текста

Категорията „читател" във всичките си разновидности - интелектуални, социални, национални, - изследвана в зависимост от времето, от различните обще ствени и културни институции, е обединена от един компонент - четенето. С появата на книгата се появява и читателят, т. е. този, който трябва да я прочете. Неслучайно Симеоновият сборник от 1076 г. започва със статията „Слово на някой си калугер за четенето на книгите" (к. м.). Информация, свързана с процеса на четенето, откри ваме в много приписки, в съчинения от периода на Прехода. Какво представлява че тенето в зависимост от текст и читател; каква е неговата психология; до каква степен читателят е зависим от текста и текстът от читателя; каква роля оказват различните типове мислене при интерпретацията на творбата - тези и много други въпроси занимават през последните десетилетия представителите на различни школи от рецептив ната естетика. Изказани са перспективни становища, противоположни мнения, текстът И читателят са поставени в различни проекции. Но и рецептивната естетика, като клон от научното познание, има своя история. Много от въпросите, върху които днес се дискутира, са разглеждани в миналото. На чинът на тяхното изясняване, теоретическите и практическите им решения в определени случаи са незадоволителни. Но „рационалното зърно" в тях трябва винаги да се има предвид. А то прави опит да покълне" още в публикации през Възраждането. Появата на периодичния печат съдействува за количествени и качествени изме нения в категорията „читател". Проблемът, какво и как да се чете, за читателския интерес и реализацията му чрез текста излиза на преден план. Още в първото бъл гарско периодично издание- сп. „Любословие" - се появява статията „Наставле ние полезнаго прочтения от Любомудрий Кума". Тя има, както личи и от заглавието, компилативен характер. Обнародването и на страниците на „Любословие" документира общовалидността на много от принципите при четенето в различни времена, при различни народи. Публикацията прави впечатление преди всичко с подхода на автора при поставяне на проблема за триединството „писател - творбачитател". Насочването на читателя към „списатели по-предпочтенни и полезни се оказва от първостепенно значение за попадането на „первоопитните и прости хора" на такъв текст, чрез който ще придо бият навици за четене. А подходящият текст е решаващо условие за създаване на контакт между автор и читател. Затова той се разглежда в зависимост от читателя в процеса на четенето, което след десетилетия ще бъде определено като „съществена предпоставка за всички процеси на литературната интерпретация".

Предговорът може да предразположи, да дистанцира или да направи читателя резервиран към писателя или преводача. Първите сигнали са ориентиращи, невинаги решаващи. Текстът на творбата в крайна сметка предопределя взаимоотношенията между автор и възприемател, нейния календарен и географски паспорт. Въпросите защо, какво и за кого пише писателят стоят не само пред Каравелов, Славейков, Ботев или Друмев. Те вълнуват и Херцен, Толстой, Горки - всеки велик творец. „Народът е материя - споделя Каравелов. - от която изкусният майстор може всичко да слепи... Въпросът е какъв ще бъде майсторът, как моделира и пресъздаде тази материя, с какво ще спечели потребителя". ще В художественото произведение диалогът с читателя се води чрез фабулата, структурата, стила, чрез езика на творбата. Но винаги, независимо от характера стойността на текста, се получава „триъгълник" (автор - творба- читател) - необходимо условие за функционирането на произведението в системата на комуникацията. И в този „триъгълник" чрез писателя може да се разкрие света на въз приемателя и обратно - читателските интерпретации да възсъздадат образа, пси хологията на автора.

Сборникът „Исследования по структуре тек ста" е нагледен пример за динамичното развитие на една сравнително млада дисциплина, каквато етекстовата лингвистика. Отделните раздели представят основните дялове и направления, които се изучават в общото русло на науката за езика. Сборникът показва убедително колко продуктивно е съществуването на продължителна и богата традиция, каквато има общото езикознание в Съвет ския съюз. Създадени са не просто множество на правления и дори школи, създаден е „нов" език, един вид научен жаргон, който надгражда своите операционистки модели върху съществуващия есте ствен език. Задачите, които си поставят новите изследвания, не са произволни и задоволяващи ограничени академични интереси. Научните дисцип лини, изучаващи теорията и практиката на функ циониране на текста, са се придвижили толкова напред, че изоставането в някоя от тях означава изгубване на комуникативната система с решаваните проблеми. Един от създателите на текстовата лингвистика, цитиран многократно в сборника, Волфганг Дреслер, посочва три основни нейни първоизточници - най-стария - реториката, а освен нея - граматиката и филологията (диалектиката, логиката)*. Десетина години по-късно, в по-новия си труд (със същото заглавие, но на английски език, в съав торство с Р. Богранд) той вече представя кратка история на новата дисциплина. В действителност обособяването на частни лингвистични методи за изследване на текста става върху масива от семиотични и постструктуралистки направления, свър зани с придвижването на интереса на изследователите от думата (като знак) по-късно към изречението и накрая - към текста.

