Валери Стефанов

Едно от многото неща, с които е известна творбата на Алеко Константинов „Бай Ганьо", е и броят на нейните интерпретации. От самата си поява тя става обект на оценки и тълкувания от страна на хора с различни, много често напълно противоположни възгледи за природата на изкуството. Известни са точните оценки на Димитър Благоев за закономерността на появата на произведението, за същината на неговия герой. Адекватността на Благоевите възгледи по отношение на „Бай Ганьо" беше утвърдена, както е известно, и от Тодор Павлов, и от съвременното ни марксистко литературознание. Разбирането за социално-класовата природа на героя стана методологическа основа при подхода към Алековите разкази. Известни са и други, раждащи спорове оценки като те зи на Б. Пенев или на Г. Геземан, станали повод за нови реакции към„Бай Ганьо" Г. Димов в предговора си към сборника „Българската критика за Алеко Константинов" точно отбелязва, че различните възгледи са придобили ..... особено дълбока противоречивост по два основни въпроса - за образа на бай Ганьо и за творческата индивидуалност на Алеко, за неговите черти и качества като художник". Много честа изследователска практика обаче е тези два въпроса да се решават в единство, надделява стремежът чрез единия да се отговори на другия и обратно. В редица критически работи автор и герой услужливо съжи телствуват един до друг, сякаш обладани от стремеж сами да си помогнат при собственото си обяснение. Автор и герой са виждани като антиподи от проф. Иван Д. Шишманов в статията му „Алеко Константинов от едно ново гле дище". Ето какво пише той: „Вещият литераристорик може да открие целия Алеко в неговото произведение. Алеко се е обрисувал именно цял-целеничьк в „Бай Ганя". Само че трябва да постъпите като фотографа, който от негатива получава позитивния образ. Няма именно освен да вземете опакото на бай Ганя, и ще имате Алека. "2 По-нататък Шишманов прави няколко примерни , обръщения", започващи с „Колкото бай Ганьо е ..." и минаващи през ..... толкова Алеко беше...". И Иван Мешеков прави подобни паралели: А всъщност голямото художествено внушение, което оказва тоя образ върху читателя, иде от оная поразителна вътрешна логика в психологията и стила на Бай Ганьо като антипод на идеалиста-народник („ахмака") и преди всичко на Алеко (Иваница Граматиков - б., И. М.): бай Ганьо се отвращава от това, от което Алеко се възхищава, и обратно,

Коя съдба е за предпочитане - да бъдеш в лехата и да усещаш сигурното присъствие на своите събратя, или да си самотно и екзо тично цвете, чиито родители са далечни литературни ветрове? За вече избралите подобен въпрос отдавна е изгубил значение. Но за лите ратурната история съдбата на екзотичните цветя е все така интересна, тя продължава да търси връзките, дълбоко скритите подземни сокове, дали сила на едно или друго явление. Избраното от Светослав Минков сега пронично ни гледа от ко риците на неговите издания - кактусът. В книгата си „Насаме със Светослав Минков" Симеон Султанов, един от най-добрите познавачи на писателя, с лаконични, но точни изречения щрихира необикнове ността на явлението. „Един писател без следовници. Нямаше учители нашата проза. Нямаше и ученици. Все пак на анкетата за предпо читаните от него прозаици Минков отговаря - от българските - Алеко Константинов и Йордан Йовков. Но истинските учители, и то началните класове, както неведнъж е отбелязано, са други, споме наваните имена са Хофман, По, Еверс, Майнрик. Родата е не само почтена, както б се изразил Тинянов, но и далечна, екзотична". B B Литературните изследователи са прави до голяма степен и за друго - за липсата на преки литературни наследници, а засега на виждаме да се задават и внуци. Погледнато в един по-общ типологи чен план обаче, наследството все пак е видимо - Минков разви и пре несе гротеската, обогати палитрата на иронията и пародията, без които днес не можем да си представим голяма част от успехите на съвременната ни белетристика. Той направи сериозни усилия за фик ционализирането на нашата проза, която десетилетия наред следеше доста отблизо и стриктно своя обект. Като традиция Минков означава немалко и за развитието на хумористично-сатиричната ни литература - много шлифовани негови похвати отдавна са здраво залегнали В нея.

„Художник на видимия свят" - това определение, дадено на Йордан Йовков от нашата критика, се утвърди през годините като една от най-представителните характеристики на писателя. Самият Йовков, както е известно, споделя пред Спиридон Казанджиев способността си да „види" своя обект, преди да го изобрази. Искра Панова, на която принадлежи горното определение, точно характеризира визуалната нагласа на писателя, стремежа му да представя ставащите събития като виждани от някого: „Обикновено хората и обстановката се рисуват не през очите на автора, който по принцип всичко може да види и обясни, а през очите на действуващото лице, така както и колкото то ги вижда в момента. "1 Подобни наблюдения помагат на авторката да аргументира интересните си изводи за повествователното присъствие на Йовков, за неговата „дискретност“ и за „непокътнатостта" на предаваното впечатление. Огромните равнинни пространства на Добруджа, където обикновено замислени стоят или препускат с каруци Йовковите герои, сякаш наистина предполагат едно активно визуално възприятие, стремеж към съзерцаване на заобикалящото. „Видимият свята бива постоянно прочитан и оценяван, нещата в него са визуално ак тивни и атрактивни, те непрекъснато „говорят и излъчват сигнали някому. Тъкмо през онова, което с очите си виждат и с останалите сетива долавят, героите на Йовков се ориентират и практически, и ценностно в заобикалящото ги, вземат решения и се подготвят за действия. Доверяването на сетивната информация (виждане, чу ване, усещане), нейната разшифровка могат да бъдат сткрити и проследени в не един и два разказа на писателя. Внимателният прочит разкрива пред изследователя низ от еднотипни ситуации, описания, синтактични конструкции, определения и пр., които сами по себе си могат да бъдат обект на интерпретация. В случая те ще ни интересуват главно в един аспект, засягащ способите, чрез които героите разчитат света и се ориентират в него. Едни от глаголите, най-често съпътствуващи Йовковите персонажи, са „видя", „гледа“, „чува". Обикновено веднага след тях стоят други постоянни глаголи - „позна“ и „разбра". Може да се каже, че двойките „видя разбра“ и „гледа-позна" са традиционно „общо място в изображението на писателя, те са „твърди“ и трайни характеристики за много от героите. Тяхното проследяване показва любопитни осо бености, подсказва изводи, които се разминават с някои от традиционните ни предствави за Йордан Йовков.

