Иван П. Цанов

През 1965 година издателство „Български писател" в своята мемоарна поре дица издаде том със спомени за Гео Милев, Христо Ясенов и Сергей Румянцев. В страниците, отделени за Гео Милев, са включени и спомените на неговия съграж данин, съученик и другар - поетът Иван Мирчев. Неотдавна в Научния архив на Бъл 1 Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев в спомените на съвременни ците си. Под редакцията на Леда Милева, Пенка Кръстева и Иван Сестримски. С., 1965. 148 2 Цит. съч., 120-150. гарската академия на науките попаднах на машинописния втори екземпляр от ори гинала, послужил като първообраз на публикуваните спомени на Иван Мирчев за автора на поемата „Септември". Направи ми впечатление големият му обем - 48 стандартни машинописни страници. Това ме подтикна да извърша сравнение между съдържанието на машинописния екземпляр и на публикувания текст в мемоарния том. Оказа се, че почти на всяка машинописна страница редакторите на спомена са извършили съкращения: от няколко реда - до петнадесет -двадесет. На три места бяха съкратени между три и пет цели страници. Преработеният от съставителите и редакторите спомен на Иван Мирчев на страниците на сборника има цялостен, много стегнат и хронологически последователен характер. Но въпреки това след направеното сравнение стигнах до убежде нието, че ако от гледна точка отпреди повече от 25 години обемът, изискванията и тогавашните условия да са задължавали споменът на Иван Мирчев, написан през 1958 година, да бъде строго редактиран и съкратен, то от днешна гледна точка съ кратените пасажи и страници придобиват свое значение, внасят нови обяснителни моменти в представата ни за Гео Милев и за други негови съвременници - поети и художници.

С настоящите редове се връщаме далеч назад във времето, към годините, през които литера турният талант на младия Шолохов изкристализира в романа му „Тихият До". Връщаме се, защото сътвореното тогава произведение десетилетия вече го прави от спътник на Революцията от 1917 г. в спътник на всяко следващо поколение. H В това ярко произведение на съветския художествен реализъм авторът, без страх и по съвест, е потърсил националното звучене на решения на грандиозни проблеми, промени, преустройство замяна на старото с новото. Връщаме се към онези първи години от прохождането на „Тихият Дон", защото, макар и още в пелени", романът стана известен в България, превърна се в събитие, което фокусира в себе си възторга и вниманието на плеяда прогресивни писатели, критици, преводачи, издатели и печатари през 30-те години. И защото стана своеобразен катализатор за избистряне на позицията им. Връщаме се назад, за да извървим още веднъж един славен път - пътят на „Тихият Дон" към сърцето на българина.

Михаил Шолохов претвори с гениално прозрение за историческата им значимост две събития - ре волюцията от 1917 г. в Русия и трудностите по колективизацията в руското село през 20-те и началото на 30-те години. „Тихият Дон" и „Разораната целина", ако днес можем да ги облечем в приказните дрехи на суперлативите, като ги наречем романи епопеи, романи епоси или романи саги - все едно как ще ги наречем, думите въпреки всичко си остават бледи, — се превърнаха през 30-те години в откровение извор на жива надежда за цял един народ българския. Те носят у себе си прометеевско озарение тълкуване за събития и явления, за разруха и съграждане, за колебания и възход на един народ и на една революция - Великата октомврийска. Това прометеевско озарение бе особено необходимо както на обикновения пролетарий и селянин, така и на прогресивния интелигент у нас. И Проникването на „Тихият Дон", както и на „Разораната целина" в България до Девети септември 1944 г. е оставило след себе си ярка диря, превърната днес в широк и светъл път. В неговото начало те са били посрещнати от полицейската цензура и свирепостта на Закона за защита на държавата в царство България. Но те са били посрещани с радост и нетърпение, с добронамереност от прогресивни хора и комунисти. Днес, проследявайки и пътя на „Разораната целина" по страниците на нашето журналистическо и литературно наследство, откриваме следи от вълнуващи срещи и събития, забравени или малко известни. Спираме пред светли паметни знаци по страниците на вестници и списания, в полицейски документи и лични архиви. Те очертават още една необикновена съдба, която прилича на тази на „Тихият Дон" но и се различава от нея. И която и днес продължава да ни вълнува.

ПРЕЗ 1967 ГОДИНА В ПЕТ ТОМА (петият том има две части) излизат подбрани произведения от литературното наследство на един от нашите най-ярки творци - поетът Кирил Христов. В т. V, ч. 1- (Кирил Христов, съчинения в пет тома, БП, С., 1967 г., подбор и редакция Светла Гюрова, Тихомир Тихов) - са включени „Откъси от дневник в единадесет тома „Време и съвременници". Обръщам специално внимание върху определението „Откъси". То подсказва, че не всичко от мемоарните дневници на поета е намерило място в цитираното издание. Това е предизвикателството, което е повод да се върна към архивните оригинали в литературния фонд от наследството на Кирил Христов, за да потърся отговор на въпросите, какво е останало извън „Откъсите“, които са били обнародвани преди повече от две десетилетия и защо е останало извън тях? A Да се отговори на тези два въпроса, които макар и не единствени е доста трудно, защото изисква безпристрастност. В същото време отговорът, който се налага сам, носи в себе си дискусионна искра. тя от своя страна крие опасността от остри литературно-изследователски спорове, главното в които ще бъде според мен разкритието на истинския морален облик за литературните нрави през първите десетилетия на нашия век. Подобни чисто интелектуални съображения настояват да бъде поет рискът да се предизвикат литературните историци и изследователи именно с въпросите "Допълнения", които и до днес, близо седемдесет години, след като са написани и четиридесет и пет години след смъртта на техния автор, спокойно пролежават в архивните хранилища. В бележките към т. V, ч. І е написано: „В историята на нашата литература дневникът на Кирил Христов е един изключителен документ." Тази оценка, която подкрепям, изразява съвсем точно значе нието на Кирилхристовите мемоари независимо от филипиките, които се сипят по-нататък в същия предговор, а и винаги са се сипели - както върху този документ за литературните нрави, така и върху самия поет. Далеч съм от мисълта, че се налага да подлагам на подробен анализ както обнародваната част от дневника, така и отношението на отделни литературни специалисти - от разни години и поколения. Не бива да се забравя, че както литературните разбирания, така и личните вкусове, качества и изисквания са били от решаващо значение за подбирането на „ОТКЪСИ" от дневника на поета при въпросното издание. Това е така, защото в нашата литературна критика дълги години вече съществуват напълно авторитарни оценки за поети и белетристи от първите години и десетилетия на века. И тези оценки са станали меродавни изобщо за литературното ни възпитание и мнение. Дневникът, или по-скоро онези свои впечатления, факти и събития, които Кирил Христов е ограничил в рамките на отделните томове - единадесет на брой - наистина влизат в остро противоречие с подобни авторитарни, явно цензурирани и подложени на диференциален подбор. Този факт предизвиква настоятелно към преосмисляне оценъчните литературни позиции на литературните историци и изследо ватели, както и изисква нов подход към творческото наследство на редица известни имена в българската литература. Нека не се заблуждаваме, в редица пунктове възраженията на Кирил Христов срещу литературните нрави, обичаи и морала на неговите съвременници в основата си са справедливи, колкото и да е нелицеприятно това за литературната ни история като цяло.