новия

Настоящите бележки върху най-новия английски роман съвсем не са изчерпателни и имат за цел по-скоро да очертаят някои общи и интересни черти в литературния живот на съвременна Англия. Те се ограничават върху четири-пет произведения на по-млади романисти: ,, Щастливият Джим“ от Кингсли Амис, „Място на върха“ от Джон Брейн, И „Все пак и това е любов“ от Стан Барстоу, „Събота вечер и неделя сутрин" от Алан Силитоу. Всички тези автори принадлежат по дух на едно направление - те са повече или по-малко между така наречените сър дити" или „гневни млади хора" - и ги свързва известна общност в концепциите, пък и дори в изразните им средства. Каквито и недостатъци да имат „сърдитите“, колкото и справедливи атаки да търпят в много пунктове, те все пак успяха да се наложат в английския литературен живот и дори в известен смисъл да заемат командно положение, да му дават тон. С всички уговорки, те си остават и като цялостна линия, като отделни постижения, най-крупното, централно явление в англий ската литература от последните няколко години. От една страна, те много показателни за настроенията и психологическите реакции на младата английска интелигенция, те изразиха определен етап в развитието на нейното мислене; от друга, и критиката и големите тиражи на гореспоменатите романи ги сочат като най-добрите сред цялата останала продукция. Ето защо не би било съвсем произволно един анализ да се ограничи предимно върху тях - той наистина не би осветил целия проблем, но би обхванал центъра на проблема. Разбира се, веднага следва да се напомни още веднъж, че тук не се прави цялостен преглед на вия английски роман и че редица известни на нашия читател романисти като Грахам Грийн, Джеймс Олдридж, Джек Линдсей ват извън техния обсег.

Не бих нарекъл новия роман на Камен Калчев някакъв „преврат" в развитието на писателя, но той безспорно е приятна изненада. Един автор, който напоследък видимо набираше скорост, е достигнал по-висока точка на творческо самоосъществяване. Едва ли е правилно да се говори, че той е надминал себе си. По-скоро той е надхвърлил известни представи на критиката за неговите творчески възможности. Защото и в най-съвременните си по тематика книги, в най-благородната си отзивчивост към конфликтите на текущия ден, Калчев задоволяваше критическите изисквания наполовина, задържаше кри тическите одобрения на твърде умерен градус.

В резките спорове, които днес се водят около социалистическия реали зъм и неговите взаимоотношения с модернизма и критическия реализъм, осо бен смисъл придобива проблемът за формирането на новия герой у ония автори, които до социалистическия реализъм идват от модернизма през критическия реализъм. Правилното решение на тоя въпрос позволява да се даде по-цяло стна и вярна картина на съвременния литературен процес - от една страна, от друга - да се преодолеят като догматични редица концепции и мнения, които обективно снижават ролята на писателя като творческа личност, от късват проблема за формирането на новия герой от способността да се усвоява великият пример на класиката, от въпросите на новаторството, художестве ната форма и т. н.

С „Двама в новия град" Камен Калчев навлиза в душевния свят на обикновения човек, добира се до психологични обобщения, подчинени на обширен идеен замисъл. К. Калчев доказва, че е писател с широк диапазон на творчески интереси, че открива нещо повече в мислите и чувствата на хората от нашето съвремие, представя драмата на човека от нашето общество. Героят му е поставен в съвременна обстановка, а това вече определя и неговото поведение, разкрито в аспекта на общественото развитие. Нищо трагично няма, ако героят изживее своята драма, главното е в името на какво върши това, от какво се ръководи. А Марин Масларски се ръководи от хуманни чувства, от мисълта на бъде полезен, да бъде преди всичко човек.

