Владимир Трендафилов

Pазличните видове литература имат различна преводимост. Това звучи убедително, дори тривиално и ако го споме навам, то е само защото преводимостта може да бъде Достоверен поглед в дълбочината на литературата и да послу жи като критерий за различаването на един литературен вид от друг. Самият превод като процес и явление е вид интерпретация. Той цели не създаването, а съхраняването на даден вече съществуващ текст, при това в параметри, различни от тези на първоначалния му вариант, и в този план не се различава типологично от анализа, който се върши в рамките на литературната критика и стилистиката. Но за разлика от анализа преводът се характеризира и с престорена единственост, той не се задоволява да предлага само обща представа за оригинала, а се опитва да го замести и дори измести - в зависимост от потребностите и настройката на съответната му читателска публика. Отличи телен белег му е следователно обратният синтез на предварително усвоените детайли от оригинала. Този вторичен синтез иска да се представи за първичен или първосъздателен, като в различните текстове успехът му, т. е. пълнотата на неговата самомаскировка, варира извънредно много; а горният праг на успеха, на максималната възможност за успех в рамките на даден текст, се нарича преводимост.

Bече излязоха част от планираните пет тома с избрани произведения на Николай Райнов под редакцията на Александър Йорданов и Едвин Сугарев. Те се появяват във време, удобно за равносметка, в период, когато литературната история сякаш спира - а именно, когато старите ограничения в мисленето и писането са отпаднали, но новото още не е направено. Ако някой мисли, че сега се пишат големи произведения, той навярно се лъже. Сега се ближат стари рани. Избиват се стари комплекси и се надмогват стари вътрешни ограничения. Писателите в момента се учат да хвърчат - още им е рано за високи полети. И докато трае тази активна пауза на пренастройване, ще е наистина неморално, ако плюс всичко останало не се захванем малко по-сериозно и с литературното си минало, с писателите, които са вече Мъртви. Каквото и да е смогнал или пропуснал да осъществи през живота си, мъртвият писател няма възможността да се промени по-нататък и затова ние, които за разлика от него имаме тази възможност, сме просто длъжни като кроткия вълк от баладата да излижем нанесените му приживе или посмъртно рани и да му помогнем да заеме тъкмо онова място в литературната ни традиция, което той заслужава,

Викторианската литература на Англия започва да присъства в българската книжнина сравнително отрано, оше в процеса на разгръщането си. Не става дума, разбира се, за някакво системно представяне, а за спорадични появи на преводни материали в пресата и малко по-късно в книжна форма. Процесът е разбъркан, но няма как да бъде иначе. От една страна, съвсем естествено липсват българи, специалисти в областта на класическата и актуалната за онова време английска литература, липсва редовен обмен на дитературна информация между двата народа, липсват справочници, .'!ипсва в крайна сметка съизмерност между двете езиково-културни трг:диции. От друга страна, политическите и социалните изменения в нашите територии през втората половина на XIX век обуславят съвсем различна систематизация и употреба на внесения литературен материал от тези, на които той се е радвал в родината си. Като имаме предвид този пример, можем да заключим, че една тема за рецепцията на дадена литература неизбежно се превръща в тема за рецепцията на дадени чужди стойности и за това, как те се трансформират в местни стойности. В най-общия си хоризонт бележките ми са нацелени именно към тази посока на разсъждение. Да проследим сега представянето в български превод на две видни фигури на английската дитература от мина.'Iия век: Дикенс и Тенисън. Те са централните викторианци, съответно в областта на прозата и в областта на поезията. Това в никакъв случай не означава, че най-гениалните отделни творби на периода са излезли изпод техните пера. Двамата просто са се отъждествили най-плътно със своята епоха - толкова добре я изразяват, толкова са типични за нея, че са чак неподражаеми в типичността си. Те я обогатяват с най-добрите си произведения и едновременно с това приемат правилата и нормите И като социално позитивни личности, хора на обществения дълг. Дикенс е както та.Тiантлив повествовател и майстор на дитературния портрет, така и пълен конформист по отношение на композицията, смисъла, морала. Той е държал романите му да се четат от възможно най-многочислена публика (нали плюс всичко останало е бил и финансово зависим от продажбата) и затова се е съобразявал с нейния вкус към мелодраматични сюжетни нишки и образи, към определен по-значителен обем на произведението, към хепиендове и към поучения. Що се отнася пък до поезията на Тенисън, той е висш майстор в изразяването на благородни масови чувства, не търси да слиса публиката си с изненадващи, неуютни, застрашителни идеи и образи, а я сплотява в името на добрата кауза, т. е. в името на добрите ~увства, добрите мисли и добрите дела.

