Иван Богданов

Една огромна област от българската книжнина още не е привлякла вниманието нашите изследвачи - анонимната литература. Българската анонимна литература крие значителни богатства. Докосвана от отделни изследвачи, по конкретни поводи, тя все още не е предмет на системни проучвания от страна на библиографските работници, историците, литераторите и публи цистите. През течение на дълга върволица от десетилетия причини от разнообразно есте ство заставят много писатели, общественици, публицисти и всякакви други труженици на перото да прикриват имената си, да не ги означават върху публикациите си нито с псевдоними, нито с някакви инициали или знаци. Заедно с псевдонимите, различните видове мистификации (по отношение автора, годината, местоиздаването, издателя и пр.) и плагиатите - анонимите са една от формите на така наречените в библиографията литературни измам и. Към тази група някои автори отнасят и така наречените подложни съ чинения 2 (псевдени графи и апокри фи). По обсег и разпространение найголямо значение между различните видове литературни измами имат псевдонимите и анонимите. И у нас, както другаде, с течение на годините броят на отделните анонимни публикации (да оставим на страна анонимните статии) непрекъснато е раснал, за да стигне днес, по моя преценка, към 30.000 броя, тоест проблизително към 18% от всички публикувани у нас след Освобождението книги! Някои виждат в анонимността становища не голямо социално зло, но подобни са попречили на това интересно културно-обществено явление да се шири, защото покрай някои свои отрицателни страни, - с които впрочем само реакционните сили са злоупотребявали - анонимността е служила за щит на прогресивните обществени дейци от всички времена и народи и под нейна закрила идеите им са вдъхновявали народните маси в борбата им с реакцията.

Макар да ни отделят единадесет века от година 893, през която КирилоМетодиевото дело се утвърждава исторически, двамата безсмъртни братя, неговите основоположници, сякаш не принадлежат на миналото, а продължават да съпътствуват през вековете милионите, прогледнали с тяхна помощ, за да се превърнат накрай в наши съвременници. Защото, вместо да го обрече на забрава, времето непрекъснато допринася за развитието и преосмислянето на вложените в него големи духовни ценности. Спрем ли вниманието си върху делото на двамата безсмъртни солунски братя, поради неговия дълбоко демократичен характер, искрен хуманизъм и извисена проблемност, облъхва ни духът не на Средновековието, а сякаш польх от епохата на Високото възраждане. Това се дължи на неговия неизтощим заряд на актуалност. Поставило пред поколенията за разрешаване големи културно-исторически и филологически проблеми, Кирило-Методиевото дело мобилизира духовните сили всеки път, когато насочим духовния си взор към неговите богатства. И макар да грее с блясъка на слънцето като него то има съкровени тайни, като него поставя пред поколенията все нови проблеми за изясняване. Колкото повече времето ни отдалечава от епохата, през която двамата безсмъртни солунски братя и техните непосредствени ученици се подвизават, толкова по-много интересът към тяхното дело расте. И неговото културноисторическо значение се откроява все по-ясно пред погледа на милионите хора, приобщени към даровете на просвещението посредством техния подвиг. Опитаме ли да си изясним факторите, благоприятствуващи пораждането и развитието на Кирило-Методиевото дело до превръщането му в могъщ лост на славянската култура, налага се да спрем вниманието си наред с неговите обективни предпоставки и върху факторите от субективен характер. Между факторите от обективно естество на първо място трябва да бъдат поставени: а) непосредствената близост на Византия с нейната висока култура до славянския свят и преди всичко до българските славяни, на един от чийто диалекти са преведени от двамата братя от гръцки първите богослужебни книги, като най-подходящо средство за общение в оная епоха