Размишленията върху темата текст и общуване са израз на неудовлетвореност от масовото убеждение, което приравнява отношението към текста с автентичното човешко общуване. Авторът поставя под съмнение идеята, че текстът може да бъде съвършен образец за комуникация, като подчертава, че този възглед често е сублимация на специфичен вътрешен опит и душевност. Подтикът за тези размисли е чувството за „недостатъчност“ и празнота, породени от сблъсъка с текстовете. В широк културологичен смисъл текстът се дефинира като всяка сложна структура от значения, създадена от културата. Това разбиране на практика приравнява понятията „култура“ и „текст“ — културата се възприема като огромен масив от знакови системи, които не са самоцелни, а постоянно препращат към други значения в една безкрайна динамика. Знаците в тази система имат фундаменталната задача да отричат хаоса, да внасят ред, дисциплина и закономерност в заобикалящия ни свят чрез повторителност на отношенията помежду си.

В литературните произведения се реализират две кшщеrщии за пространството по правило линейно и хоризонтално организирано, е безразлично по отношение на тайната, при втората- пространството, вертикално и центрично организирано, е сч)укТурирано според принципа на тайната - сакрална или профанна, а топосите в него се характеризират с присъствие или отсъствие на тайна, а в някои случаи с различна степен на такова присъствие. Ясно изразеното противопоставяне на профанните и сакралните топоси е осоЦено типично за християнския свят (в източната традиция то никога не е било така изострено). В литературата постепенно се тематизират различни топоси на тайната: планината, пещерата, градината, храма, града и др. Място на тайна става и предметът - реликвата, светият образ. В такъв предмет пространството сякаш се интериоризира, предметът е център и същност на тайнственото пространство. През Средновековието в такъв предмет се превръща и свещеният текст (книгата) като символ на света (Liber mundi), на Божието тайнство, на скритото познание (Голямата книга на алхимиците). Богът често се уподобява на запечатана книга (Книгата на живота). В "Откровенията на Свети Йоан" Агнецът-Христос разтваря запечатаната книга, възвестяваща гибелта на света. В някои средновековни версии на "Търсене на свещения Граал" Граалът е книга, символ на изгубеното слово, на най-висшата мъдрост.

Основанието за бинома текст и културf във възгледите на Цветан Тодоров би следвало да търсим не толкова в qrделните дефиниции на двете понятия, колкото във връзките, които те ус1ановяват както помежду си, така и с други категории и явления. Научната п];>одукция на Цветан Тодоров предлага обширен материал по този въпрос. принуден съм да го представя схематично. Ако приемем, че във възгледите нр Тодоров има два ясно разграничаващи се периода - 1) период на стр)\Ктурализма и поетиката; 2) период на морално-политическото есе, следв~що традипиите на хуманизма - то очевидно е, че първият период отдеJ:fя първостепенно място на текста, а вторият отдава приоритетно значе~ на културата. В първите книги на Тодоров ("Литература~ значение", 1967 г., "Граматика на Декамерон", 1970 г., "Въведение във !Рантастичната литература", 1971г., "Поетика на прозата", 1971г.) идеята* текста е подчинена на основния обект на изследване - поетиката. В ),Енциклопедичен речник на науките за езика" (1972 г.) Тодоров определя 1 поетиката като вътрешна теория на литературата, която позволява да оjгкрием единството и разнообразието на всички литературни творби. В с~емежа си да се утвърди като наука поетиката има за предмет не частния фаК'Ij (отделния текст), а законите, които обясняват литературните дискурси. Акоlпоетиката разглежда отделната творба, то последната е само пример и$ повод поетиката в крайна сметка да говори за себе си. : Това разбиране за поетиката е автотелично~ В нарцистичното пространство, което поетиката отрежда на литератур~та, отделният текст - неин продукт - възприема същия статут на самон~оваваща се или саморазказваща се конструкция. Особено показателен за1 този етап от възгледите на Тодоров е неговият извод по повод на романаJ на Лакло "Опасни връзки": "Лакло олицетворява едно основно качество! на литературата: крайният смисъл на" Опасни връзки" е разсъждение въра' литературата. Всяка творба, всеки роман разказва, посредством събитийн вътък, историята на своето създаване, собствената си история.