автор

За мен човекът, личността, авторът са едно нещо. Затова, прочитайки последната му книга, не можех да не се върна към някои първи впечатления от неговите работи. Беше отдавна. Баща ми беше редовен читател на „Философски преглед", на Това внушително списание с жълти корици, което внасяше респект у най-малките и от чийто едър шрифт нищо не разбирахме. Веднъж заварих в къщи баща си и брат си. Те четяха нещо на глас от списанието с жълтите корици. Какво беше то - не зная. Само помня, че се говореше за някакъв тип младежи, които знаят като петте си пръста любов- ниците на Шарл Боайе и поклонниците на Грета Гарбо. За миг се умълчаха. В тоя като Момемнт брат ми се обърна към мен и, ме посочи, каза, че и аз ги знам не по-зле от тях. Понеже тогава бях киноман истрастен събирач на снимки, не можех да разбера понятията, вложени в думите му. Едва по-късно разбрах.

Макар декадентството на Запад през края на миналото столетие да отбелязваше повратен пункт към нанадолнището и разрухата, все още проблясваха светлини от минало величие, все още гърмяха могъщи гласове, все още се раждаха интересни идеи. Само половин столетие оттогава и Пол Валери ние не можем да познаем нищо от онова, което някога е било дивните Сарди" на буржоазната култура. Последните големи представители на критическия реализъм на Запада се наклониха на ляво и напус наха потъващия кораб, на буржоазията: Анатол Франс, Томас Ман, Ромен Ролан и други. След тях разрухата стана толкова ството отдавна са формирали нег Повсеместна, че сега трудно биха могли да се забележат някакви надеждни форми, течения или школи. Не че липсват названия и имена, но те са в повечето случаи отчуждени от живота. В този неразгадаем водовъртеж са попадали и попадат и някои надеждни автори, които правят неимоверни усилия да се отскубнат и намерят смисъл, път и цел в живота. Защото всичко това, което на Запад се провъзгласява за смисъл или идея, се оказва безсмислица, хаос, всичко, което се показва като свободно развитие на личността" се оказва безпътие, лутане или тъп чене на едно място. За ужас на западните буржоазни идеолози, така тържествено провъзгласената свобода се оказа не само „гладна", (по израза на Маркс) но и празна!

В историята на нашата стара литература има още подробности да се изясняват, някои предишни установки да се подхвърлят на преоценка, чувствува се голяма нужда от издирване и публикуване на нови материали за отделни писатели или периоди. Но когато се пристъпва към преоценка на предишни схващания, нужно е аргументацията да е поцялостна и по-убедителна, за да не се внасят ненужни или преждевременни смущения в хода на нашата литературна история, която има да решава толкова важни задачи, да изяснява по-пълно съдържанието, проблематиката и значението на старата българска литература.

В науката е вече утвърдено мнението, че автор на ченика ішанна новаго, иже въ Белград, в мачнешаго са е Григорий Цамблак.1 Но позната практика е в старите литератури авторът на житие на даден светец да напише още служба за него и похвално слово. Разбира се, това невинаги става и невинаги е задължително. Според мене има известно основание да се мисли, че Григорий Цамблак е автор и на една служба в чест на прославения румънски светец Йоан Нови (Акермански, Сучавски). За наличие на служба на светеца се говори в науката, но тя не се свързва твърдо с името на нашия пи сател. В капиталния труд на А. И. Яцимирски само е казано : „Около того же времени (1534 г. - Б. А.) неизвестным лицом составлена служба Йоанну Новому и проложное житие также повторявшие целиком выражения из „Мучения" Цамблака и бравшие факты за из него же. Служба пока не издана и известна по трем рукописям молдавского проис хождения. 2 Две години по-късно той е склонен да приеме румънския монах Теодосий автор на службата, който е написал и похвално слово за Йоан Нови. Яцимирски пише: „Можно думать, что Теодосию принадлежит и служба Йоанна Нового вместе с проложным житием, так как в рукописях до 1534 года нам встретилась только молитва ему. 3 Яцимирски знае службата по три ръкописа: ръкопис от 1574 г., № 81 от сбирката на Ундолски (МоскваГБЛ); ръкопис от ХVII в., съхраняван в Академичната библиотека - Ленинград, № 25 от сбирката на самия Яцимирски; ръкопис от 1655 г. на Базилианския манастир в Сучава. И след като посочва руски преписи на канона за сучавския мъченик (стр. LXXII-LXXIII), Яцимирски още веднъж обобщава: „Но приписывать составление службы Григорию Цамблаку (срв. Н. Дурново „Русская беседа“, 1895, 1, стр. 151), повторяем, у нас нет никаких оснований. Если в каноннике XVI и XVII вв. собр. В. Ундольского № 104, л. 378 краегранесіе въ богородичнахъ и дает имя какого-то „Григоріе", то идентичность последнего с Цамблаком доказать трудно. Можно допустить, пожалуй, что ему принадлежат стихи" Иоанну (Нач. Новоявленный мученикъ, блаженне Гоанне и т. д....; но отсуствие рукописей с полной службой до 1534 года - факт, много говорящий в пользу нашего предположения" (стр. LXXIII).

