Густав Майнринк и неговите български преводачи

Като подготвях тези страници, бях изправен пред един парадокс: разглеждам творчеството на писател, чиито книги имат художествени качества. Той е завоювал трайно място в историята на литературата. В същото време длъжен съм да изразя своето дълбоко несъгласие с философско-естетическите позиции на автора на „Белият доминиканец" и „Голем". Но Густав Майринк не бихме могли да изключим от онзи развоен кръг във вчерашния ден на изкуството и литературата, когато се появяват новаторските търсения на художниците, обединени около „Синият конник“ и „Мост" в Германия, когато разцъфва социалната сатира на известното списание „Симплицисимус", когато гръмва гла сът на руските футуристи... С една дума, в периода в навечерието на Първата световна война мислещите и чувствуващи хора на изкуството и литературата в Европа са завладени не само от амбицията да разгромят досадния академизъм в изкуството, превърнал се в стил и вкус на висшите банкерски, милитаристични и политически кръгове, но и да потърсят път към социалната тема, сатирата, изобличението в своите художествени пресътворявания на действителността. И тъкмо това прави частично и авторът на „Голем", писател, който принадле жи на своето време, като се домогва до страници, които го свързват с тенденциите на онези бурни военни години. Най-добрите му книги са интересни и днес, въпреки че страдат от остро вътрешно противоречие. У нас не може да не се възбуди несъгласие с този загадъчен свят на мита и окултните връзки, който така много е владеел разума и въоб ражението на писателя. Произведенията на Густав Майринк през последните две-три десе тилетия отново печелят своите читатели. Печатат се в много страни в света и преди всичко във ФРГ. Това можем да отдадем главно на ув леченията по окултизма в някои западни обществени кръгове. Но нашият век е достатъчно рационалистично настроен и едва ли има съм нение, че „влечението към окултизма е симптом на деградация на съз нанието" или че „окултизмът е метафизика на скудоумните" (според определенията на немския философ Теодор Визенгруд Адорно, чиито трудове в никакъв случай не се преценяват дори като относително последователно интерпретиране на марксистката философия).