От ВъЗраждането насам, редом с въпросите за твореца и торбата, бъшrарската критика настоятелно се изправя и пред проблема за четенето. Обикновено без да е пряко поставен въпросът "Що е четене?" се откроява в серия от питания като "Що е публика?", "КоЙ какво чете?а, "Кое четене е правилно?" и пр. Може би най-впечатляващо, в този план, е непрекъснатото преподновяване на критиката на лошото, неправилно четене, убийствените стрели, насочвани към "уличната", "сензационната", "булевардна" литература. В изследователската практика подобна критика най-често се оценява с положителен знак и минава под рубриката "Борба за по-висока естетическа култура". Ако днес Бурдийо се пита " ... как са произведени lectores, как са избрани, как са формирани.:." (1), родната ни критика се измъчва от задачата как да произведе читатели и то такива, които да отговарят на определени ( ситуативно) национално-исторически, естетически и познавателни критерии. Призован като върховен арбитър или безцеремонно изтикван от полето на сериозното литераторство, читателят е един от важните залози и в полемичното битие на литературните направления. Вниманието към него се засилва именно при промяна и противодействие на рецептивните стратеmи, тогава критическите дискурси използват йерархизациите на четенето като много успешно тактическо средство. Симптоматиката на тези "засилвания" ще се опитаме да изследваме в настоящата статия. Идеята е критическите дискурси да се визират като специфични социални техники, като технолоши за производ<-"ГВО на значения. Така "четенето" ще се открои като исторически моделиран "обект" ще се открои като ис:rорически моделиран "обект" поле на разнопосочни юрибуции, а не като точка на безкрайни и безсмислени дефинитивни усилия. Без да се оrраничаваме хронолоmчески, ще съсредоточим вниманието главно върху динамичния период от края на миналия и началото на настоящия век.

Има винаги различие между погледана оня, който вътре, на стоящия отвън, встрани. Това, разбира се, баналност, но ми се иска върху нейната очевидност да построя (оправдая) кратките си беле.жки за Института по литература.Вероятноне зная много неща за Института- за неговата история (годината на създаването му - 1948, ми изглежда по-приветлива за идеологическо, отколкото за истинско хуманитарно начинание), за принципите му на работа, за проектите му пр. Онова, което зная, са познанства, впечатления, книги. Всички те ми дават представа - съвсеl\1 фрагментарна, но способна по своему да се прибере под названието Институт по литература. Нека да опитам, маниер, подсказан ми от едно писание на Жорж Перек, чрез спомените.

Можем голяма доза основание да твърдим, че rrоезията на Яворов една от най-провокативнитереализации българскаталитературана идеята за наличието на някакъв свръхсложен вътрешен текст/живот, определящ уникалността ценността на личността. Не трудно да се открои имплицитно заложеноторазбиране за истинскотолице, което закопано дълбоко може да се разкрие чрез екстатикитена душевното,чрез трансцендиращия импулс на словото. Преградата, бездната, маргиналията, блянът пр. изчертават следата на трайно болезнено надмогване, етически естетически оценностено усилие, което се превръща знак на човешката оплетеност трагичност живенеето. Поетическите текстове поемат ангажимента да убедят читателя уникалния опит на разкъсаната азовост чрез реторично напряганена изживявания културникодове. Плътно ~I,зад" творбите,знаем това, най-дълго стояла услужливата сянка на Яворовата биографема, на неговия "роман". Тук обаче ще ни интересуваповече ролята на поетическата поза като специфична инстанция текста. Позата снет антропологичен режим на жестовете интонациите,ритуал на себеполагането света-текст - идентификационен модус на вписване оразличаване. атрактивно организираната сценография на душевното особено важна функция отредена важената. Както поетът призовава "Не бой се ела", жената-"дете" трябва да свидетелства за драмата на изживяванията за мощта на дихотомиите - за силата слабостта, доброто злото, за надеждата отчаянието. Струва си да се замислим повече върху настоятелния призив за свидетелстване, върху тази привидно случайна фигура на свидетеля. споменатата творба свидетелят оня, който поема ангажимента, той трябва да надмогне едновременно силата на съдбата слабостта на живеенето, за да заеме мястото си "съдната зала". Свидетелят сам заразен от двойнственост, той въвлечен ситуацията, прекосил волево пътя до нея, за да преживее докаже. Но пак той извън нея - винаги отвъден, оторизиран за една реч "отстрани", реч-доказателство. За настоящата интерпретация свидетелят интересен като фрагмент от образа на поетическия Друг. Питаме се доколко как другият има дял себеразбирането, как очертава полосата на продуктивен смислов обмен.