общество

Чествуването на 90-годишнината на незабравимия учител и вожд, на найвеликия син на нашия народ - Георги Димитров - е наш национален и пролетарски празник. Революционното дело на безсмъртния вожд е огромно и многостранно. Той има незаменимите заслуги и като борец за освобождението на нашия народ, и като стратег на пролетарското дело, и като далновиден държавник. Остави ни огромно наследство, което тепърва трябва да изуча ваме и използуваме особено сега, когато изграждаме развитото социалистиче ско общество. В това отношение изключително важните решения на Десетия конгрес на партията са продължение на заветите, които ни остави Димитров за изграждането на социализма в нашата родина. Тези завети добиват още поголяма значимост и актуалност, когато внимателно се вглеждаме в пробле мите, които трябва да решат нашето съвремие, партията, народът.... * Историческият Десети конгрес на Българската комунистическа партия разгледа един от най-важните въпроси на съвременната марксистко-ленин ска теория и практика — въпроса за изграждането на развито социалистическо общество. В Отчетния доклад на ЦК на БКП пред Десетия конгрес, изнесен от др. То дор Живков, се посочва, че „теоретическата основа, върху която ние поставяме разглеждането и изясняването на развитото социалистическо общество, Марксистко-ленинското учение за възникването, формирането и развитието на комунистическата обществено-икономическа формация". e Ето защо ние считаме, че за правилното разглеждане и изясняване на същността, характера и задачите на развитото социалистическо общество, както и на неговото изграждане е необходимо най-напред да се спрем на проб лемата за обществената формация, която е основна проблема на историческия материализъм водство. и която ще ни бъде действително като методологическо ръко Партиздат, 1 Т. Жив ков. Отчетен доклад на ЦК на БКП пред десетия конгрес на партията, С., 1971, стр. 179. 56 КАТЕГОРИЯТА „ОБЩЕСТВЕНА ФОРМАЦИЯ“ И НЕЙНАТА МЕТОДОЛОГИЧЕСКА РОЛЯ До възникването на марксизма наука за обществото в истинския смисъл на думата не е имало: в болшинството от схващанията за историята са господ ствували идеализмът и метафизиката. Характеризирайки домарксовата социология, В. И. Ленин отбелязва, че всички буржоазни и дребнобуржоазни теоретици в най-общия случай са разглеждали само идейните мотиви на исто рическата дейност на хората, не изследвайки от какво се предизвикват тия мотиви, не улавяйки обективните закономерности в развитието на системата на обществените отношения.

За Централния институт за литературна история при Германската академия на нау ките в Берлин стана вече традиция да провежда ежегодни разширени съвещания, на които заедно с други литературоведи от ГДР, историци и културни дейци да обсъжда своите трудове. Съвещанието, състояло се от 8 до 12 май 1972 г. (на тема „Световното литературно наследство и социалистическото общество"), заема особено място в тази поредица от творчески срещи не само защото на него се направи равносметка на постигнатото през целия пръв етап от работата на института, започнал през 1969 г., когато той се създаде, но и защото в него участвуваха голям брой чуждестранни учени, които взеха отношение към редица важни теоретически иметодологически въпроси от общ интерес, тясно свързани със следващия етап в научната дейност на института. На поканата на Ръководството на Централния институт се отзоваха повече от 40 изтъкнати литературоведи от академичните литературни институти на Съветския съюз, Чехословакия, Полша, България и Унгария, както и двама френски учени, членове на Френската комунистическа партия. Така съвещанието придоби характер на международен форум на марксистко-ленинската литературоведческа мисъл. Четири колективни труда, изработени от сътрудниците на Централния институт в периода от 1969 г. насам, доставиха конкретен материал от различни литературни спохи и от различни национални литератури за разискването на основни проблеми на съхраняването и оползотворяването на хуманистическото и социалистическото литературно наследство. При това главното вни мание бе насочено към обсъждането на диалектиката от актуалност и историзъм, от традиция и новаторство, на отношението между традиция и световния революционен процес. Генералният методологически въпрос: как литературоведите би трябвало да разкрият хуманистическото и социалистичес кото литературно наследство, че то да въздействува върху читателите от развитото социалистическо общество с цялата си непосредственост и свежест, как традицията да се превърне в неизчерпаем извор за понататъшното развитие на социалистическото изкуство, бе залегнал в основата на главния доклад, За смисъла на традицията в световния революционен процес. Отношението на Брехт към традицията", изнесен при откри ването на съвещанието от акад. проф. Вернер Митенцвай, директор на Централния 146 институт за литературна история. Той изтъкна, че при определянето на отношението към традицията и при оценка на литературното наследство трябва да се изхожда винаги от конкретното, от реалния исторически процес и от равнището на формиране на социалистическото съзнание. Затова литературоведите трябва да подлагат непрекъс нато на проверка своята досегашна методология. И другите доклади, изнесени на първия ден на съвещанието - Главни линии на литературоведческите изследвания в Съ ветския съюз от акад. проф. М. Храпченко и „Национални традиции. Новаторство и социалистическа синтеза