Статията, която ни интересува, е озаглавена „Осветление на българската поезия" и е публикувана в майската книжка 3, с. 131-133 на пловдивското списание „Зора" (1885). Редактори и издатели на списанието са Ив. Вазов и К. Величков. Нейният автор, който и досега остава неизвестен, се е подписал с инициалите „Г. З-ч". Вниманието на изследователите към тази малка статия е привлечено от оригиналните и далеч изпреварващи нивото на 80-те години възгледи за литературното ни развитие. Въпреки че е оценена общо взето пра вилно, нейното историко-литературно значение и естетическият и смисъл остават незадоволително изучени както поради анонимността на автора, така и поради липсата на обстоен анализ на текста. В критиката на 80-те години статията „Осветление на българската поезия" е най-значителното явление, а в литературното ни развитие тя бележи повратен момент. От нея се зараждат нови посоки на развитие, освобождава се духовна енергия за бъдещи интензивни промени в литературата ни. С появата си тя сиг нализира, че настъпва смяна на един исторически изживян литературен период с друг, като дава не само началния тласък, но и прогнозира приблизително крайния етап на един динамичен процес. Ако я разгледаме в по-широк историко-литературен контекст, но не като хронологическа, а като културно-естетическа граница между възрожденската и следосвобожденската епоха, в нея ще открием принципно нов възглед за взаимоотношението художник -общество, принципно нови разбирания за мястото на литературата в духовния живот на обществото. Предмет на анализ в статията са същностни черти на българската поезия в нейното историческо развитие, както и съвременното и състояние, към което се предявяват нови изисквания в съответствие с променените исторически, социални и културни условия у нас след Освобождението. Развивайки своите идеи, авторът се ръководи от принципа на историко-социологическия детерминизъм, който поставя в тясна причинна зависимост социално-историческото и литературното развитие. Ясно постулиран в статията, този принцип предоставя нова гледна точка с богати възможности за конкретни анализи и оценки на литературата преди и след Освобождението. Анонимният автор се е опитал да улови духа на своето време, който е дух на промяната, и да приведе в съответствие C него духа на съвременната му българска поезия.

ПРЕД НАС е един български идалго със счупено копие, който търпи поражение след поражение, но не се признава за победен, един честен, самонадеян и наивен страдалец, който е решил докрай фанатично да следва своите идеи, един храбър войн срещу догмагизма и опростителството в историята на художествената критика, който е изпреварил своето време. За да разкажем за поплака на тази крайно интересна личност, преди това е необходимо да се опитаме да очертаем нейната тежка житейска и литературна съдба, защото в противен случай няма да можем да разберем нито същи ната, нито величината на натрупаните с годините огорчения. Той беше необикновен, удивителен характер, който живя самотно, бори се за своите идеи самотно и си отиде от света, неразбран от своите съвременници. Когато на 7 януари 1970 година литературният критик Иван Мешеков почина, на гроба му Иван Бурин произнесе слово, от което се вряза в паметта ми една фраза: „Днес нашата литература има един характер по-малко." Всичко друго съм забравил - може и да не е било толкова важно! - но тази мисъл съм запомнил, защото тя изразява мои те разбирания за Иван Мешеков, за неговата силна, неприспособима личност. Може би и затова ще продължа този очерк с животописни бележки, макар да знам, че Иван Мешеков не ги обичаше, нещо повече, той ги презираше и ненавиждаше, а тяхното присъствие в литературнокритическите текстове намираше за гибелно и вредно. Ще продължа с някои характерни екзистенциални моменти, тъй като без тях не бих могъл да предам пълно и релефно неговата литературна драма, още повече че тя не беше само в областта на идеите, беше драма на битието, а до голяма степен - и драма на неговия характер.

Суифт издава „Пътешествията на Гъливър“ под формата на „пътеписи“, предо ставени от измисленото лице Лемюъл Гъливър на също така измисления издател Ричард Симпсън. Суифт не прибягва до услугите на Гъливър по същата причина, поради която Дефо използува Р. Крузо - просто като художествен похват, за вну шаване на достоверност. Отношението Дефо - Р. Крузо е чисто формално, външно, между тях не съществува дълбока духовна близост. Ролята на Гъливър е много пофункционална. Причината за неговото използуване е не толкова формална, колкото съдържателна. От формално гледище фактът, че Гъливър - първоначално корабен лекар, а по-късно капитан на различни кораби" - описва своите „пътешествия по различни страни на света", влиза в системата на пародирането на пътешествениче ските „дневници". Когато критикува авторите на пътеписи, а самият претендира за достоверност, в гласа на Гъливър е скрита ирония. Суифтовият герой присъствува не за да защити художествено правдивостта на своите приключения и случки, а като проводник на идейни внушения, брав Гъливър описва не само своите „пътешествия по различни страни на света", но и самите страни - тяхното разположение, обществено устройство, бит, обичаи и т. н. С това се постига пародиране и на утопията. Тук Гъливър влиза в ролята на просветител-утопист, пародийно подражава на Рафаел от „Утопия" на Мор и на Ген от „Градът на слънцето на Кампанела. На трето място, Гъливър философствува. Въз основа на своя богат житейски опит по време на пътешествията героят на Суифт се сблъсква със сложните философски въпроси за относителността, за безсмъртието, за човешката природа. На четвърто място, Гъливър се проявява като политически зрял и дълбоко че стен гражданин, като страстен изобличител на европейската политическа действи телност HERTHE R: И така, Гъливър търпи най-малко четири превъплъщения съответно в четирите пласта на творбата (на пътешествията, на утопиите, философския и сатиричния). Най-очебийна е разликата между облика на Гъливър в първия пласт и облика му в останалите три пласта - между обикновения, прагматичния и предприемчив пъте шественик и ревностния служител на правдата, проникновения съдник на европей ската действителност. Образът на Гъливър не е достатъчно пълнокръвен, не е единен. Така е поради пародийните превъплъщения на Гъливър. Той е герой-дух при властното съучастие на Суифт. Когато Гъливър „говори" с езика на пътешественическите „дневници“ или с ези ка на утопиите, това не е негов глас, а глас на пародията (преправен глас на Суифт). случая героят се обезличава, служи като марионетка за автора.