разбиране.

Броят се открива със статията на Сергей Чупринин „Неотминало време" с подзаглавие „Към характеристиката на „размразяването" в историята на съветския литературен процес". В наново разгърналите се спорове, как да се изучават, преподават и оценяват историята на литературата и литературният процес на съветската епоха, на първо място, изпъква въпросът за отношението (подч. авт. - С. Ч.) към т. нар. период на размразяване, към писатели и книги, определили до голяма или по-малко решаваща степен идеологическия импулс на ХХ партиен конгрес и идеологическата практика на „славното десетилетие" (1953-1965), като авторът веднага добавя, че още не става дума за научно изследване, а само за отношение, оценка, включително и емо ционална. С. Чупринин изяснява преди всичко какво озна чава периодът на „размразяването“, наречен така по едноименната повест на И. Еренбург. След нейното появяване така започват да наричат онзи период в живота на страната и литературата, чието начало е белязано със смъртта на тиранина, с масово освобождаване на невинни хора от заточение, с предпазливата, но струвашата ни се то гава шокова критика на култа към личността, а краят и е отразен в постановлението на октомврий ския пленум на ЦК на КПСС (1964), в присъдата по делото на писателите А. Синявски и Ю. Даниел, в решението за навлизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия. Време на големи надежди ли е, размразяването", или на измамни мечти? Дали е верен белег на неотвратимо настъпващата пролет, предизвестие на това, че колкото и да беснеят нощните бури, „зимата напразно се сърди, времето и е отминало..."? Явно тези и други въпроси - пише С. Чупринин - нямат еднозначен отговор - твърде многофактурна, многофакторна, както днес се изразяват, е идеологическата, етичната, естетическата, битовата и всяка друга амалгама на „размразяването". И още един принципен въпрос: какъв е обемът на понятието литература на размразяването"? Всичко ли, което е писано или пък само публикувано през 1953-1965 г., може да се характеризира със знака на „размразяването"? Ако явлението „размразяване" - продължава авторът - се оценява не като хронологическо, а като съдържателно и вътрешно цялостно литературно, общокултурно явление, то на редица произве 156 ведения не може да им се намери място в тази поредица. Когато говорим за „литература на размразя ването", как да се отнесем към книгите, които, макар че са написани през този период, но не са били публикувани и практически не са участвували в кръговрата на идеите, в това, което е прието да се нарича литературен процес, И още едно обстоятелство отбелязва С. Чупринин - и изследователят, и критикът, и читате лят се натъкват на следното:черти от идеологията, психологията, естетиката на „размразяването" се открояват особено релефно в произведения, съз дадени извън рамките на славното десетилетие. Какво повече представлява размразяването" - исторически кратък и исторически затворен етап в развитието на обществено-литературния процес или сбор от определени умонастроения, интелектуални и морални ориентири, политически и есте тически принципи? След литературата на размразяването" много неща станаха нравствено невъзможни за уважа ващия себе си писател - например романтиза цията на насилието и ненавистта, опитът да се конструира идеален" герой или желанието „високохудожествено" да се илюстрира тезата, според която животът на съветското общество познава само конфликта между „хубавото“ и „отличното“. След литературата на размразяването" много неща стават нравствено възможни, дори нравстве но задължителни и никакви по-късни застудявания вече не успяват да отвлекат както истинските писатели, така и истинските читатели нито от вни манието към т. нар. малък, обикновен човек от кръга на неговите грижи и радости, нито от критическото възприемане на действителността, нито от възгледа им за литературата като явление, което противостои на властта, на социалната рутина и всякакъв род идеологическо фантазьор ство.

Ако е всеобхватно твърдението „Всичко с вре мето си", то и тази книга излиза навреме. Вероятно за създаването на мемоаристика ограничаваща е само биологията. Значение за нейната стойност имат непосредствеността и свежестта на спомена или като тяхна замяна - записване на преживя ването. Затова в книгата съвременниците на Вапцаров многократно изказват съжаление за пропуснатите възможности за по-автентично запаз ване на спомените си за поета. Но късният разказ не бива да смятаме за закъснял. Изминалото време предполага истинска проверка на силата на прежи вяното и обобщения, немислими без времева дистанция. Впрочем сложността и противоречието между автентичност и утвърдило се в съзнанието са централен проблем на „Но разкажи със думи прости...", а и на читателското доверие към достоверността. Доскоро изглеждаше, че мемоаристиката за Вапцаров се е изчерпала - по биологични причи ни. Едновременно с това тя остави един незадоволителен или най-малко несъответен на поета образ. Неудовлетвореността от него е подтикът, водил М. Шишкова към създаването на тази книга. Първоначалните ми думи за мемоаристиката подвеждат към непълна жанрова характеристика, макар че мемоарното е основата и целта на книгата. „Но разкажи със думи прости..." представлява поредица от анкети-разговори със съвременници на Вапцаров, които целят доизграждането на споменния му образ. Това е предизвикана и целенасо чена мемоаристика, отворена и за ценностни оценки, и за изследователски податки, и за характерологични обобщения. Във встъпителните думи-саморазкрития за своята роля М. Шишкова подчер тава стремежа си към автентичност. На обяве ната договореност обаче тя често изневерява и заради извечната неконтролируемост на всеки разговор и заради отклоненията от мемоарното. Редкият жанр на диалогично предизвиканата мемоаристика откроява и в тази книга някои свои особености и проблеми. Особена важност има връз ката интервьор-интервюиран. В идеалния случай тази двойка изглежда така: компетентен интервьор и благоразположен, искрен и заинтересуван интервюиран. Тогава за водещия остава само изчерпващото навлизане в споменните зони на събеседника. Но съставът на интервюираните е наложил друг тип участие на М. Шишкова. Между тези хора има канонизирали и митологизирали спомена си, има 160 позагубили непосредствеността на изживяното, има мълчали досега за светостта на носения образ. От друга страна, нееднородният като носител и тълкувател на информацията състав носи различни предизвикателства за интервьорката и сам мо делира участието й. М. Шишкова се превръща в герой на книгата, чието развитие и превъплъщения предизвикват също читателския интерес. Може би най-ниската степен на присъствието й, разочаровало сигурно и нея, е съгласието да замени живото общуване на Хр. Радевски с писмените му отговори. Но това ми напомня как би изглеждала книгата, ако водещата се задоволеше с ролята на автора на въпроси - изчезването на общуването щеше да ни остави точни и честни към паметта страници, студени и безстрастни към своя обект. Изпитание за М. Шишкова се превръщат тези събеседници, които подават недостатъчна информация. В такива случаи се стига до парадокса интервюираният да стане водещ - той заставя интервьорката да бъде максимално изобретателна, кара я да раздробява разговора, за да измъква на малки дози запазеното в паметта. Тук всъщност разго ворът става интересен сам по себе си, а не като спомен за поета.