Той, странният детектив Валас, върви из лабиринтите на града, в който ба- може би е роден, и разследва убийството на човека, който може би е негов ща. Даниел Дюпон, преподавател по политическа икономия, е трябвало да за гине в 19.30 ч. предишната вечер от ръката на наемния убиец Гаринати, но съд бата е отредила да падне на същото място 24 часа по-късно, пронизан от куршумите на същия тоя Валас. Остроумен криминален роман? Какво търсят тогава в текста картичките със стените на Тива, пазарът за домати, безкрайните градски улички и гумите? Гумите... „Мека, лека ронлива гума, която от натискането не се деформира, а се превръща в прах; гума, която лесно се раздробява и на отчупеното място е лъскава и гладка като седеф." Да започнем оттук. Годината е 1953. Романът „Гумите" от неизвестния, роден през 1922 г. агроном Ален Роб-Грийе минава незабелязано за критиката и читателите. Година по-късно (сп. „Критик“, бр. 86-87 от юли- август 1954) Ролан Барт не само регистрира, но и се опитва да обясни литературната новост в статията си „Обективна литература": „Опитът на Роб-Грийе цели да създаде роман на повърхността: вътрешността е поставена в кавички, предметите, пространствата и движението на човека от едните към другите са обявени на сюжетно ниво. Романът се превръща в директен опит на човешкото обкръжение, без този човек да може да превъзхожда с психология, метафизика или психоанализа, за да се доближи до обективната среда, която открива. Романът... се учи да гледа света вече не с очите на изповедника, на лекаря или на Бога, всички тези значещи хипостази на класическия романист, а с очите на човека, който крачи из града с единствен хоризонт - гледката, с единствена власт - тази на собствените си очи." Критици и теоретици многократно ще се връщат към тъл куванието на Барт, за да разширят и уточнят смисъла му, но няма съмнение, че то най-точно възвестява (или по-скоро подтиква) раждането на новото. Валас, разбира се, не познава Барт.

„Съставянето на пълен списък от опозиции, които са присъщи на литературата като цяло стен механизъм, е задача на бъдещето. Но тази задача евече реализуема и освен това свръх актуална. Без нейното решаване ти пологичното сравнение на литературите и създаването на една световна литература е невъзможно." Така Ю. М. Лотман формулира най-важни те проблеми на съвременната литературна наука. За разрешаването на тези трудни, но и неот меними задачи ще допринесе съществено и Речникът по литературознание, излязъл от печат през 1986 г. като едно от авторитетни те научни издания на Библиографския институт в Лайпциг. Концептуалната рамка, обединила статиите в този ценен наръчник, почива на възгледа за литературата като словесно изкуство, като особено средство за човешко познание и социално самоосъществяване. Същевременно тя отчита историческите изменения и паралел ното съществуване на различни понятия за литература с оглед на регионалните особености в културоложки план. В този смисъл коментираните литературоведски термини са пред ставени в тяхното модерно значение като ре зултат от многоразклонени литературно-исторически процеси, но и с присъщите им особености, породили се в новите условия на социалната комуникация. Тези съображения определят принципната структура на отделните статии: след кратки етимологични сведения се описва в систематичен план значението на съответното понятие от съвременна гледна точка, а цити раните конкретни реализации илюстрират неговото историческо развитие. Затова и възгледът за литературно-историческите цезури и пре ходи не се съобразява с наследени я от XIX в. оценяващ модел на възвисяване и упадък в културното развитие. Исторически обуслове ното преплъзване на културния център, смя ната на семиотични доминанти или диалекти ческото снемане на литературните традицин в една нова културна ситуация изграждат континуитет в световноисторическия процес, в който естетического натрупване на унасле деното се запазва. Този сравнителен аспект на литературоведския подход насочва внима нието към редица пренебрегвани до момента линии на развитие: извъневропейски, среднове ковки и др. Новият речник предлага детайлно описание на всички значителни метрични или стилистични форми - от старогръцките или староисландски стихове, през арабските или японски словесни орнаменти до американските шанти, румънската дойна или руската час тушка. Такава концепция предпазва от едно1 Ю. М. Лотман. О содержании и структуре понятии художественной литературы. - В: Проблемы поэтики и истории ли терагуры. Саранск, 1973, с. 35. 160 странчиви преценки, от предразсъдъците на един източен или западен литературоцентризъм. Необходимият подбор на литературните яв ления и тяхната оценка есъществен проблем при всички подобни начинания, особено като се има предвид лавинообразното разрастване на надлежната информация през последните столетия. В предговора към речника отговорният редактор Кл. Трегер припомня полемиката на Хегел срещу наивното упование на истори ческата школа в източниците и в обективността - с баналното изискване за възможно найобективно излагане на фактите не ще се стигне далеч, защото историята на даден предмет по необходимост е свързана най-тясно с предста вата ни за него, което пък от своя страна опре деля какво точно ще преценим като целесьо бразно и правилно. Затова научното тълкуване на литературните факти е широко застъпено. Голямо внимание е отделено на характеристи ката и кратката история на най-съществените филологически дисциплини. На критичен прег лед са подложени всички идеологически значими течения на литературознанието: от позитивизъм и духовна история през екзистен циално-философското гледище за литературата и структурализма до анализ на дискурса. Прави впечатление, че някои литературни термини, например Млада Германия, Виен ска група и др. не са въведени като самостоя телни рубрики, а са пояснени в рамките на други статии. По-компактното представяне на тясно свързани и взаимообуславящи се понятия вероятно не е единственото съображение за това решение. То пести и място в този и без това мастит наръчник, надраснал обичайните за подобни публикации размери със своите 700 с. голям формат и почти 100 с. библиограф ски апарат. Между кориците си той включва и нелитературни термини: отчуждение, обще ствен договор, догматизъм, психоанализа, се миотика и др. Всички тези понятия са видени, разбира се, през призмата на литературозна нието. Те дават възможност световната лите ратура да се представи като гъвкава, отворена система от закономерности, форми, жанрове, която се изменя динамично и влиза във все нови и нови взаимовръзки с други сфери на духовната култура.