Диалектическото единство между съдържание и форма обуславя неповторимостта на художественото произведение в света на изку ството и изразява естетическото му съвършенство. Още Хегел изразява единството между съдържание и форма със знаменателните ду ми: „Съдържанието не е нищо друго, освен преход на формата в съдържание и формата - освен преход на съдържанието във форма", но макар неразединимо свързани, те представляват две страни на произведението, всяка от които притежава своя специфика. Докато съдържанието на литературно-художественото произве дение намира израз в идейно-тематичното и сюжетно-композиционното му своеобразие, адекватната му форма се осъществява посред ством изразните му средства и стиловия му облик. Но както съдър жанието, така и формата се определят от характера на общественото развитие, когато пълноценно отразяват действителността. По тази причина не съществуват неизменни литературни форми, висши „нисши" литературни жанрове, значителни и маловажни от идейнотематично и сюжетно-композиционно гледище произведения според погрешните представи на привържениците на нормативната естетика. Значителността както на едните, така и на другите се определя от художественото им своеобразие. Това дава основание на Волтер още преди два века и половина да заяви: Tous les genres sont bons hors le genre ennujeux." Свързано дълбоко с живота, съдържанието на литературно-художественото произведение има първенствуващо значение и решително въздействува при определяне на неговата форма, на морфологич ния тип, в който то се осъществява като произведение на изкуството. В замяна на това формата има по-голяма устойчивост. На това нейно качество се дължи предаването и по традиция и дори интерна ционализирането й.

Кирилско-глаголският паметник на славянската писменост от XII-XIV век, наречен Реймско еван гелие поради дълголетното си пребиваване в катедралната черква на град Реймс (Франция), привлича вниманието на българските слависти, защото е свързано тясно с разпространяването на Кирило-Методие вото дело на запад. И досега на него, освен няколко кратки съобщения и статии, не е посветено нито едно обстойно изследване на български език. Предизвикало поради неясния си произход оживени спорове между най-видните слависти на XIX век, Реймското евангелие продължава да буди жив интерес в учения свят както поради палеографските си особености и художествената си украса, така също и поради историческата си съдба. Състои се от два дяла: кирилски и глаголски, подвързани в общ кодекс, и съдържа четиридесет и седем пергаментови листа in quarto - кирилският шестнадесет листа, а глаголският тридесет и един, изписани двустранно, кирилският със семиунциал от типа на Светославовия изборник от 1073 година и на Новгородското изборно евангелие от XI век, а глаголският - с ъглеста глаголица, хърватски тип от втората половина на XIV век. Кирилският дял съдържа двадесет и два откъса празнични евангелски четива по обреда на Източ ната православна църква, между октомври и март на църковната година, и представлява част от Изборно евангелие (апракос), Запазени са от него само 19 и 20 тетрадки от ръкописа. Съдбата на останалата част не е известна. От своя страна глаголският дял съдържа старозаветни и новозаветни откъси, от тях петдесет са евангелски текстове, а останалите старозаветни, използувани като четива на празниците по календара на Западната католишка църква. Освен по графика двата дяла на Реймското евангелие се различават по пергамент и по украса. Докато пергаментът на първия от тях - кирилския - е по-грубо обработен и е с по-тъмен цвят, което потвърждава по-голямата му старинност, пергаментът на втория - глаголския - е по-грижливо обработен и с по-светъл цвят. В сравнение с украсата на втория дял, украсата на първия е по-скромна. Характерни за нея са малкото на брой заставки от геометрично-плетеничен тип и начални букви от геометричнорастителен тип по подобие на буквите в Супрасълски сборник", кирилски паметник от XI век, създаден в Източна България. Украсата на глаголския дял е от западен тип, отличава се с многоцветна орнаментация и с миниатюри на католишки свещенослужители и на библейски персонажи.

Първата среща на разказвача с Владимир Василев през пролетта на 1940 г. преобръща предварителната му представа за легендарния редактор като за „литературен цербер“. Вместо суров и неумолим човек, той открива вежлив, благообразен и скромен мъж в кантората на Христо Хаджиев (директор на издателство „Хемус“). Диалогът разкрива специфичния маниер на Василев — дистанциран, но същевременно директен и проницателен. Въпреки че първата книга на автора за Илия Блъсков не предизвиква особен интерес у него, той веднага отправя покана за сътрудничество в елитното списание „Златорог“, предоставяйки свобода на избора, но поставяйки ясни професионални изисквания. Срещата завършва с подчертаното уточнение на Василев, че вече няма нищо общо с театъра (визирайки неговото директорство в Народния театър), и оставя младия автор в състояние на силно вълнение и респект.