рождението

Понякога насаме с малкото томче стихове на онова непрежали мо момче, превърнато по волята на съдбата в пушечно месо, ми се иска да извикам за него тъй, както един философ беше казал за Вагнер: „Изобщо човек ли Дебелянов? Не е ли той една болест?" Бих добавила от себе си - неизле чима. И в постоянната й, едновременно мъчителна и сладостна треска, в която тъне възпаленото ти съзнание, се ниже върволица от картини и видения, преодолели времето и смъртта, заключени и спасени между черните, трептящи на белия лист букви. Понякога като отплата за будуването над страниците и тех ните тайни някое от виденията се отделя, приближава се мълчаливо и застава неподвижно и нямо като статуя, която моли да и бъде вдъхнат живот. Така се случи с „Гора". Винаги ме е омагьосвал плавният, необикновен ритъм на стихотворението, преливащата алитерация, странните, звучащи като заклинания думи, извадени като че ли от непознати дълбини на народната реч. Знаех го наизуст и понякога най-неочаквано то се стрелваше в главата ми, зазвучаваше за миг, просвистяваше като тънка зелена стрела и изчезваше, без да мога да видя накъде е отлетяла и каква посока ми е показала. Оставаше у мен само ведрият и свеж полъх на голямата Гора. Онази „кукичка", за която винаги се е закачвал погледът ми, е била именно тази главна буква „Г" в на чалото на Гората. Дразнеше любопитството ми и с острото си ченгелче човър каше съзнанието ми дълги часове. Не можех да повярвам нито че „Гора“ е от ония произведения на Дебелянов, , които не са свързани пряко с личните му преживявания“, нито пък да се задо воля с обяснението, че „след като нахвърля миража, след като ни въвлича в атмосферата на тази надреална гора, поетът остава заключен в собствената си субективна мечта". Още по-малко ме успокояваше мисълта, че в стихотворението „е въплътена идеята за абсолютното успокоение". На първо време се заех да установя кога е написано стихотворението. В последното издание на Дебеля новите стихове - двутомника от 1970 г. - се отбелязва, че „Гора" е написано през 1912 г. Това твърдение се основава на спомена на Николай Лилиев: ..... помня го през лятото на 1912 г., ... напусна с Гьонча Белев София и се оттегли при свой приятел лесничей в планината, отгдето изпращаше пър вите варианти на „Гора“, на „Да се завърнеш в бащината къща..." За жа лост обаче ще трябва да се признае, че точната и прецизна памет на Лилиев този път му е изневерила. Той - като никога! - е сбъркал годината.

Рафаел Алберти, всепризнатият корифей на днешната испанска поезия, един от най-изтъкнатите творци на нашето столетие, принадлежи към „поко лението от 1927 г.", което даде най-големите съвременни лирици на Испания: Федерико Гарсиа Лорка, Висенте Алейсандре, Педро Салинас, Хорхе Гилен, Херардо Диего, Хосе Бергамин, Дамасо Алонсо, Луис Сернуда, Емилио Пра дос, Мануел Алтолагире и Мигел Ернандес, към поколението, което издигна испанската поезия до върховете на световната литература през ХХ в. и създаде Втория златен век в испанската култура". То преминава през теченията на европейския авангардизъм, за да стъпи по-късно здраво върху позициите на реа лизма, да се приобщи към съдбата на родината, да остане със своя народ в дните на трагични изпитания. Поетите от това поколение изпитват горчивините на изгнанието след Гражданската война от 1936-1939 г., но отстояват докрай своите хуманистични граждански и естетически възгледи. Това се отнася на първо място до Рафаел Алберти, прекарал в емиграция почти четири десети летия, тръгнал от романтичния бунт срещу действителността и от авангардист ките увлечения и достигнал до социалистическия реализъм, до вярата в утреш ния ден на своя народ и човечеството, до активната борба за свобода и мир. Творческият път на Рафаел Алберти е в същност пътят на прогресивната испанска поезия към сливанетой с народната съдба и приобщаването и към люционните идеали на нашата епоха. ревоПътят на Алберти към социалната поезия е много дълъг и сложен, може да се каже дори - мъчителен. Той изпитва различни влияния, преминава през редица съмнения и колебания, за да се превърне в онзи вечно търсещ и граж дански ангажиран творец, без когото испанската и световната литература биха били много по-бедни. Рафаел Алберти е роден на 16 дек. 1902 г. в андалузкото градче Пуерто де Санта Мария на брега на дълбокия Кадиски залив в семейството на търговки агент. Най-ярките си впечатления бъдещият поет дължи на морето - на тази вълнуваща водна стихия, която винаги живее в стиховете му. „Морето Кадис! Каква хармония, какъв мълниеносен блясък предизвикват у мене1 зи думи!" - пише по-късно Алберти в своите мемоари „Изгубената горичка". Rafael Alberti. La Arboleda Perdida. Libros I y II de Memorias. La Habana, editorial Arte y literatura", 1975, р. 44. Всички цитати от произведенията на Алберти с изключение на специално отбелязаните са дадени в превод на автора на статията. Бел. Р. М. 60 Необозримите морски простори обайват впечатлителната душа на детето, сли- ват се с напевите на неговия роден край. Именно волното море и народната андалузка песен изграждат неговото романтично младежко свето усещане, по- магат му да устои на суровото католическо възпитание в семейството и в мест- ния йезуитски колеж. Към тях се прибавят влиянията от класиците на Ренесанса и барока Гарсиласо де ла Вега, Лопе де Вега и Луис де Гонгора и от големите испански поети на ХХ в. Антонио Мачадо и Хуан Рамон Хименес. Върху пър- вите стихосбирки на Алберти оказва силно въздействие и известният испански учен-филолог Рамон Менендес Пидал, който през 20-те години ръководи т. нар. „Център за исторически изследвания" за събиране, изследване и пропаганда на фолклора и влияе на всички поети от „поколението от 1927 г.".

