Книжка-3

1987, Книжка 3 - Съдържание

Пушкин нарича Ломоносов първия наш университет". Наистина Ломоносов насочва вниманието си и обхваща с дейността си всички науки. Сред тях е и естетиката. Впрочем по времето на Ломоносов тази философска наука за изкуството още няма собствено наименование. Съвременникът на Ломоносов, немският философ Баумгартен, чиито трудове според съвременните съветски изследователи са били познати на руския учен, едва по това време предлага да се даде наи менование на тази наука. Впрочем самото наименование е плод на теоретическо недоразумение: според Баумгартен логиката е наука за мисленето, паралелно с нея трябвало да съществува и наука за чувствуването и така от гръцката дума айтагора, чувствувам, била създадена думата естетика - наука за чувствата. Фактически пред метът на естетиката е много по-широк, отколкото определението й като наука за чувствата и е съвсем друг. Теоретическите изслед вания на Ломоносов са определили най-добре широтата на пред мета на тази наука и широтата на нейните граници. Тъй като термипът естетика едва се заражда и номиналното отделяне на естетиката в самостоятелна дисциплина едва-що започва, в трудовете на Ломоносов не срещаме този термин, нещо повече, естетическите въз гледи на Ломоносов не са консолидирани в определен труд или тру дове и като златни жилки са пръснати в трудовете му по риторика, лингвистика и дори по физика и химия.

В първата си работа „Изкуство и отговорност" двадесет и четири годишният М. М. Бахтин пише: „Какво гарантира вътрешната връзка между елементите на личността? Само единството на отговорността. За това, което съм преживял и разбрал в изкуството, аз съм длъжен да отговарям със своя живот, за да не остане преживяното и разбра ното бездейно в него. Но с отговорността е свързана и вината. Не само да понесат взаимната отговорност са длъжни изкуството и животът, но и вината един спрямо друг. Поетът трябва да помни, че за пошлата проза на живота е виновна неговата поезия, а човекът от жи вота нека знае, че за безплодността на изкуството е виновна ниската взискателност на неговите жизнени въпроси. Личността трябва да стане непрестанно отговорна: всички нейни моменти трябва не само да се подреждат във временния ред на живота й, но и да се проникват един в друг в единството на вината и отговорността. " Перспективно прочетено, т. е. на фона на цялостното теоретично наследство на М. М. Бахтин, това младежко откровение респектира с концептуалната си зрелост и методологическа прозорливост. Остри ето на взаимната вина е сближаващо отговорно и задължаващо от говорно. То е личностно острие, върху което събитийно се срещат животът и изкуството. То е „границата“, „прагът“, както би казал „по-късният" Бахтин, където животът става изкуство, а изкуството 1 М. М. Бахтин. Эстетика словесного творчества. М., 1979, 5-6. 63 става живот. Където писателят престава да бъде само" писател, а читателят - само" читател. Където срещната диалогична активност на единия и другия и на единия в другия (творбата е резултат от взаимодействието и медиум на взаимодействието) поражда живота в изкуството и продължава изкуството в живота, превръща го в живот. За да бъде животът осмислен, а изкуството - жизнено. Разбира се, макар и дълбока и проникновена, тая първа публикация на Бахтин е по-скоро патетично встъпление, отколкото аналитично изложение на възгледите му за изкуството и литературата. Неговата „естетика на словесното творчество" предстои.