Възрожденскалt ни литература е едно завършено пространство, последното завършено литературно пространство, което притежаваме, защото с началото на следосвобожденска та ни книжнина, с Вазов. Величков, Михайловски и пр., ние встъпваме в етап. на който. спорел мен. все още сме свидетели. Какво значи .. завършено литературно пространство"? Имам предвид етап от литературата. в който можем ла кажем, че всичко окончателно е било и с който съприкосновението не бихме определили като литературно т. е. npш.>.нcmtu'l/0 или естетическо а. по-скоро като душевно, историческо. етническо и т. н. Можем за по-голяма плътност на представата да го определим като затворен джоб или ниша в литературата, или пък като кристално кълбо - независимо от конкретния образ. ние днес сме тия, които обикалят отвън и наблюдават, ровят. анализират. трактатизират нещо, което през миналия век е било неловършено явление, поток. Като възможно най-актуалното завършено литературно пространство у нас, възрожденската книжнина с изследвана. сортирана и структурирана .иаксu.\mЛI/0 добре: следоватс.Jно. структурата, която И с критически създадена. максимално J\Обрс съответства на структурата. която тя сама по себе си има и представлява. Но както често става в случаите, когато нещо е описано, ще си говорим най-вече за несъответствията. Структурата на възрожденската ни книжнина изглежда разбита и рехава. пълна с най-хаотичен материал, случайно вмъкнат оттук и оттам и създаващ впечатленис за нестроен хор от единични гласове. Това между другото е и точно така. Но че същевременно е завършена структура разбираме о_т самата реакция на слсдосвобожденската ни литература към нея: видните и мъртви прелетавители сс възвеличават, но пряката приемственост сс утаява между средните и низшите литературни слоеве, между периодиката на Блъсков и драмите на Халжистанчев. както и в някои инерциовни движения на по-значителни автори, нисатели и преди, и след Освобождението. Тъй или иначе, абсолютно затворена структура няма. Завършената структура е всъщност силно завишена кристализация на иначе поточни явления и тюt1 крис;rализация. ако нс друго, откроява параметрите, довели до образуването и.

Преди да се впусна в изложение на темата, ще си струва да направя някои терминологични уточнения. Най-напред, «актуална» е тази рецепция, която улавя настоящия спрямо нея дух и проблеми на чуждата страна, култура или литература. Тя следи това, което чуждата културна среда създава «В момента» и, бидейки рецепция, се движи с едно неизбежно закъснение спрямо този хипотетичен и разтеглив момент. За интересуващия ни период можем да предпоставим едно движение на рецепцията до около 20 години зад развитието на рецепциоината среда. Това в никакъв случай не означава обективно фактологично или манталитетно изоставане спрямо нея. Просто преобладаващият дух на даден културен «момент» остава още известно време, макар и във все по-стеснена пропорция, да трае, дори след като гребенът на момента е отминал, и рецепцията ш: без успех продължава да се крие и изхранва в килватерната му диря. Според културните разлики между реципиентите можем да разграничим два типа рецепция на една страна: култивирана и популярна. Култивираната се осъществява от хора, знаещи езика и културата на страната или ползващи културата, с достатъчно ниво на достоверност, през друг език или езици. Тя е вторична рецепция. Наличието И предполага, че някаква първична популярна рецепция вече е била осъществена: на събирането на общи представи за страната, изучаването на езика и пр. За разлика от нея, популярната е масова рецепция, разсеяна и повърхностна, и същевременно реална, защото се получава естествено от пресичането между културното въздействие и възприятие. Неин колеблив признак е например единодушието сред значителен набор от реципиенти относно наличието на постоянен облик или постоянна характерна черта у обекта ~~- Това единодушие не е необходимо да се изказва с думи или дори да се съзнава от реципиентите. То може да се изразява, в най-елементарния си вид, със спонтанна реакция или с мигновена мисловна асоциация при самото назоваване на рецепционния обект. Но за наличие на популярна рецепция говорим при условие, че мнозинството от реакциите и асоциациите клонят към сплитане в някаква система, окрупняват в облик. През разглеждания период популярната рецепция на Англия не само че присъства у нас, но се и различава в много отношения от култивираната. Една друга разлика между култивираната и популярната рецепция се струва да се посочи. Популярната рецепция е пасивна. Популярните реципиенти, макар и субекти на рецепцията, са до голяма сп.:пен пасивни обекти на въздействието отвън, обекти спрямо субекта на въздействието (Англия). За разлика от тях култивираният реципиент често пъти е и проводник на въздействието отвън.