живота

Наричат „Вечери в Антимовския хан“ „най-мъдрата творба“ на Йордан Йовков, „книга на мъдростта“, „дълбока книга“, „сладък плод на горчив опит" 2 В какво се състои мъдрото очарование на „Вечерите“? Опитаме ли се да отговорим, ще се убедим, че всеки еднозначен, претендиращ за окончателност и пълнота отговор, прозвучава кошунствено елементарен, чужд на смисловата безбрежност на тази наглед ясна книга. Защото прибърза ността е несъвместима с Йовковата сложно устроена мисъл, с климата на онова съзерцание, в достолепната меланхолия на което бе сътворен белокаменният, просъществувал в извънвременна, символна монолитност Антимовски хан. Запомнили сме го като „редица осветени прозорци“ в мрака на угасващия ден, но от него - ето вече десетилетия - грее друга, непогасваща духовна светлина. Знаем го като „широко разтворена“ на кръстопът врата, зад която писателят е приютил свят човешки - жив и самобитен, целесъобразно изграден и завършен във вътрешната си хармония. Но художественото му битие доказа, че този свят си остава неизменно отворен, „открит за нови тълкувания, щедър на изненади и своеобразно ориентиран, насочен към всяка нова действителност. Разказите от „Вечери в Антимовския хан" са сред онези зрели плодове на мисълта и художественото прозрение, към които не може да се посяга от поC зициите на категоричността и спокойната увереност. Безапелационността на обобщения и преценки ги наранява, умъртвява. При цялата им измамна простота - трудната и неведома простота на шедьоврите - Вечерите“ изненадват вътрешното си многотемие и асоциативно-образно богатство. Написани в проза, те тежат от мъдра поезия, сентенциалност и символно многозначие. Затова и „отговорът" - относително тъждествен, временен - предлага не само непредубеден диалог с най-мъдрия, нелюдим „мълчаливец" в нашата литература, но и съзнание за необхватността, неизчерпаемостта и смисловата необозримост на всяко голямо произведение на изкуството, за естетическото му дълголетие и способност да се преражда, да заживява по новому във всяко ново време. Съзнание за възможността да се превърне не само в класика и плодотворна традиция, но и да бъде преоткрито, обогатено, обновено при включването му в нова ценностна конвенция - чрез създаденото по аналогия или в спор с него, като негово продължение или необходимо художествено отрицание.

От писмата на видния културен и обществен деец К. Шапкарев, които се публикуват тук за първи път, се вижда неговата голяма просветна дейност. К. Шапкарев води неуморна борба за изграждане на просветни центрове в Македония както преди освобождението на България, така и след това. Той се бори за изграждане на бы гарско съзнание в тежка борба срещу гръцкото влияние, особено срещу гръцката патриаршия която е имала за цел да асимилира българите в Македония. Гръцката пропаганда, ръководена от цариградската патриаршия, пречеше на българските просветни дейци да създават български училища, за което бяха арестувани видните дейци, два мата братя от Струга -Миладинови. Но въпреки тяхната борба, която се водеше в Македо ния, българският елемент успя да преодолее всички трудности за създаване културни центров, както например в Охрид, Битоля, Струга и други градове. Със създаването на такива културни центрове бе формирано българско съзнание и ликвидирана асимилационната линия, която про веждаше фанариотската пропаганда спрямо българския народ както преди, така и след Осво бождението. Не е случайно,че много видни възрожденци знаят гръцки език, за да служат на цър квата и в търговията, което ебило необходимо през турското робство. Тук трябва да се подчер тае, че цариградската патриаршия беше проводник на османската политика на Балканите, за да може да поддържа едно равновесие между народите на Османската империя, и най-вече се страхуваше от една революционна ситуация на Балканския полуостров, така че турската държава гледаше да изтощи славянския елемент, защото гледаше на славяните с презрение и опасение от многобройния етнически елемент, което водеше към опасност за Турската империя. Турската им перия се намираше под две остриета - едно от Запад, а друго от Изток: Руската империя, която имаше за цел да освободи православните християни от петвековното робство, а, от друга стра на - Западът, който гледаше на турската държава като на икономически плацдарм спрямо Турция. Турското правителство освен това бе принудено да направи някои реформи спрямо поро бените християни, при което се давало възможност на славянските народи на Балканския полу остров да имат училища в рамките на турската държава. Един от ревностните просветители бе и К. Шапкарев, роден на 1 февруари 1834 г. в гр. Охрид, български възрожденец, ревносте събирач и издател на фолклорни и етнографски материали. Също така трябва да се спомене за неговата лична борба срещу цариградската патриаршия и османското владичество. Неговата обширна кореспонденция от личния му живот е адресирана до видните братя Робеви от Охрид, които имат голям принос за Българското възраждане в Македония, тъй като братя Робеви раз полагат с големи материални средства за поддръжка на просветни центрове в Македония: в Охрид, Битоля, Струга и други градове.