Стара истина е, че класическата литература е винаги свързана със съвременната литература, с онези неувяхващи истини за живота, с дълбоката душевност, която винаги вирее в неувяхващите стремежи на човека въм свобода и прогрес. Макар че някои закостенели мозъци - далтонисти, забравят тази вечна истина и оставят редица покости след себе си, най-великите и най-важните творци в българската литература и днес ни занимават с дълбоките си прозрения в своите произведения, те напират в дълбочината на чувствата ни и найсигурните пътища за прогрес - като Христо Ботев, Иван Вазов, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Христо Смирненски, Никола Вапцаров и др. Това се чувствува и в световната литература, чиито творци завинаги сочат най-светлите помисли за човешкото достойнство и добруване, за истинския ход на културата и литературата, като незабрави мите Александър Пушкин, Виктор Юго, Хайнрих Хайне, Лев Толстой, Уилям Шекспир, Фьодор Достоевски, Федерико Гарсия Лорка и др. Там, къ дето класиката не е на почит, не се уважава от късогледи ценители, там и съвременната литература е в застой. И за да няма елементи на подценяване, на неразбиране, класическата литература се изу чава непрекъснато, разяснява се по-най-различни поводи, защото тя е неизчерпаем источник на вдъх новение, на знания и устреми за нов културен национален и световен градеж. Тази неизменна задача следват и някои реномирани чуждестранни издателства - като испанското изд. „Хукар" от Мадрид, чиито книги, ни занимават сега. Издателството например поддържа с достойнство поредицата „Поетите - представителна серия“, към която спада и солидният сборник „Възвръщане към „Гонгора", съставен като луксозно издание от изтъкнатия испански литературен критик и историк Анхел Париенте. Самото заглавие подсказва, че испанската читателска публика и интелигенцията се връщат винаги към живота и творчеството на великия испански поет Луис де Гонгора и Арготе, чието творчество и сега привлича с неговата неувяхваща поетична сила, с дълбоките си мисли, изречени с голям творчески полет още преди 4 века. И за да бъде прецизно оценена тази поезия, съставителят Анхел Париенте е събрал над 336 страници редица изследвания, критични материали и писма, не само от съвременни автори, но и от съвременници на Гонгора, като например Лопе де Вега - също така гениален поет и драматург, живял по същото време на испанска земя, като Педро Валенсиа, Хуан Пинеда и други, от латиноамериканските му ценители като мексиканеца Алфонсо Рейес, аржен162 тинеца Хорхе Луис Борхес, кубинеца Лесама Лима и други видни писатели от този район на света. Осо бено ярко са написани изследванията „Да пристъ пим към Гонгора" от видния белетрист и есеист Асорин, „Любовните сонети на Гонгора" от аме риканския испанист Робърт Джеймс, „Гонгора и усетът към света" от испанския литературен критик от младата генерация Андрес Рубайна и др. Неслучайно последният завършва своите разсъж дения с крилатата мисъл, че „да се пише поезия, това значи да се пресъздаде света". Друг особен факт в това отношение, което илю стрира величието на класиката, представлява жи вотът и творчеството на великия френски поет, белетрист, публицист и общественик Виктор Юго, чиято стогодишнина от неговата смърт неотдавна беше чествувана по всички краища на света. Защото този неувяхващ творец на живото френско слово остана като незаличим пример не само за всички френски писателски поколения, но и за тези от световната литература въобще. Даже патриархът на българската литература Иван Вазов се е учил от неговото трепетно и живително слово, от неговия колоритен лиризъм и историческа правда. Затова за Виктор Юго не спират да излизат найразнообразни изследвания за неговата творческа последователност, за неговата лирическа и обще ствена правда като неотдавна излязлата изящно издадена биография „Виктор Юго - геният без граници" от литературния критик и историк Филип ВанТитгем, от парижкото издателство „Ларус", чиято известност се носи по всички посоки на света от неговите многобройни изящно издавани речници и енциклопедии, както и други литературни и ези кови пособия.