Италианската критика през ХХ век е под влияние на Бенедето Кроче (1866-1952). Неговата критика е белязана от ясна и системна теория. Учението за действителността като творчение на човешкия дух, извън който не съществува нито бог, нито природата, е философската база на критиката на Кроче. Според неаполитанския философ човеш кият дух засвидетелствува своите творения чрез безкрайни прояви от различно естество (естетика, икономика, морал, логика). На самата философска мисъл на Кроче е подчинена литературната му ме тодология, включваща по нов начин интегрираната естетика с основ ното философско виждане на нещата. В развитието на самата крочианска критика и естетика има две фази: през първата фаза преобладават критическият опит и формалистичната теория. Периодът се ознаменува с трудове като: „Естетиката като наука за изразяване и лингвистиката“, „Студии върху ли тературата на нова Италия“, „Лирическият характер на изкуството", „Студии върху литературата на XVIII век“. Споменатите трудове излизат през първото десетилетие на века. Синтез на неговата естетика е по-късната му книга „Поезия" (1936 г.). Още по това време есте тиката на Кроче има своите основни положения. Изкуството според нея е автономна духовна категория, отнасяща се към теоретичните сфери. По-точно изкуството е индивидуално познание, докато фило- софията и логиката са познания на цивилизацията. Светът на изку ството според Кроче е интуитивно чист от всякаква интелектуална рафинираност. Изкуството е и рационална действителност, т. е. чиста фантазия. Изкуството се осъществява в синтеза на интуицията и ези ковия израз. Кроче допуска отъждествяването между лингвистиката и естетиката, която е единична и неповторима. Като критик Кроче търси да открие образния поетичен свят, независим от концепциал ното и моралното съдържание. В студията си за Д'Анунцио той открива поезията, която е фантазия, недокосната и неразрушима от интелектуални рефлекси, които за него са причина за упадъка на естетиката. Като разсъждава върху личността в изкуството, Кроче защищава тезата за поетичната творба, която не е тъждествена на документа в науката. Творбата за Кроче е израз на душевното състоя ние на твореца. У него терминът лирически характер няма тенденци озно риторично обозначение.

Ако за етнолога това откровение на Йовков възхожда към родо вата памет на нашия народ, към самобитното светоусещане на бъл гарина, формирало се в течение на векове, за литературния изследвач то е една от непосредствените предпоставки за правилното разбиране и оценка на неговото творчество. Неведнъж е писано за митологичното съзнание у Йовков, за наличието на митологични и фолклорни еле менти в произведенията му, за митотворчество и т. н. С тези най-общи изводи обаче обикновено се изчерпва разработката на проблема, без да се потърси същността на явлението, без да се изясни неговата функция в цялостната художествена система и най-вече - без да се привлече то при анализа на естетическите характеристики на творчеството на Йовков и съответно на всяка отделна негова творба. e Безспорно е, че при създаването на своите произведения Йовков използувал голямо многообразие от универсални теми, мотиви, образи, символи и т. н. При това независимо дали са преминали от митологията чрез фолклора в личното творчество, или са по-късни обра зувания, в художествената практика на Йовков те са свързани с ня колко основни функции. В някои случаи универсалните насочват тъл куването и възприемането на творбите. В други- те представят основни те характеристики на включващата ги художествена система и по този начин усилват естетическото и въздействие.

Като подготвях тези страници, бях изправен пред един парадокс: разглеждам творчеството на писател, чиито книги имат художествени качества. Той е завоювал трайно място в историята на литературата. В същото време длъжен съм да изразя своето дълбоко несъгласие с философско-естетическите позиции на автора на „Белият доминиканец" и „Голем". Но Густав Майринк не бихме могли да изключим от онзи развоен кръг във вчерашния ден на изкуството и литературата, когато се появяват новаторските търсения на художниците, обединени около „Синият конник“ и „Мост" в Германия, когато разцъфва социалната сатира на известното списание „Симплицисимус", когато гръмва гла сът на руските футуристи... С една дума, в периода в навечерието на Първата световна война мислещите и чувствуващи хора на изкуството и литературата в Европа са завладени не само от амбицията да разгромят досадния академизъм в изкуството, превърнал се в стил и вкус на висшите банкерски, милитаристични и политически кръгове, но и да потърсят път към социалната тема, сатирата, изобличението в своите художествени пресътворявания на действителността. И тъкмо това прави частично и авторът на „Голем", писател, който принадле жи на своето време, като се домогва до страници, които го свързват с тенденциите на онези бурни военни години. Най-добрите му книги са интересни и днес, въпреки че страдат от остро вътрешно противоречие. У нас не може да не се възбуди несъгласие с този загадъчен свят на мита и окултните връзки, който така много е владеел разума и въоб ражението на писателя. Произведенията на Густав Майринк през последните две-три десе тилетия отново печелят своите читатели. Печатат се в много страни в света и преди всичко във ФРГ. Това можем да отдадем главно на ув леченията по окултизма в някои западни обществени кръгове. Но нашият век е достатъчно рационалистично настроен и едва ли има съм нение, че „влечението към окултизма е симптом на деградация на съз нанието" или че „окултизмът е метафизика на скудоумните" (според определенията на немския философ Теодор Визенгруд Адорно, чиито трудове в никакъв случай не се преценяват дори като относително последователно интерпретиране на марксистката философия).