Жизненият път и дейността на Александър Паскалев като книгоиздател и общественик до днес, за съжаление, не са особено популярни. Един от духовните първенци на нацията ни през първите десетилетия на века, другар и съратник на творци като Ив. Вазов, П. Яворов, П. П. Славейков, Н. Лилиев, д-р К. Кръстев, К. Христов и др., той все още не е получил онова обществено признание и почитта, които отдавна заслужава. Едва ли сега е известно на мнозина, че Паскалев е поставид "основи на модерното книгоиздаване"1 у нас, че той е "един от тези, чиято дейност в областта на книгоиздаването се разви бързо, в размери, непознати за тогавашната съвременност"2. Неговото име наистина е познато от кориците на стотиците му издания в многохиляден тираж - екземпляри, от които нерядко се срещат и досега в много лични и обществени библиотеки, но малко хоразнаят нещо повече от това. А преди да стане прочут столичен книгоиздател Александър Паскалев е бил и народен учитеJl, и борец за социално равенство, един от основателите на туристическото движение, пръв инициатор за изграждането на работнически кооперации в своя роден град Хасково, дарител. Още в началото на издателската си дейност Паскалев успява да обедини около себе си почти всички майстори на българското слово, да примири и приобщи техните, понякога противоречиви и даже враждебни, художествени и идеологически възгледи и разбирания в името на една възвишена обща цел - доизграждането и развитието на националната ни литературна култура. И затова още тогава неговите народополезни усилия не остават незабелязани. Много скоро в печата се появяват ласкави оценки и поощрения за направеното от амбициозния и културен издател, за бъдещите му планове. А по-късно, когато приносът му вече е налице, Паскалев получава твърде обективна и авторитетна оценка от Георги Караславов, който пръв изтъква безспорните му зас.'lуги на фона на бъ.r~гарското книгоиздаване въобще3. Дълго време след 9. IX. 1944 година по силата на нелепи житейски обстоятелства за Александър Паскалев почти нищо не е писано, като изключим некролозите, отпечатани във вестниците "Работническо дело" и "Книжарска дума" след смъртта му.

В своето културно и политическо битие всеки етнос изживява период на ценностна самоиндентификация. Период, в който чрез различните канали на културна комуникация - литература, изкуство, образователна система, - личности и събития от историята на народния колектив се сакрализират; обявяват се за авторитетни граждански и морални стойности, които не подлежат на преоценка. Съвременният мит превръща историята в природа'. Негова основна разновидност е национално-историческият мит. Ако за класическия мит е характерно преобразуването на събитията от митичното време на "своеобразен метафоричен код, посредством който се моделира устройството на света, на природното и социалното" , съвременният му, и респективно вторичен, двойник префункционализира събития от реалната национална история в символен код, с който се съизмерва настоящето или, по-точно казано, с който се съизмерва ВСЯКО настояще на обществото. Създаването на национална митология е задължително явление за всяка реална история и то задължително се появява във времето, когато етноколективът самоосъзнава и легитимира себе си като държавно-културна общ" ност, като нация. Тази легитимност се постига чрез селективното актуализиране на непреходното, вечното в традицията. "Животът като съживяване, като наново оживяване е именно живот в мита 3 и сакрализирането на РОДНОТО, на СВОЕТО в ценностна опозиция с ЧУЖДОТО е неотменим принцип на националното митотворчество. Историята на такава особена в многоетническата си еклектичност и "късната си поява" нация като американската е показателна за универсалистичните параметри на формулирания принцип. В "Духовният живот в Америка" (книга, преведена на български от Г. Константинов) Кнут Хамсун прави интересни наблюдения върху спецификата на американския патриотизъм: " ... в Америка на Шекспира гледат като на национална собственост.

