метод

Между големите проблеми, които стоят пред нашата литературна наука днес, особено важно място заема проблемът за зараждането, формирането и развитието на социалистическия реализъм в българската литература. И това е напълно естествено. Защото с разрешаването на този проблем е тясно свързано по-нататъшното развитие на цялото ни съвре менно литературно изкуство. Ето защо вече ред години литературни теоретици, критици и историци отделят специално внимание на този проблем. И не случайно техните усилия все по-определено се насочват към изясняване същността на художествените методи, с които си служат пролетарскореволюционните поети и писатели - тъкмо там, гдето се крие самата сърцевина на проблема. За овладяване на тази трудна област в една или друга степен допринасят работите на Георги Бакалов, Тодор Павлов, Пантелей Зарев, на съветските литературоведи Дмитрий Марков, Ни колай Кравцов и др. Преди всичко в нашата и съветската литературна наука и критика няма спор по въпроса, че у нас методът на социалистическия реализъм се формира в резултат на определено социално-историческо, идейно-политическо и литературно развитие - в неразривна връзка с растежа на класовото съзнание и борби на българския пролетариат под ръководството на комунистическата партия, под влияние на Великата октомврий ска социалистическа революция и на младата съветска литература (в началото - главно от творчеството на Максим Горки). Като пионери на пролетарско-революционната литература в България се налагат Димитър Благоев - в областта на теорията и критиката, Димитър Полянов и Георги Кирков - в областта на лиричната поезия и белетристиката. В историко-литературно отношение Полянов и Кирков стоят в най-близка родствено-генетическа връзка със социално-революционните традиции, установени в българската литература от Любен Каравелов и Христо Ботев, както и с критическия реализъм на Алеко Константинов и Стоян Михайловски. С творческата си дейност Димитър Благоев, Димитър Полянов и Георги Кирков дават облика на първия - пропаганден" - етап от развоя на нашата пролетарско-революционна литература (до края на Първата световна война). Поезията на Христо Смирненски ознаменува нейния втори етап - с проявление на социалистическия реализъм като нов метод в националната ни литература.

В наши дни все по-настойчиво, пренастойчиво звучи призивът литературата и изкуството да допринасят за изграждането на душевността, за обновяването морала на съвременния човек. Те трябва да уча ствуват в голямата и сложна битка за съкрушването на едни - отживе лите - морални ценности и за утвърждаването на други - новите и необходимите. Художници, музиканти и поети е нужно да се включват в грандиозната задача на живота в нашия бързо развиващ се век: пре възпитанието на отделната личност. Те трябва да я обогатяват с етич ност, която епочерпена от предните позиции на живота. Но от изкуството освен потъването в глъбините на човешката душевност и обновяването и се иска и друго. То трябва да стане волен и непринуден източник на радост и вдъхновение" (Програмата на КПСС). То трябва да облагородява с най-непосредственото си идейно-етично и естетическо въздействие. Тези изисквания, прозвучали категорично, ни задължават да погледнем по-внимателно на многосложната единна същност на художественото творчество. Необходимо е да го обхванем цялостно, като отхвърлим онези закостенели, дидактично тезисни схващания, които доскоро не допускаха изкуството да възпитава и като забавлява, като доставя наслада, като бъде светъл извор за човешка радост. Нуждата от по-пълно и по-проникновено тълкуване на изкуството ни принуждава отново и отново да се връщаме към принципната същност на едно основно естетическо понятие, пренебрегвано понякога: художественият метод

В последно време в Съветския съюз и у нас оживено се обсъжда, както е известно, въпросът за същността на социалистическия реализъм и перспективите на обогатяването и развитието му. Израз на посоченото повишено внимание на Литературоведите-марксисти към този винаги актуален въпрос е и международната среща на критиците в редакцията на сп. „Вопросы литературы". Плодотворното обсъждане на изключително трудния и многоаспектен въ прос за същността на социалистическия реализъм предполага наличието на редица предпоставки. Една от тези необходими предпоставки е адекватното разкриване на природата на художествения метод. Това е безусловно необходимо поради обстоятелството, че социалистическият реализъм е (независимо от своеобразието си) тип художествен метод. То е необходимо, малко по-иначе казано, защото и в този случай е в сила положението, че частта носи в себе си в диалектически снет вид природата на природното цяло. Изтъкнатото предполага и обяснява в много голяма степен едно усилие обоснована постановка на въпроса за природата на художествения метод. за Всеки, който по някакъв повод и в някаква връзка се е занимавал с въпроса за природата на художествения метод, знае, че той се поставя и изследва в публикациите само на чистите" естетици и на литературоведите. Теоретиците на останалите видове изкуства обикновено гледат на художествения метод като на нещо разбиращо се от само себе си (макар че това не етака) и използуват найчесто готови, създадени от естетиците-теоретици, определения-формули, чиято научна стойност невинаги е на необходимото равнище. Визираното състояние би могло да се разглежда все пак като половин беда, ако предлаганото от литературоведите по въпроса за природата на художествения метод беше в своя обобщен израз безспорно и убедително. За съжаление обаче то не е. Много от литературоведите-теоретици, които биха се съгласили с напра вената оценка, вероятно ще възразят веднага, че това състояние има своето обяс нение и оправдание в редица факти. Те ще изтъкнат по всяка вероятност, че въ просът за същността и спецификата на художествения метод беше поставен в съ ветската естетика и литературознание едва в края на 20-те години,