Само до преди едно десетилетие ние бяхме привикнали години наред да сре щаме и виждаме внушителната, малко поприведена сякаш от товара на годините фигура на Людмил Стоянов да се отправя към някое от културните и научни средища на столицата, за да участвува на заседания и обсъждания, да се въз правя на трибуните на митинги и събрания, за да утвърждава и защищава на ционални и общочовешки истини. Бяхме свикнали да чуваме мъдрото му слово при чествувания на наши и световни първенци на духа, да възвестява принципи и идеи за социално добруване и духовно възмогване, да призовава на борба в името на правдата и прогреса, на мира и международното сътрудничество, да обвинява и заклеймява новите апологети на войната и на всякакви антиху манни теории. И винаги гласът му бе звучал с една естествена топлота, със за разяваща искреност, но властно и убедително, безапелационно, щом се касаеше да се защитят културата и цивилизацията от попълзновенията на всевъзможни те рушители на сътвореното от човешкия дух през вековете. По набразденото лице на каления в десетилетни схватки с тъмните реакционни сили у нас и в све та писател, в проницателния му поглед, в многозначителните му жестове, в покоряващата му усмивка се бяха отразили сякаш мъдростта на историята, изпитанията и прозренията на художника и общественика, слели се в едно единство, за да ни оставят уроци, така поучителни и необходими и в наше време. Все такава обаятелност излъчваше личността на Людмил Стоянов и когато се намираше в приятелски кръг, в близка среда, където се водеха разговори за националната ни литература и култура, за световната цивилизация, за онези животрептящи въпроси на нашата съвременност, с които той неотстъпно жи вееше. Те бяха станали за него насыщна храна, духовна потребност. И тогава пестеливите му думи излъчваха увереност и готовност да се вслушва в другите, създаваха атмосфера на взаимно доверие и откровеност. Присъствието му ся каш респектираше, налагаше се и тогава, когато мълчеше и само с поглед усмивка издаваше, че участвува в разговора. А когато разговорите понякога биваха с принизен духовен градус, когато минаваха на банални теми от еже дневието, размисли тогава и съзерцания, писателят като че ли се затваряше в себе си, за да се потопи в устремен към нещо по-значително, готов да се включи И отново, щом събеседниците минаваха върху теми с по-творчески характер. духовният Ето някои черти, с които и сега изплува в съзнанието ми физическият и образ на Людмил Стоянов, с когото имах възможност отблизо да 24 общувам, и то при различни външни обстоятелства и психологически състоя ния през последните 25 години от житейския му и творчески път. А, струва ми се, че малцина са онези наши писатели, чиято житейска и творческа съдба да е толкова поучителна, и то в много и различни насоки. Тя наистина ни предлага уроци, навежда ни на размисли по въпроси и от идейно-творческо, и от обществено-политическо, и от културно-естетическо, и от хуманитарно-нравствено естество.