На страница девета от въведението към новата си монография, посветена на Николай Лилиев, Стоян Илиев пише: „Има поети, които откриваме в ранната си младост, и други, с които се срещаме късно. В първия случай ти откриваш себе си чрез поета, а във втория - откриваш поета заради себе си. В единия случай се изграждаш като личност, а в другия - се самопроверяващ като индивид." Поет от първия тип за българския чи тател е Димчо Дебелянов, а от втория - Николай Лилиев. И точно това създава една доста сложна атмосфера около възприятието и оценката на неговата поезия, около органичното присъствие в нашата съвременна култура, около въздействието, което тя оказва или би могла да оказва при фор миране на човешката душевност. Книгата си Стоян Илиев започва именно с излагането на основните противоречия, характеризиращи тази атмосфера - противоречията между всеобщото признание на Лилиев като един от най-виртуозните майстори на словото в българската литература, от една стра на, и схващането за безжизнеността, „безпочве ността, дори безсъдържателността" на неговата поезия, която вече не е нужна на нашето време, поезия, от която поетите трябва да се учат на версификационно майсторство, но чиито внушения, мотиви и смисли трябва да отбягват - нещо повече- активно да им се противопоставят. Така, както казва авторът, Лилиев постепенно се пре връща в поет за поетите, а не за публиката, макар че като всеки спорен поет той също има своя пуб лика. И тук вече задачата на литературоведа е ясна - да се изгради не просто една представа за Лилиев като човек и поет, а да се намерят такива решения на противоречията - противоре чия от лично-психологическо, социално, културноисторическо и пр. естество, - които да се пре върнат в реален подстъп към същината на Лилие вата поезия, да ни я разкрият в нейната специ фика- да ни разкрият какво тази поезия е, а не какво не е, тъй като най-често отрицанията по неин повод идват точно от претенциите за незадоволени изисквания, но не и от опита да се види каква есобствената мярка на тази поезия и как тя със своите си средства решава въпросите на своята културна и обществена мисия. И зрелостта на съвременната ни култура и литературознание се проявяват именно в стремежа да се потърси тази собствена мярка, която е характерна за всяко от вече доста многобройните явления, които съставляват нашата културна история и нашата съвре менност, а не на последно място и да спомогнат многообразието на историческите явления да влезе и в нашето съвременно културно светоусещане.