в лириката. Атила Йожеф и неговото влияние над съвременната унгарска лирика" от акад. проф. М. Саболчи, - третираха проблемите на литературното наследство в тясна връзка с акту алните въпроси на марксистко-ленинското литературознание. Оживена дискусия по поставените в тези доклади основни въпроси, илюстрирани чрез конкретни примери, се разгърна през следващите дни на съвещанието в секциите, в които се разискваха отделните Трудове. В секцията, в която бе обсъден трудьт Френско просвещение“, в центъра на дис кусията бе поставен въпросът за значението на френската литература от XVIII в., за днешното социалистическо общество. Френското просвещение се разглежда в труда като идеологически израз на процеса на разпадане на феодалното съсловно общество и на постепенното завземане на политическата власт от буржоазията на базата на разгръща шите се капиталистически производствени форми. Затова и цялата литература на Просвещението се явява като носител на ново светоусещане, на нова представа за света и човека. В стремежа си да обхване и отрази промените през XVIII в. и свързаните с тях класови противоречия Просвещението преодолява метафизичното и теологично све торазбиране и подготвя с това политическата еманципация на третото съсловие. Така то допринася за историческия прогрес. Авторите на труда са си поставили за задача да разкрият диалектиката от буржоазни класови интереси и всеобща човешка репрезентативност в различните области на просве щенческото светоразбиране и оттук да отговорят на въпроса, защо и по какъв начин Просвещението е запазило своето значение и след възникването на класовите противоречия между буржоазията и пролетариата чак до днес.

Никой клон на науката и всички науки, взети заедно, не могат да заменят обществе ната функция на изкуството - изследванията в живия, трепетния, уникалния свят на човешката душевност. И нейното пресъздаване в неповторими естетически ценности, които като никой плод на човешкото съ знание могат не само да изследват, да учат, да възпитават, но и да разтърсват човешката душа с радости и вълнения, които са и ще бъдат насъщна потребност на обществения човек - естетическите радости и вълнения. Понякога и един цитат само добре илюстрира и позицията на естета към социалния статут на изкуството в съвременния век, наричан често век на науката, и неговия патос в отстояването на тази позиция. В на уката, дори когато неин обект е изкуството, убеждават доводите на логиката, и емоциите тук са непризвани, даже да са подкрепени от темперамента на убежденията. И все пак в едно изследване, обърнато към по-широк кръг читателска маса, поне в известна степен присъствието им е неизбежно, тъй както е неизбежно отдаването дан на познавател ността и достъпността. Но и с тези отстъп ки, продиктувани от характера на изданието, П. Данчев ни поднася една съдържателна книга, третираща сложните взаимоотноше ния в релацията „изкуство -общество". Авторът отдавна разработва тази пробле матика и някои от становищата му, съвсем естествено, имат характер на доуточняване и теоретическо разгръщане на вече овладян естетически „терен". Такова е положението например с основния проблем на естетикатаза обекта на изкуството. Както еизвестно, във „Въпроси на марксистко-ленинската есте тика" (1961) той споделяше в общи линии те зата на съветския естет Буров, че специфичният обект на изкуството е човешкият живот, по-точно общественият човек в жи вото единство на общественото и личното, в онова единство, което му е присъщо по не говата обективна човешка същност; съще временно нашият естет се разграничава от съветския си колега по отношение на разглеж дането на човека като „абсолютен естетиче ски предмет" и изтъква важната роля на творческия субект. Към тази позиция по съ щество Данчев се придържа и в разглежда ната книга, като още по-настойчиво подчертава специфичната роля на твореца, неговата способност за художествено виждане и пре творяване на действителността. За да изясни идейно-възпитателната функция на изкуството в едноименната си статия (и в някои други), изследователят отново се връща към този проблем. Но понеже в „Критика и есте тика" (1972, 2 изд.) той вече е определил окончателно отношението си към природниците“ и обществениците“, тук се задоволява само с бегъл поглед върху този вече позаглъхнал спор и лаконично излага своето гледише с допълнението, че цялата действителност е предмет на изкуството, но в центъра му стои изображението на човешкия характер в „живата обществено-психологическа цялостност на неговото съществуване и действеност“. Това допълнение отразява вярно ориентацията на изобразителните изкуства, но поставя на заден план такова изкуство като музиката, при което на преден план е не изображението, а изразяването. Струва ми се, че терминът „изразяване" не може да бъде пренебрегнат при едно общо определение, без това да се отрази на пълнотата му; не се чувствува достатъчно осезателно в това определение и мястото на природата като обект на изку ството. Тук би могло да бъде направена и една съпоставка с буржоазната естетика, в която по този въпрос съществуват големи разногласия. От една страна, е логицизмът на съвре менния феноменологизъм с апелите му за „защита и прослава на рационализма "(М. Дюф-- рен), опитващ се волунтаристично да обедини в едно учен и мечтател, наука и поезия, образи структури, а, от друга - неотелогическите концепции за изкуството-религия" (Л. Флам) И на съвременния човек.

