срещу

От Боало насам естетиката все се оказва в положението на закъснял ученик който трябва да наваксва пропуснатото. Теорията по-бавно осмисля динамич ния художествен опит на времето, но не това определя обема на пропуснатото, а инерцията на мисленето. Различни са факторите, провокиращи нови идеи в естетиката. Между тях изрично трябва да се посочи ролята на съвременното изкуство. С някои свои прояви то е дръзко предизвикателство срещу утвърдени вече, считани за неоспо рими истини. То невинаги се побира в разработените категории и термини, дори „посяга" върху тях — обезсмисля ги и ги подравя. Впрочем би трябвало да се предпазваме от увлечения! В основната си част изкуството на ХХ в. съвсем не е напуснало руслото, описано и охарактеризирано от нашата естетика. Това ще рече: понятийният и „апарат" все още е годен. (Друг е въпросът, дали с този „апарат" се обясняват задълбочено и правилно художе ствените факти.) Въпреки това „необичайните" явления в изкуството зачестяват - симптом, че художественият процес си проправя и ново русло, че тръгва и по други пътища. Тъкмо тук разработеният от естетиците понятиен „апарат" не работи добре, понеже не е съобразен с тези „странности" при някои съвременни творчески изя ви. Някои от международните разговори за т. нар. „криза в естетиката" (Кра ков - 1979, Дубровник - 1980) сочеха като виновник тъкмо съвременното изкуство или по-точно някои негови явления, твърде радикални и новаторски, за да се поберат в традиционните работни категории и проверени истини. Трябва ли да се занимаваме с тях? Бихме могли да ги премълчим — и не само при учебникарския курс или цикъла лекции с образователна цел. Но науч ната мисъл е и своего рода чувствителен „барометър“; тя регистира и отклоне нията от нормата, предвещаващи нерядко сериозни промени. Не е достатъчно да се заяви; изкуството на епохата е много динамично, многообразно, разностил но. Освен това то е подхвърлено на радикални промени, някои от които докосват самата му структура, даже понятието за спецификата на изкуството. Но това с голям въпрос, очакващ даровитото перо на теоретика. Тук ще се задоволя с една тема, актуална за съвременното изкуство, която ни задължава да видим и преос мислим някои художествени явления. Това е темата за естетическата дистан ция, в която влиза и проблемът за условността в (на) изкуството. Спирам се ты мо на нея, понеже през 1973-1974 г. се разгоря кратка полемика по страниците на в. „Народна култура", сп. „Философска мисъл" и др. Приведеният факти ки материал не само бе недостатъчен; бяха пропуснати цели звена от художестве ния процес, бяха игнорирани нови, с радикална естетическа характеристика про 100 ви. Споменах за тая полемика не от интерес към минали неща, а защото е показателна за една инерция в осмислянето „предизвикателствата" на съвременното изкуство.

Събраното в книгата ,,хайдушки копнения" (1908 г.) се публикува в "Мисъл" и "Демократически преглед" от 1905 до 1908 г. Сьбитийността, части от която текстът превръща в дум и, се побира приблизително в шест месеца - през тях Яворов живее като четник в Македония. Спомените на поета за 1рите минавания отвъд не са от незабелязаните книги в литераwата ни; самото му бунтовно преби-· вавапе в Турско не е от маловажните, омаловажаваните и некоментираните личпостни поведенчееки жестове в националното кулwно просrранство. Вършеното и написаното от Яворов заради Македония се разбират и аксиологизират чрез тяхното оприличаване-подчиняване на моделното върrцено и моделното написано от Ботев и от З. Стоянов (за България "Ботев" именува найстойностната биографична ма1рица, идеалното съществуване, в което свят и език постигат идентичността си, живее и говорене "казват" едно и също и "са" едно и също; в куmурно-историческия ни речник "Захари Стоянов" пък значи "обладетел на могъщо слово, създало най-сложния, най-богатия, най-истинния, най-възхитително разказан текст-спомен за Април 1876 г."). Като поетът-войвода Яворов пише песни за хайдуrството и с. оръжие в ръка тръгва да освобождава роба; като Захари той остава жив въпреки революцията и издава спомени за нея. От известна гледна точка обаче, между фигурата на Поета, молещ се да намери гроба си "в редовете на борбата" и намерил именно гроба си именно в редовете на борбата, и тази на Летописеца съществува семантическа и ценностна несъвместимост за осмислящия миналото българин. Писането за· бунта в бъдеще време, направата му в думите, магично родили факта на въставането, и писането за него в минало време, при което словото е . диктувано (поне на пръв поглед) от случилото се, произвеждат два несъвпада- . щи до противоположност образа на човека-автор.

Това есе поначаЛо не беше замислено като пряка позиция по въпроса за преподаването, въпреки че бе предвидено да изп'Ыiни дидактическа и образователна роля, която обаче то тъй и не успя да осъществи. Написах го по поръчка на Комитета по проучвателната дейност (към Асоциацията по съвременна лингвистика), койТо пожела да го включи в един сборник, озаглавен "Въведение в научното изследване на новите езици и литератури". Помолиха ме да напиша раздела за лиТературната теория. От такива есета се очаква да следват строго предначертана схема: те трябва да предоставят на читателя подбран и едновременно с това изчерпатеЛен списък на главните тенденции и публикации в определена област, да обобщят и класифицират основните проблематични области и накрая да .предложат критично становище върху решенията, които могат да се очакват в близко бъдеще. И всичко това се прави с ясното съзнание, че десет години по-късно някой ще трябва да повтори същото упражнение. Дори с минимална проява на добросъвестност се оказа трудно да се придържам към изискванията на този проект и аз просто се опитах да обясня, колкото се може по-накратко, защо главният теоретичек интерес на ЛИтературната теория се състои в невъзможностrа да И се даде определение. Комитетът правилно реши, че това не е благоприятен подход за постигане на педагогическите цели на сборника и поръча друга статия. Счетох това решение за общо взето оправдано, а също и интересно в своето отношение към преподаването на литература. Разказвам таЗи иСтория по две причини. Първо, за да проследя историята на първоначално поръчаната статия, което идва да покаже колко неуместно е да се опитва човек да мисли по-ретроспективно и обобщено, отколкото му се полага. Но втората причина е, че тази трудна ситуация поставя един въпрос от по~общ характер: въпроса за връзката между научното изследване (ключова дума в заглавието на сборника), теорията и преподаването на литература. Въпреки преобладаващото опростенческо схващане, обучението не е в основата си междуличностно отношение, а познавателен процес, в който азът и "другият" се доближават един към· друг само косвено, повърхностно. Достойното за уважение обучение е академично,· а не личностно; разните сравнения между обучението и шоубизнеса или терапевтичните курсове най-често служат само като оправдание за тези, които отказват да следват истинската му цел. По принцип научното изслецване трябва преди всичко да се поддава на преподаване. В областrа на литературат~ такова едно научно изследване включва поне две взаимно доп'Ыiващи се области: на историческите и филологическите факти като предпоставка за разбирането и на методите за четене или тълкуване.