На 10 март по инициатива на Института за литература при БАН в Дома на съюза на научните работници в Пловдив се проведе научна сесия, посветена на 160-годишнината от рождението на бележития възрожденец Найден Геров. В сесията взеха участие научни работници от Института за литература и Националния музей на българската литература, НБ „Кирил и Методий", представители на Музея на Възраждането в Пловдив, на ПУ „Паисий Хилендарски" и на Дирекцията на музеите в Копривщица. Същите доклади и научни съобщения бяха изнесени пред копривщенската общественост на следващия ден - 11 март. По време на сесията бяха разгледани проя вите на Н. Геров като филолог, поет, културен и обществен деец. В основния доклад, изнесен от ст. н. с. Д. Леков, бе очертано мястото на Найден Геров в развитието на новобългарската пое зия, ролята му на пионер в нея чрез въвеж дането на силаботоническото стихосложение и създаването на първата българска поема „Стоян и Рада". Заслужено място бе отделено на филологическите занимания на Н. Геров. Ст. н. с. Елена Георгиева и ст. н. с. Сабина Павлова разгледаха дейността на възрожденския кни жовник като езиков строител и ревнител на българския език: участието му в езиковите процеси като създател на теория за характера на книжовната езикова система; работата му като създател на речник на българския език; приноса му в книжовните обработки на езика истилистичното изграждане. Ст. н. с. Здравка Гунова характеризира лексикографските качества на Н. Геров. Предмет на специален интерес бяха фол клористичните интереси и занимания на въз рожденеца. Гл. ас. Юлия Николова потърси връзките на Н. Геров с фолклора в няколко насоки: работата му като събирач на фолк лорни материали; като пропагандатор на иде ята за събиране на фолклора; ролята на реч ника му като фолклорен и етнографски сбор ник, от една страна, и като теоретико-изследователски труд върху фолклора, от друга: взаимоотношението фолклор - литература, осъществявано в творчеството на писателя. Ст. н. с. Цвета Унджиева съобщи за неизвестен ръкопис - рецензия на Н. Геров за сборника на Безсонов (ръкописът се съхранява в архива на АН ССР в Ленинград). Рецен зията на Геров, се изтъкна в съобщението, с 140 първата критична оценка за фолклорния сборник на руския славист и е доказателство за задълбочено научно отношение към пробле мите на фолклористиката. На основата на кореспонденцията на Н. Геров Мая Янкова посочи интересни данни, свързани с етно- графските и археологическите занимания на възрожденеца. В научно съобщение, отнасящо се до отношенията между Н. Геров и П. Р. Славей ков, ст. н. с. Соня Баева изнесе нови факти, които свидетелствуват за участието на Ге ров при първите творчески прояви на П. Р. Славейков като поет и публицист. Участниците в сесията насочиха вниманието си и към ролята на руската култура при творческото формиране на Н. Геров. Р. Да мянова разгледа влиянието на руската епис толарна традиция върху писмовното наслед ство на книжовника. Чрез доклада на Н. Гичева присъствуващите бяха запознати с ко респонденцията на Н. Геров, документираща контактите му с видния английски славист Морфил и с Леон Ламуш - френски историк и популяризатор на лексикографския труд на българския филолог. Изследването на ст. н. с. Ил. Тодоров на Някои неизвестни моменти от публицистиката на Н. Геров насочи към интересна страна от книжовното наследство на писателя. Един от основните акценти в сесията бе свързан с документалното наследство на Геров, съхранявано в архивните фондове на наши културни институции като БИА при НБ „Кирил и Методий" и Музея на Възраж дането в Пловдив. Подчерта се, че все още неизследваният архив на възрожденеца крие богати възможности за прецизиране на кни жовната и обществената му дейност. Н. Запрянова запозна с неизследвани документи от архива на Геров, разкриващи нови факти около борбата за църковна независимост, политическото освобождение на страната, от живота на изтъкнати възрожденски книжов ници и общественици. Д. Пиронков проследи участието на Н. Геров в Освободителната война. Въз основа на документални материали Ив. Пощов и Евд. Емануилова очертаха в докладите си заслугите на Найден Геров ка то руски вицеконсул, педагог и творец в Пловдив. Съществена особеност на научната сесия бе широката проблематика на представените доклади, стремежът да се осветлят различни страни от делото на Найден Геров, да се откроят по-ярко неизследваните досега мо менти от неговото творчество.