1976 г. ще остане в историята с едно символично съвпадение - в дните пред стогодишнината на Априлската епопея и двадесетгодишнината от обновителния Априлски пленум се проведе XI конгрес на Българската комунистическа партия. И ако трагично-гордите герои на Априлското въстание с кръвта си възвестиха на света, че избират смъртта пред робството и поставиха началото на историята на нова България, то Априлският пленум ни възвърна към автентич ните принципи на марксизма-ленинизма, възвърна свободата на творческите търсения и отбеляза началото на нов етап в развитието на социалистическата ни родина. От високата трибуна на конгреса още веднъж се потвърди правотата и плодотворността на априлската линия във всички области на обществения живот. С чувство на заслужена гордост бе направена строга и принципна равносметка на постигнатото между X и XI конгрес на БКП и бяха очертани насоките за изграждане на развито социалистическо общество и постепенен преход към комунизма. ХІ конгрес на БКП почти съвпада с едно друго събитие, чието значение може да бъде преценявано само в мащабите на световната история, а ролята му в развитието на световното комунистическо движение ще нараства занапред - ХХV конгрес на КПСС. Не е възможно да се очертае с няколко думи важността на решенията на конгреса, неговото място в живота не само на страната на изграждащия се комунизъм, но и на всички народи, на всички прогресивни сили по света; ала не може да не отбележим родството - родство по идеи и по дух, по цели и стремежи, — което води БКП и КПСС, съветския и българския народ ръка за ръка по пътя към комунизма. За творците на литературата и другите изкуства XI конгрес на БКП бе подтик към оглеждане на сътвореното и още непостигнатото, към строга самопреценка - така, както от трибуната на XI конгрес прозвуча високата оценка на партията и народа в думите на др. Тодор Живков: Още преди 18 години Централният комитет издигна призива: „Повече сред народа, по-близо до живота!" Сега с удовлетворение можем да кажем, че през последните години и особено между двата конгреса вече се очертава прелом от повече или по-малко единично към масово ориентиране на художествените творци към проблемите на социалистическата съвременност. Най-добрите представители на нашата художествена интелигенция създадоха произведения, които правдиво и с пораснало професионално майсторство отразяват основните процеси в живота, израстването на новия човек. Ценни завоевания на българската социалистическа художествена култура, тези творби са потвърждение на правилността и плодотворността на априлската линия на нашата партия, на ленинските принципи за ръководство на литературата и изкуството, на метода на социалистическия реализъм.