Диалектическото единство между съдържание и форма обуславя неповторимостта на художественото произведение в света на изку ството и изразява естетическото му съвършенство. Още Хегел изразява единството между съдържание и форма със знаменателните ду ми: „Съдържанието не е нищо друго, освен преход на формата в съдържание и формата - освен преход на съдържанието във форма", но макар неразединимо свързани, те представляват две страни на произведението, всяка от които притежава своя специфика. Докато съдържанието на литературно-художественото произве дение намира израз в идейно-тематичното и сюжетно-композиционното му своеобразие, адекватната му форма се осъществява посред ством изразните му средства и стиловия му облик. Но както съдър жанието, така и формата се определят от характера на общественото развитие, когато пълноценно отразяват действителността. По тази причина не съществуват неизменни литературни форми, висши „нисши" литературни жанрове, значителни и маловажни от идейнотематично и сюжетно-композиционно гледище произведения според погрешните представи на привържениците на нормативната естетика. Значителността както на едните, така и на другите се определя от художественото им своеобразие. Това дава основание на Волтер още преди два века и половина да заяви: Tous les genres sont bons hors le genre ennujeux." Свързано дълбоко с живота, съдържанието на литературно-художественото произведение има първенствуващо значение и решително въздействува при определяне на неговата форма, на морфологич ния тип, в който то се осъществява като произведение на изкуството. В замяна на това формата има по-голяма устойчивост. На това нейно качество се дължи предаването и по традиция и дори интерна ционализирането й.

Така нареченият „формален метод" се появи не в резултат на създаването на специална ме тодологична" система, а в процеса на борбата за самостоятелност и конкретност на литературната наука. Изобщо понятието метод" се разшири неоправдано и започна да означава прекалено много неща. Принципен за „формалистите" е въпросът не за методите на изучаване на литературате, а за литературата като обект на изучаване. Всъщност, ние не говорим и не спорим за никаква методология. Говорим и можем да говорим само за някои теоретични принципи, които не са ни подсказани от една или друга готова методологична или естетическа система, а от изучаването на конкретен материал със специфичните му особености. Теоретичните и историко-литературните публикации на формалистите изразяват тези принципи достатъчно определено, но около тях га изминалите десет години се натрупаха толкова нови въпроси и стари недоразумения, че един опит за обобщаване - не като догматична система, а като историческа равносметка - няма да е изли шен. Важното е да се покаже как е започнала работата на формалистите и как, в какво еволюира. H В историята на формалния метод много важен е моментът на еволюцията. Нашите противници мнозина от последователите ни често го пренебрегват. Обкръжени сме от еклектици и епигони, които превръщат формалния метод в някаква скована система на „формализма", служеща им за изработване на термини, схеми и класификации. Такава система е много удобна за критиката, но изобщо не е характерна за формалния метод. Не сме имали и нямаме никаква подобна готова система или доктрина. В научната си работа ние ценим теорията само като работна хипотеза, с чиято помощ се откриват и осмислят факти, т.е. осъзнават се като закономерни и се превръщат материал за изследване. Затова не се занимаваме с определення, така очаквани от епигоните, и не строим общи теории, толкова мили на еклектиците. Ние приемаме конкретни принципи и ги B спазваме, доколкото те се оправдават от материала. Ако той налага усложнения или промени, ине ги правим. В този смисъл сме достатъчно свободни от собствените си теории, както и трябва бъде свободна науката, защото между теория и убеждение има разлика. Готови науки няма науката живее не като установява истини, а като преодолява грешки.