На 21 и 22 март 1983 г. в Института за литература се състоя Национална научна сесия, посветена на живота и творчеството на Алеко Константинов по случай 120 години от рождението му. Към сесията бе проявен голям интерес както от страна на сътрудници те на института, така и от литературоведипреподаватели от Софийския университет и от висшите институти във Велико Търново, Пловдив и Шумен. Изнесени бяха 28 доклада и научни съобщения, в които темата „Алеко Константинов" бе поставена от различни гледни точки и осветлена от разнообразни, неповтарящи се страни. Както може да се очаква, голяма част от докладите (около една трета) бяха посветени на „Бай Ганьо" и разкриха неочаквано интересни, нови подходи към тази безсмъртна и многократно интерпретирана от създаването и до днес творба: проф. д-р. Тончо Жечев - „Щастливецът и Бай Ганьо"; гл. ас. Клео Протохристова - Литературно-исторически аспекти на творчеството на Алеко Константипов"; н. с. Светлозар Игов - За жанро вата същност на „Бай Ганьо"; Мих. Неделчез - Двумоделността на „Бай Ганьо"; к. ф. н. Енчо Мутафов - Модерният Хитър Петър"; Ал. Йорданов - Бай Ганьо" и глед ната точка на българските модернисти"; доц. Бистра Ганчева - За отношението автор - герой в „Бай Ганьо"; ст. ас. Красимир Петров - Бай Ганьо - единство на литературния образ. Изхождайки от безспорните, ут върдени вече постановки за социалната същ ност и националните особености на героя, изследователите се опитаха да вникнат подълбоко в жанровите особености на произведението. да потърсят характерните струк турни особености, да осветлят връзката ав тор-герой в широки литературно-историчес ки, националнопсихологически и философски аспекти; потърсиха генезиса на героя във фолклорно-анекдотичен и литературно-исторически план. Проникването в идейната сърцевина и в структурните пластове на „Бай Ганьо" доведе до оригинални изводи за композицията на творбата и своеобразното единство на образа. Направиха се сериозни опити за изясняване причините и пътищата за проя ва на уникалното за литературата ни явле ние - живота на литературния герой извън литературната творба, както и за съотнася нето на А. Константинов към българския литературен процес от края на XIX и началото на ХХ в. Най-сетне потърси се мястото на Алско с неговия Бай Ганьо в продължи телния диалог на българската култура с ев- ропейската. Близките теми на проф. д-р. Хр. Дудев ски, Идейно-естетическите възгледи на А. Константинов" и ст. н. с. Елка Константинова „Алеко Константинов като литературен кри тик по същество застъпиха различни становища по проблема за връзката на Алеко с литературните направления у нас през 90-те години - отношение към традиционния критически реализъм от „вазовски тип" и прибли жаване до тенденциите на кръга „Мисъл" в търсене на нови естетически хоризонти. По този начин тези доклади разкриха поле за разработки на въпроси около мирогледа, обществените позиции, идейното развитие на писателя. Ст. н. с. Илия Тодоров аргументирано отстоя твърдението си за Алековото авторст во на три фейлетона, обособени за пръв път в последното издание на съчиненията му в раздел Dubia. С особен интерес бе изслушан докладът на юристката Мария Орукин, който осветли по-слабо известни на литературните среди моменти от делото по убийството на Алеко Константинов", и на д-р Серафим Алексиев, който даде висока оценка на дисертацията на писателя от съвременни правни позиции. Фейлетоните на Алеко „До Чикаго и назад" и останалите му пътеписи бяха предмет на докладите на доц. Ст. Елефтеров - Образът на повествователя в „До Чикаго и назад, на н. с. Катя Бъклова - Пътеписите на А. Константинов за България", на гл. ас. Ангел Тонов - Композиционни особености на Алековите фейлетони" и на н. с. Ваня Бояджиева - Личността на А. Константинов във фейлетоните му". Ст. ас. Вл. Янев в „Алеко Константинов и Пенчо Славейков", ст. ас. Дим. Михайлова в „Д-р. Кръстев - популяризатор на А. Константинов в Русия" и к. Ф. н. Ек. Даскалова в „А. Константинов и работническото движение" поставиха сравнително малко за сягани въпроси около Алековата личност. Ст. н. с. Елена Димитрова се спря на сатиричните похвати в творбите на А. Константинов. Единственият доклад, посветен на ези ка на писателя, бе „Пословиците и поговорките в творчеството на А. Константинов" от доц. Ив. Койнаков. Ст. ас. Величко Тодоров, гл. ас. Ив. Трашлиев и Д. Евстатиева потърсиха успоредици и типологични сходства на Алекови творби с герои на Хашек, Св. Чех и Р. Доманович. Информациите на Радка Начева, сътрудник на музей „А. Константинов" в Свищов, за историята и днешното състояние на музея и на Петя Дюгмеджиева за подготвената от Народна библиотека пълна библиография на А. Константинов предложиха на присъст вуващите ценни сведения за научния и обществения интерес днес към един от класиците на българската литература. Алберт Бенбасат постави остро, със заг риженост и отговорност въпроса за издирването и опазването на Алековото архивно наследство. С проявеното гражданско вълнение и публицистичен патос неговото изло жение стана достоен финал на плодотворната научна сесия.