„Но ако вземете писаното за „Сибин“ и „Антихрист", то е доста повърхностно. Нито един не написа по-задълбочена рецензия за „Антихрист" - споменава Емилиян Станев в анкетата, направена от Иван Сарандев. Днес, шестнадесет години след излизането на този роман, българското литературознание е все още в дълг пред паметта на неговия автор. Направено бе наистина много, за да се посочи неговото място в ценностната йерархия на съвременната ни литература и за да се анализират основните му мирогледни и естетически характеристики -- имам предвид изследванията на Стоян Каролев, Румяна Йовева, Тончо Жечев, Пантелей Зарев и др. Но за едно наистина уникално явле ние, надхвърлящо твърде далеч границите на литературното ежедне вие, каквото е „Антихрист", направеното е и ще бъде недостатъчно. Известно е, че Емилиян Станев е ценял най-високо тази своя кни га. Сдържан и понякога суров в своите самопреценки, склонен почти винаги да се съмнява във вече постигнатото, способен дори открове но да възненавиди това, което пише, спрямо „Антихрист" той като че ли е допускал едно-единствено изключение: „От „Антихрист" съм доволен. Тази книга, как я писах, и аз не зная... безсъмнено най-цялостната ми книга като съдържание и форма, това е „Антихриста „Тя е за мене извор на велика радост и никак не ме интересува как ще се посрещне - толкова съм уверен, че е хубава... Струва ми се, че някой ги диктува тези страници... И „Легенда за Сибин" ме радваше, но тая е нещо друго.

Легендата импонира на поетите символисти с иманентно присъщата и особеност да концентрира богато нравствено-психологическо съ държание в един предметно-действен образ. Но тя е неотменна част от поетическия аксесоар на две предхождащи символизма направле ния - класицизма и романтизма. В техните граници нейната честа употреба шаблонизира все пак ограничения идейно-тематичен и образен материал, изковава от него художествени клишета, чиято поява в определен литературен контекст е предварително обременена с цял ред закърнели в съзнанието на читателя представи. Д. Дебелянов съзнава опасното противоречие и с голям художествен усет го преодолява, като избира един среден път, богат с възможности за оригинални психологически и поетически вариации. Той отбягва образната интерпрета ция на една конкретна легенда, а заимствува само най-общите, прин ципно определящи особености на легендарния вид. В поемата много неща ни напомнят за легенда - като се започне от самото заглавие се стигне до цялостната атмосфера на творбата. Предварително позна ти на читателя са образите на самотната царкиня и далечния прини, на влюбения паж, но нивото на тази предварителна познатост не над хвърля тяхната външна, тематична характерологичност. В действителност Дебелянов срива границите на конкретната легендарна съдържа телност, отваря широко жанра основа към един неограничен свят на асоциативни художествени представи.

Затрудненията на литературно-историческия прочит започват още от авторските, редакторските и изследователските колебания в оза главяването (или неозаглавяването) и посвещаването на тази творба. Първата и публикация е във в. „Смях", ІІ, З. XII. 1913 г. с посвещение и цитатно (съвпадащо с първия стих) заглавие. Следващата година произведението се появява отново - този път на страниците на сп. „Художествена култура", IV, 29 (януарска) книжка - като пър во от цикъла елегии, без заглавие, без посвещение. Освен това в литературнокритическото списание „Листопад", кн. II от 1919 г. е пу бликувано стихотворението, невключено в стихосбирките на поета със заглавие „След разлъка". То се смята за неизвестен вариант на Дебе ляновата елегия „Аз искам..." Известно е, че жанровото заглавие е всъщност условно, вторич но, с ореолни, дори понякога извънлитературни значения и прибягва нето към него е равностойно на отказ от озаглавяването на единич ната и неповторима литературна творба... Цитатното заглавие се сре ща преди всичко при интимните лирически творби, като в конкретния случай то двойно усилва пределната изповедност на лирическия мо нолог - първият стих се открива" с личното местоимение в първо лице единствено число.