Жажда по традиция" - така Тончо Жечев е озаглавил една от рецензиите в новия си литературно-критичен сборник, определяйки основната насока в търсенията на своя по-млад колега Светлозар Игов. Струва ми се, че тази характеристика приляга най-добре за собствената му книга „Литература и общество". Жаждата по национална културна традиция е основният патос на книгата. Той обединява разностранните по тематика статии, портрети и рецензии, събрани тук. Програмен характер в този смисъл има първата статия - Народ и интелигенция". За Т. Жечев чувството за традиция е до голяма степен мярка за народностния характер и хуманистичното зву чене на днешната духовна култура. То е белег за зрелостта на общественото съз нание, за зрелостта на интелигенцията. Проследявайки исторически сложилите се модификации на проблема народ - интелигенция, авторът търси съвременните му аспекти „с оглед хуманистичната проблематика на днешната култура". Коренните социално-икономически промени след Девети септември, измененията в социално-класовата структура на обществото и по-специално бързото количествено нарастване на интелигенцията отново поставиха на дневен ред въпроса за интелигента и полуинтелигента, за интелигентското и полуинтелигентското. Този, който принадлежи на интелигенцията - пише Т. Жечев, - може да се оприличи на Магелан. Неговата отправна точка е народът, неговият дух и култура, морал и тежнения, кръв и спомени. Той преброжда моретата и океаните на мъд ростта, на знанията и опита, но винаги се връща, обгърнал необятното, там, откъдето е тръгнал, за да се слее и потъне в протоплазмата на народа. Полуинтелигентът има смелост да започне това околосветско пътешествие, но спира на сре дата; престанал да бъде народ, той не е станал интелигент. Той виси между две бездни, между знание и действие, живот и 132 дух, жалко ръкомаха и вика, за да запълни чувството си за празнота. Странно недовършен, полуизграден, той не виж да нищо достойно за преклонение и уважение, винаги готов за разрушения от неспособност нищо да съгради" (с. 13). Такива проникновени и образни со циално-психологически характеристики не са рядкост за книгата на Жечев. В слу чая обаче интересният социален феномен го занимава не сам по себе си, а във връзка с някои негативни явления в нашия културен и литературен живот. С острия си граждански нюх критикът е Доловил прояви на полуинтелигентско ле комислие, на нихилистично отношение към селското ни минало в съвременната бъл гарска белетристика (при епигоните на Радичков и Ивайло Петров). „Тези яв ления - отбелязва Т. Жечев - се под хранват и от някои литературни критици, които утвърждават единствено фарса и гротеската, на които „коренотърса чеството на Хайтов, В. Попов, Г. Мишев изглежда носталгично и старомодно. Запознат с трънливия път на българското културно развитие, обобщил опита на нашите културтрегери от следосвобожденското ни минало - опит, който знае и безплодието на „европеизиращите" авангардни моди, и родовитостта на нашенското, Тончо Жечев логично стига до извода, че „истински напредничавата, прогресивна култура за разлика просто от авангардизма е в известен смисъл „консервативна", защото народната интелигенция е призвана да пази и съхранява народните културни ценности на тях)- ната основа, а не на голо място" (с. 18. От висотата на тази истина тръгва авторът, за да се върне в края на книгата отново при нея: . . . в историческото си движение културата винаги е приемстве ност" (с. 314). Тази истина е негов ръководен принцип при характеризиране на литературните явления (в диапазона от Ботев и Вазов до наши дни). Тя е проб ният камък при оценката на творческите личности (от Вазов и Боян Пенев до Пантелей Зарев и Светлозар Игов).

В литературоведската практика понятието писателски тип се употребява твърде неопределено и разтегливо. Но, мисля, че във всички случаи за маркси ческата критика основен определител на това понятие не може да не бъдат вза имоотношенията писател - общество. Оттук и названието на тази статия. Наблюденията върху българската литературна история показват (нещо, което, струва ми се, важи за всяка национална литература), че в по-старите периоди на неусложнен и бавно развиващ се литературен живот понятието писа телски тип е по-широко от понятието поколение и се съотнася по-скоро с понятието период. А колкото по-близо до съвременността идваме, т. е. колкото поразвит и усложнен става литературният живот, толкова повече в рамките не само на един и същ период, но дори и в рамките на едно и също поколение започват да съжителствуват (мирно или в борба) писатели от различен идейно-психологически тип. Неравномерността на българското отначало забавено, а след това ускорено развитие откроява още по-ярко това общовалидно положение. Така на прехода между старата и новата българска литература около два века принадлежат на т. нар. „дамаскинарска" книжнина и в течение на тези два века се сменят цяла редица биологични поколения, без да изменят съществено характеристиката на писателския тип, който наричаме дамаскинар". Но при започналото през Българското възраждане ускорено развитие на обществения ни и духовния живот можем да наблюдаваме вече една много по-бърза еволюция на типа писател, еволюция, която продължава с още по-бързи темпове в първите следосвобожденски десетилетия. Ако през 60-те 70-те години на м. в. българското духовно развитие създава чертите на писателя от съвременен тип в неговата своеобразна възрожденска трасформация, то през следващите три след освобожденски десетилетия (до периода на войните) се сформират и останалите основни писателски модели" в българската литература. „Модели", които тя трябваше да познае в своя исторически развой, за да се превърне в на пълно развита съвременна литература и да определи характерния за своята на ционална специфика писателски тип с цялото богатство на неговите исторически преображения и идейно-психологически варианти.