Второто ми отиване в чужбина стана през есента на двадесет и втора година. Когато тръгнах - този път за Мюнхен, - аз бях с името на млад писател, в когото вярваха и който сам си вярваше. Без да съм правил някакви постъпки, навярно предложен от някой приятел, тази година, след излизане на "Смърт", -на едно събрание на Съюза на българските писатели, председателствана от проф. М. Арнаудов, бях приет за член. Заминах, обаче след като подписах полици на един близък на семейството ни за месечни издръжки, които той щеше да ми праща. Към Мюнхен ме влечеше не само намерението да продължа започнатата някога медицина. Преди мене там беше отишло любимото ми момиче от моите ученически годиНи и с което при една нова среща отново бяхме се свързали. Мюнхен се славеше като град на изкуствата и бирата. По-късно го нарекоха и града на хитлеризма, защото 1)'IOl в една известна пивница било първото събрание на групата последователи на бъдещия фюрер. През есента на двадесет и втора година, когато пристигнах в баварската сголица, аз видях само следите от куршумите по каменната облицовка на Съдебната палата. Тези следи бяха останали от сражението между nравителствените войски и ония, които устроили първия опит на хитлеристите да завладеят властrа. За бъдещия диктатор обаче по-нататък нищо не чух. По това време хората повече даваха израз на омразата си към победИтелите французи, англичани, италианцИ. Често виждах надписи по магазини: "Забранено влизането на французи и кучета". Бяха мълчаливи, мрачни, засегнати в своето самочувствие като победени и много измъчени от неуредиците и липсата на достатъчно продоволствие. Всъщност храни не липсваха, но бяха недосегаеми за ограничените средства на немеца, средства, които нямаха никаква стабилНост и прочуrсiта валутна сгойност. Германия беше преживяла своята революция. Управляваха ония, които бяха взели властrа след нея. Но и тяхното положение не беше леко, притискани от недоволството на qобедените и натиска на националистическите среди. За първи път сега срещнах карикатурите на Георг Грос. Изразителни, остри, чесго нападателни, те говореха най-ясно за политическия живот в следвоенна Германия. За мене те бяха особено интересни и като художествеНи произведения. Георг Грос беше един от художниците експресионисти. На неговата позиция и със същите художествени средства стоеше Брехт - автор на пиеси, поезия и ръководител на току-що създадения театър заедно с режисьора и художника Пискатор ?в Берлин, както и художника Паул Клее, един от първите сюрреалисти. Малко преди мене в Мюнхен беше се настанил и Светослав Минков. Оrседнах временно при него. Още тогава в бюфета на нашия писател се виждаше най-богата колекция от редки напитки.

Настоящата анкета със Станислав Стратиев беше проведена през 1982 г. в пет срещи, всяка от които траеше по 2-3 часа. Беседвахме в Сатиричния театър, обикновено следобед, и то при значителни интервали между отделните разговори (18 и 26 март, 31 май, 7 и 14 декември). Замислена като цялостна психограма, анкетата трябваше да обхване всички по-съществени въпроси на вътрешния живот и творческата практика на писателя. По силата на разни обстоятелства обаче планът ми остана неизпълнен в множество съществени моменти. Затворен и сдържан като характер, едновременно видим и невидим зад своята мантия от баснИ, писателят трудно се решаваше на такава анкета, откъдето дойде и голямата дистанция между отделните беседи. "Колкото повече научавам и определям нещата, ми казваше той, толкова като че ли ги забождам като пеперуда в хербарий. Те са казани, зафиксирани, мъртви. Предпочитам човекът, неговите мисли да бъдат неуловими." Освен това, поради наскоро прекарано сериозно заболяване, Стратиев не разполагаше с нужното време и спокойствие эа продължителни самонаблюдения. Опитите за подновяване на работата през следващите години се спъваха както от мои лични затруднения, така и от някои прагматични съображения на автора. Независимо от неизбежните в такива случаи празнини,намирам, че изнесената тук документация има своето значение за изследване житейския опит и творческия свят на един от основателите на сатирическата драматургия в българската литература. Стойността на настоящето литературно-психологическо проучване се определя преди всичко от оня решителен за развитието на таланта момент, в който то бе проведено. Стратиев се опитва да анализира и осмисли своето творчество по време, когато обстоятелствата, дарованието и обкръжаващите го условия са се съчетали така, че той е разкрил своето призвание в драматургическата сатира, създал е там най-значителните си засега произведения и замисли, изявил се е като новатор във формата.