Разгърнеш ли библиографията за Дебелянов, ще се изненадаш: колко много пое ти са изрекли слова за него - в лирически творби или в есеистично-критически фраг менти. И отдавна е забелязано колко често се употребява интимно малкото име: Димчо. Дори близкият му приятел и наставник, „Бащата" в литературния им кръг, Димитър Подвързачов, се възмущава пред биографа Владимир Русалиев: „След смъртта му сля по и сакато се втурна да го величае като поет, да пише и говори за него, да го на рича любовно „Димчо". Основателно е огорчен Подвързачов от прижизненото не пълно признание на таланта на твореца на „Черна песен“ и „Спи градът" - та Яво ров е вече голям поет още през 1901г., а Дебелянов остава обещаващ млад талант до 1916 г., макар да печата в периодиката десетина години. Но посмъртният интимитет 142 C поета на белоцветните вишни не е само кощунствена мода. Упоритостта, с която се появява и занапред това „Димчо", ни посочва, че в негово лице се разпознава и осъз нава един друг тип лирическа активност, че той става емблематичният знак за промя на, движение, „срив" дори в литературата по отношение на статута на творческата личност. Всъщност „Димчови страници" (това е заглавието на стихосбирка на Георги Райчев) бихме могли сполучливо да наречем целия свод от поетически и есеистични произведения, които са му посветени. Бихме могли чрез паралелния им анализ заед но със стихотворенията му да проследим какъв процес се е извършил в рамките на творчеството му и на оформилата се литературна личност.

Предлаганият анализ се основава на неизвестен досега спомен, чийто автор -- Христо Чолчев (1887-1978) - е познат главно на специалистите и на онези, които помнят и са следили издавания от него „Вестник на жената". С разнообразното си, интересно и новаторско по дух съдържание този седмичник играе важна роля в нашия културен и обществен живот между двете световни войни. От една страна, той става Катализатор за разкрепостяването и издигането на съзнанието у българката, а, ст друга, се превръща в литературна трибуна на най-видните ни творци, в откривател на нови таланти, в проводник на демократични идеи и тенденции. Всичко това, разбира се, е резултат от разнопосочната, високоерудирана, оперативна и едновременно смела дейност на редактор-издателя. Въпреки че тук ние ще се интересуваме от съдбата на Хр. Чолчев преди 1921 г., т. е. преди започването на „Вестник на жената", смятам, че горните встъпителни ду ми бяха необходими, тъй като доокръглят представата ни за заслужилия, но позаб равен издател и журналист, автор на въпросния спомен. Син на занаятчия, получил едва петокласно образование, Христо Чолчев от петнадесетгодишен живее „на своя нога" (изразът е негов). Започнал трудовата си биография като печатар, той работи последователно във Варна и Пловдив. Приблизително през 1906 г. идва в София, къ дето постъпва като словослагател в печатницата на редактирания от Йосиф Хербст „Време". Поради опасност да развие туберкулоза се отказва от печатарството (зи мата на 1907 г.) и спечелва репортерско място във в. „Вечерна поща". Така, дадено най-едър щрих, Хр. Чолчев започва кариерата си на журналист, на която ще пос вети повече от половин век. B. B Спомените, предмет на настоящата публикация, се отнасят към дейността на Хр. Чолчев като уредник на сп. „Съвременна илюстрация "2, където той постъпва през 1914 год. Изданието е популярно и така, както само формулира задачата си: да илюстрира всички събития от обществен, научен, литературен или от друг харак тер, съставляващи интерес", би служило по-скоро за задоволяване вкуса на средния буржоа, отколкото за по-сериозни цели. Но освен илюстрациите и любопитните све дения за събития и лица списанието помества и обширен литературен материал, при чийто непрецизен подбор се допуска съжителството на безспорни творби с ниско художествени, та дори и графомански съчинения.

