Другият адрес

Коя съдба е за предпочитане - да бъдеш в лехата и да усещаш сигурното присъствие на своите събратя, или да си самотно и екзо тично цвете, чиито родители са далечни литературни ветрове? За вече избралите подобен въпрос отдавна е изгубил значение. Но за лите ратурната история съдбата на екзотичните цветя е все така интересна, тя продължава да търси връзките, дълбоко скритите подземни сокове, дали сила на едно или друго явление. Избраното от Светослав Минков сега пронично ни гледа от ко риците на неговите издания - кактусът. В книгата си „Насаме със Светослав Минков" Симеон Султанов, един от най-добрите познавачи на писателя, с лаконични, но точни изречения щрихира необикнове ността на явлението. „Един писател без следовници. Нямаше учители нашата проза. Нямаше и ученици. Все пак на анкетата за предпо читаните от него прозаици Минков отговаря - от българските - Алеко Константинов и Йордан Йовков. Но истинските учители, и то началните класове, както неведнъж е отбелязано, са други, споме наваните имена са Хофман, По, Еверс, Майнрик. Родата е не само почтена, както б се изразил Тинянов, но и далечна, екзотична". B B Литературните изследователи са прави до голяма степен и за друго - за липсата на преки литературни наследници, а засега на виждаме да се задават и внуци. Погледнато в един по-общ типологи чен план обаче, наследството все пак е видимо - Минков разви и пре несе гротеската, обогати палитрата на иронията и пародията, без които днес не можем да си представим голяма част от успехите на съвременната ни белетристика. Той направи сериозни усилия за фик ционализирането на нашата проза, която десетилетия наред следеше доста отблизо и стриктно своя обект. Като традиция Минков означава немалко и за развитието на хумористично-сатиричната ни литература - много шлифовани негови похвати отдавна са здраво залегнали В нея.