В своите посмъртно издадени лекции по история на новата българска литература Боян Пенев за пръв път у нас обърна специално внимание върху ролята на извънлитературни те фактори в литературно-историческия процес. влия ния, за преводите и побългаряванията. През изминалите няколко десетилетия след Боян Пенев у нас почти не бе работено в тази на сока, тъй като усилията на специалистите бяха съсредоточени главно върху специфичните ли тературни явления, върху същинския литературен процес. Едва в последно време се забе лязва възобновяване на интереса към окол ната среда" на българската литература, към условията, при които протича литературният живот. Едно от най-красноречивите доказате ства за това е издадената в края на 1982 г. книга на проф. Дочо Леков „Литература, об щество, култура" с подзаглавие Литературносоциологически и литературно-исторически проблеми на Българското възраждане". Още в уводните думи авторът заявява: „Творческият процес, литературните направления и жанрове, поетиката, стилът интересуват много от съвременните литературоведи - приема се обикновено, че при изследването им може да се прояви по-голяма проникновеност и теоре тическа далновидност, по-солиден вкус. Далеч сме от мисълта да омаловажаваме проучването на подобни проблеми - българското литературознание чувствува остра необходи мост от тях.

Проблемът за отношението между общество и литература не е нов за нашето, пък и за литературознанието въобще - може би първите му прояви са още в най-ранните текстове, в които можем да отделим специфичната литературоведска проблематика - тези на Платон и Аристотел. Но твърде късно, може би, едва през седемдесетте години на нашия век този проблем можа да се превърне в изходна позиция за изследване не на нещо друго, а именно на специфичния строеж на художествената творба - метод, който много векове успешно се прилага в изследванията по реторика например, но кой знае защо убягваше на литературоведската мисъл. Естествено художественото творчество си има своите доста опосред ствувани пътища на въздействие, но при едно повнимателно анализиране на специфичните средства, които си служи литературата, бихме могли да открием онези нейни равнища и структурни възли, които улавят момента на преход между чисто структурните и въздействените страни на художествените явления. А защо ни е нужно това? Нима литературата не може да изпълни своето предназначение, без да анализираме характерните за нея структурно-функционални преобразования? Всъщ ност, без да се впускаме в дълги доказателства, трябва да кажем, че това е път за проникване не само по-дълбоко в самата същност на художественото въздействие, но и в обусловеността на художественото развитие, което твърде доскоро се разпадаше в представите ни твърде механично на повлияно отвъншни" и вътрешни" тенденции. C Казвам всичко това най-вече по повод първите две студии от книгата на Милена Цанева „Поет и общество“, в които авторката проследява два въпроса, които външно изглеждат, може би, твърде частни, но по същество са извънредно важни за разбиране художествената специфика на различните литературни периоди - това са проблемът за същността и мястото на писателя в общото поле на културата на дадено общество, обуславящ спе цификата на характерния за него писателски тип, и проблемът за същността и структурата на творческото субективно начало в лириката, проявяващо се в диалектиката между автор, лирически герой и читател. Между двата проблема има много ясно изразена връзка, основаваща се на двустранното присъствие на писателската личност в процеса на литературната комуникация. По същество те би трябвало да се разглеждат като двете страни на един 166 и същ проблем, поне що се отнася до структурата на това, което бихме нарекли литературно изказване" - с неговите участници, тема, герои, начин на изразяване, канали на комуникация и особен тип въздействие. Анализът на всички тези аспекти може да доведе до разкриване на същностии процеси в типологичен, структурен и културен план, свързани с динамиката на литературния процес (нека си спомним студията на А. Н. Веселовски „От певца к поэту", в която има много изводи които работят и при изследването на една много по-късна във времето, но типологически сходна проблематика). Милена Цанева се съсредоточава изключително върху историческото изследване както на въпроса за писателските типове, така и на проблема за типа на лирическия герой и неговите взаимодействия с автора и читателя. Нейният анализ е точен и верен във фактическата си част и предава развитието на процеса в неговата пълнота и многостранност. Така например с помощта на този метод са доказани типологическите връзки между писатели като Иван Вазов и Захари Стоянов, Вазов и Михайловски, Вазов и Стамболов и пр., които досега по-скоро са били противопоставяни като изразители на раз лични типове литература, изхождайки от анализа единствено на отделните произведения. По съш ността си са интересни и границите, които авторката очертава между различните поколенияи взаимоотношенията между техните представители - взаимоотношения, разбира се, не лични, не дори и структурни, а взаимоотношения на полето на културната мисия.