Красимир Барарев

Историческата поетика, която се за нимава с изучаването на поетическите критерии и форми в процеса на тяхното създаване и историческата логика на тях ното формиране, може и трябва да слу жи като фундамент на теоретическата постика (съсредоточила вниманието си върху класическите форми и мислеща ги за едновременно съществуващи в една условна синхронна рамка). От своя страна изграждащата се теоретическа поетика вече върху един по-сигурен те рен ще прави своите изводи и обобщения и ще ги връща към историческата постика. Последната, обогатена, ще пред ставлява не въведение към, а същинска историческа постика. В процеса на вза имодействие между теоретическа и историческа постика ще се изгражда единната поетика, науката за литературнохудожествени форми. Това е, условно казано, дългосрочната програма, която имплицитно се съ държа в най-новата книга на известния съветски литературовед Елеазар Меле тински „Введение в историческую поэти ку эпоса и романа". Разбира се, няма да е трудно да разшифроваме в нея отрица нието на следпроповското разделяне меж ду структурната и историко-генетическата поетика (А. Дандес, К. Бремон) и 176 методологическия ориентир, указваш, че същността на всяко литературно явление трябва да се търси в органическото съче таване на синхронен и диахронен анализ. Всъщност проблемите на историческата постика на епическите жанрове зае мат главно място в научните публика ции на Мелетински. Така например в сту дията „Герой волшебной сказки" (1958) се разисква съотношението между ми та и приказката и се разкрива проце сът на пораждане на вълшебната при казка от мита, а в излязлата през 1983 г. книга „Средневековый роман" като спе циален обект на внимание са представе ни произходът и установяването на кла сическите форми на средновековния ро ман в световен мащаб. Като прибавим и текстовете, посветени на архаичните епически произведения „Произхождение героического эпоса" (1963 г.) и Эдда в ранние формы эпоса" (1968 г.)], може да се досетим, че първата част на „Въведе нието" представлява своеобразна систе матизация и обобщение на досегашните научни дирения на Мелетински. Това обек тивно състояние на нещата обаче не прави изследването по-малко интересно. „Ставането на литературните епически форми. преливането им от една в друга тук е пред ставено в своя завършен и цялостен вид. Появата на книга като „Въведението" е невъзможна без наличието на сериозна методологическа база. В това отношение особено продуктивни за Мелетин ски се оказват традициите, завещани от А. Веселовски (особено патосът на неговата „Историческа поетика" (1940 г.) да се извлече същността на поезията от нейната история", а така също и тео рията му за първобитния синкретизъм, от който са се развили поетическите ро- дове), от О. Фрайденберг [идеята е за ложена в работата „Образ и понятие" (с подзаглавие „Опит по историческа поетика")] за това, че произходът на на ратива от мита есвързан със загуба на достоверността и нарастване на измис лицата), от В. Проп (с цялостния му теоретически принос и схващането му, че борбата с митическото чудовище героическото сватосване са основни сю жети за героическия спос). н. разбира се, от К. Леви-Строс с проницателната му концепция за спецификата на митологи ческото мислене.

Близо десет години преди да излезе книгата на Колмачевски, се появява статията на А. Н. Весе ловски „Сравнительная мифология и ее метод". Съвременните изследователи са единодушни от носно методолого-евристичната стойност на тази статия. Два са главните методологически ориентира тук, които и до днес будят интерес и са обект на интерпретация от много научни школи: - няма митология въобще" и изобщо", ми тологията е рожба на определена историческа среда и самата тя еподложена на историческо развитие и промяна. - при обясняване произхода и формирането на литературата е необходимо да се привличат фолк лорни и етнографски материали, т. е. необходимо е сближаване на литературознанието и етнологията. На фона на господствуващите в края на XIX век митологическа и историческа школа (първата, от стояваща позицията за единния първоизточник на митологията и фолклора, а втората, търсеща в основата на всяко произведение на архаичната култура реален исторически факт), в чието русло, Между другото, е и цитираната по-горе книга на Колмачевски, прокараните от Веселовски идеи звучат наистина новаторски. Впрочем най-добър атестат за тяхната ползотворност ефактът, че те бяха въвлечени в оборот от много научни школи на ХХ века.

