Костадина Йорданова

Ако искаме да говорим за наставничеството и педагогизма като за основен проблем в творчеството на Хесе - а тъкмо така искаме да го поставим, - то неизбежно размислите ни трябва да започнат от глобалния педагогизъм на европейския тип кул турно самосъзнание. Възпитанието е основно понятие на европейското мислене. Педагогизмът пронизва всичко европейско - всичко тук се култивира, подлага се на образоване и се формира чрез възпитанието. Възпитанието е основното звено, където става възпроизводството на личността - чрез разумно обмислените и правилно дозирани педагогически въз действия, които насочват индивида по правилен път. Чрез възпитанието се препреда ват гарантиращи общия напредък на човечеството установки и ценности. Какво въз питание трябва да се дава на идващото поколение - това е централен за всички фи лософски и социални доктрини въпрос, отправен или краен пункт на всички културоло гически и естетически спорове в Европа. Възпитанието има две основни задачи. От една страна, то трябва да възпроизвежда светоотношението и ценностите на предходното поколение, или както казва известният английски философ Джон Лок, починал през 1704 г.: „Ние трябва да гле даме, щото децата ни, когато пораснат, да бъдат като нас, т.е. със същите страсти и същите желания. От друга страна, то трябва да осигурява идеалната перспектива на бъдещото развитие, предопределено от идеите за назначението, целите и стремежите на човешкия род, или, както казва починалият точно век след Лок, през 1804 г., още поизвестен Имануел Кант: „Принципът на изкуството на възпитанието гласи: децата трябва да се възпитават не за настоящето, а за бъдещето, за възможно най-доброто състояние на човешкия род, т. е. за идеята за човечеството и съобразно с неговото общо назначение. " Възпитанието се оказва мостът, по който настоящето, поело в себе си миналото, прекрачва към бъдещето, то побира в себе си всички ценностни измере ния на цивилизацията и предава специфичния си оттенък на динамиката им. Така възпитанието е един от основните структурни компоненти на европейското културно самосъзнание. Практически няма мислител от европейски мащаб, вън от полезрението на когото да остават проблемите на възпитанието, всички пряко или косвено вземат отноше ние към тях. С още по-голяма сила това се отнася за творчеството на нобелиста Хер ман Хесе, за когото проблемите на педагогизма на европейската култура са осново- полагащи. Начинът, по който Хесе прави от педагогизма проблем, отразява, общо взето, спора на две основни направления в интерпретацията на въпросите на възпитанието, оформили се като конфликтуващи в рамките на европейската култура. Това са схва- щанията за възпитанието от просвещенчески и от романтически тип.

Ще започна с въпрос. Защо, питам се, толкова често срещам в романи, повести, B разкази и сценарии от съвременни автори мотива с героя, изгубил паметта си? Напри мер „Знахар" на Тадеуш Доленга-Мостович и двете му екранизации, филма на Мишел Дреш „Минало свършено" с Мари-Жозе Нат, няколко съветски филма за следвоенното завръщане на хора със загубена памет, парапсихологически обагрения роман на Сти вън Кинг „Мъртва зона". Още размишленията на Чингис Айтматов от „Денят по-дълъг от век“ за лишаваните насилствено от памет, а с това и от род и отечество степни хора, или идентификацията на амнезията с условие за стимулация на творческия потенциал на художника в „Мантиса" на Джон Фаулз. Започва да ми се струва, че литературата и киното днес амнезията се среща едва ли не по-често, отколкото наяве. С какво толкова е удобно използването й, с какво толкова подпомага писателската задача героят, оказал се без лична памет? Литературни или извънлитературни, просто човешки задачи ли решават съвременните творци посредством тази фабула? Нещо друго - в много от случаите художественото изображение на амнезията не съответства стриктно на клиничната картина на това страдание. Нима писателите не се интересуват от реалното явление, което изобразяват? Не, тук явно става дума не за описание на за губилия паметта си страдащ човек, а за условна конструкция, която е възможност за поставяне и евентуално решаване на дадени проблеми. И така: на какви търсения съвременната литература отговаря използването на амнезията като сюжетно скеле? Не е трудно да се даде отговор: Загубата на лична памет провокира вечно актуалния въпрос за оправданието и центъра на личността, за нейното единство и предназначение. Амнезията предоставя удобни за психологически детайлизирано литературно разгръщане на тази проблематика шансове. B Този отговор обаче води към нови въпроси. Защо различните творци интерпретират по различен начин изхода от ситауцията, в която героят е изгубил личната си памет? Сходствата във фабулата предполагат ли идентичност на проблемите, чието ре шение се търси в хода на повествуванието? Защо завършекът на конструирана по сходен начин изходна сюжетна перспектива бива различен? Така амнезията си остава проблем в своя конкретен литературен живот. Нека тогава видим по-отблизо как стоят нещата.

Ако хитроумният Одисей не беше успял да разпознае преоблечения в женски дрехи Ахил, скрит от майка си на остров Скирос, гърците нямаше да спечелят войната при Троя. Но и самият Ахил нямаше да умре млад и да се превърне в герой, а според прорицанието щеше да доживее до дълбока старост, макар и неизвестен. От момента, в който бива разпознат сред дъщерите на Ликомед, съдбата на Ахил тръгва по единия от двата възможни предсказани му пътя, от този момент той тръгва към собствената си геройска смърт. Ахил ще умре, защото Одисей е успял да го разпознае. Нямам намерение да доказвам какво фундаментално значение има проблемът за разпознаването както в античната литература, така и изобщо. Искам да коментирам нещата от друга страна — откъм неразпознаването. Това неразпознаване, което води до фатални последици, което се превръща в основа на трагедии. И макар че започнах с Ахил, ще продължа с примери не от древногръцкия епос — защото тогава сигурно бих се ограничила с него: нали класическото „неразпознаване“ на Едиповата трагедия е най-дълбокият и най-убедителният пример. Ще разгледам група други литературни произведения, базирани на еднакъв сюжет. Сюжет, в който липсата на разпознаване става причина за смъртта на централния за действието герой, в който липсата на разпознаване превръща едно тривиално убийство от корист в убийство, около което се завихря трагедия. Сюжетът е такъв: синът на бедно семейство е отсъствал дълги години от родните си места — било поради военна повинност, било гонен от проклятие, било защото е търсел късмета си по друмите на широкия свят. След години той се връща у дома забогатял с намерението да ощастливи своите близки. По едни или други съображения обаче той не се разкрива пред роднините си, а остава да пренощува в родния си дом като непознат пътник. А и те не го разпознават. От разговора вечерта обаче семейството разбира за богатството на госта. През нощта роднините убиват непознатия странник, за да го ограбят. На сутринта настъпва фаталното разкритие за самоличността на убития.