Един от стожерите на съвременната култура е идеята за развитието, видяно като единство от континуитет и прекъснатост. Това знание не може ше да не рефлектира върху представата за изна чалната природа на човешкото съзнание. Твърде нието, че в своето развитие човечеството е преминало през етап, характеризиращ се изключително с митологическо по своя характер мислене, който рязко и безвъзвратно е потьнал в историята, от стъпи мястото си на схващането за изконното съ съществуване на митологическото (конкретно-образно) и дискурсивното (разсъдъчно) начало в чо вешкото съзнание. Това преформулиране на установката вещаеше, рано или по-късно, криза" в представите за феномена средновековие. Все по-неубедително започ ваше да изглежда твърдението, че полето на културата през средновековието е било заделено изцяло за официалната религиозност, а митопоетич ната традиция е представлявала безразборно разхвърляни и губещи своя смисъл фрагменти, подоб но на раздробен от силен удар глинен съд. Дори в изследвания, занимаващи се с високата християнска култура през средновековието, се появиха резултати, които поставиха под съмнение нейната хомогенност. Оказваше се, че в новата културна ситуация митическото концепиране на действител ността с претърпяло еволюция, но заедно с това е съхранило своята цялост

В глава 67 на известните „Отговори на папа Николай І по допитванията на бъл гарите" се казва: „Вие заявявате, че сте имали обичай, когато сте се решавали да обвържете някого с клетва за някаква работа, да слагате пред себе си меч и в него да става заклеването." Въведено в научен оборот още през миналия век от А. Хилфердинг (Собраніе сочиненіи, т. І, С.-Петербург, 1868 г., с. 27) това сведение става „общо място в повечето изследвания, засягащи българската езическа клетва (вж. 23; 53; 5; 6, с. 49-56; 7, с. 80-83; 58, с. 343-370). В посочените публикации отговор 67 се привежда обикновено наред с другите сведения за договорна клетва („Житие на Никифор" на Дя кон Игнатий, „Царе" на Йосиф Генезий, „Хронография" на Продължителя на Тео- фан; вж. също Писмо от Неизвестен автор, открито и частично преведено от Б. фон Арним (Български преглед, 1933 г., № 1, с. 90-98), като скрито или явно се възприе ма направеното от Г. Кацаров разделяне на клетвата пред меч от т. нар. „договорна клетва". В. Бешевлиев възприема това разделяне и в „Първобългарите. Бит и култура". За разлика от клетвата в оръжия - отбелязва той - клетвата, която българите полагали при сключване на мирен договор, била от друг вид и много по-сложна" (7, с. 81). Тази трайна тенденция в българската историография * може да породи несъгласие по следните причини. В своите „Пратеничества" византийският хронист Менандър Протектор разказва за сключване на договор между ромеите и аварите (в лицето на техния хаган Баян) по следния начин: „.. . .И той (Баян - б. м., К. Б.) веднага се заклел по аварските обичаи, като извадил меч и проклел себе си и целия аварски народ, ако замислял нещо лошо срещу ромеите с построяването на мост на река Сава, да загинел от меч самият той и цялото аварско племе, а небето и небесният бог да хвърлят огън върху тях и околните планини и гори да ги затиснат, пък и река Сава да излезе от коритото си и да ги потопи всички." (вж. ГРЪЦКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ (оттук нататък ГИБИ) т. II-ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ (оттук нататък ИБИ) т. III, с. 252). Очевидно е, че аваро-византийският договор е бил скрепен от аварска страна чрез клетва пред изваден меч, т. е. мечът е налице и в т. нар. Договорна клетва.