В кн. 5 на списанието за литерату рознание на Словашката академия на науките прави впечатление статията на Нора Краусова „Въпросът за използуването на формалните и математическите методи при изследването на литературната продукция". Името на Н. Краусова се свързва с трудовете „Развой на словашкия сонет“, „Значение на формата - формата на значението" и др. В разглеж даната статия авторката се спира върху проблемите при използуването на формалните методи и математизацията на литературознанието, които според нея не са типични сфери на проучване в словашката литературна наука. И досега не съществува отдел за математизация на поетиката, дори само за поетика или за метрика, докато например в езикознани ето вече две десетилетия се развива математическата лингвистика. „Използуването на математиката и на формалните методи в литературознанието е доста подозрително - пише тя. - Недоверието към тяхното използуване се корени в трайно закотвените представи, че езикът, с който се пише за литера турата, трябва да бъде един и същ, т. е. еднакво разбираем както езика на самата литература, като не се взема пред вид, че става дума за две различни ло гически степени." Авторката подлага на анализ доводите „за“ и „против" мате матизацията в литературознанието. Из- бирайки метода на редукцията, използу вайки аксиомите и теорията за множества та от функциите на героите в произве дението, основавайки се на труда на за бележителния съветски учен В. Проп („Морфология на приказката"), тя се опитва да изгради някои бинарни опозиции, в които по признак за сходство на елементите съкращава техния брой и ги прилага към различни жанрове, под ходящи за математизиране. В статията се отделя място за кра тък преглед на състоянието на матема тизацията в световното литературозна ние. Проследява се нейното развитие: 1) развитие на математизацията, която се измества в семиотичен план; 2) прила гане на математическите методи при из148 следването на: а) метриката - ритъм, рима, речник на римите, интонация, ог ношението изречение-стих, при която се използуват главно статистическите мето ди и методите за вероятността. (Най-големи успехи в тази област, както е известно, постигат школата на акад. А. Колмогоров, трудовете на Кондратов и не на последно място всестранната научна дейност на В. В. Иванов.); б) поетиката - първите опити да се покаже бли зостта на поезията с математиката при надлежат на поети като Бодлер, Маларме, Валери, А. Бели и др. Но за ис тинска математическа поетика може да се говори едва през 60-те години, когато вниманието на учените е привлечено от теорията на информацията и теорията на множествата.

На 21 и 22 октомври 1986 г. в До ма на хумора и сатирата в Габрово се състоя научна конференция на тема „Ху мор и сатира - традиция и съвремен ност", организирана от Института за ли тература при БАН и Дома на хумора и сатирата. Досега така конкретно и изця ло като тема хуморът и сатирата са разглеждани на Националната конференция по проблемите на хумора и сатирата през 1974 г. и на проведената в рамките на Биенале 85 - Габрово конференция по същите проблеми. Вижда се колко страни от българския смях очакват ос ветляване. Още има творци, за които трябва да се каже повече, и явления, които да получат правилна трактовка в контекста на конкретната общественополитическа обстановка. Конференцията бе открита с всъпи телно слово от з. д. к. Стефан Фърту нов - директор на Дома на хумора и сатирата. Тук е мястото да отбележа, че тази инициатива трябваше да получи повече гражданственост и обществен ре зонанс, като заслужена оценка за висо кия професионализъм и чувство за отго ворност на докладчиците. Но и при тази камерност двата дни се превърнаха в светли празници на духа. Самият смях - „смисленият, увличащ смях" (по думите на з. д. к. проф. Гочо Гочев във въвеж дащия му доклад „Смехът на българи на") предизвиква активност на духа, на критичното ни чувство, съпоставка на до бро и зло. Г. Гочев проследи историята на българския смях главно в комеднографията и театъра. Изтъкна се характерното за българския смях: „извиращ от светлата човешка същност, с благородни мотиви, дълбоко демократичен, убийствен за порока, съзиращ за добродетелта". От изнесените 20 доклада де вет бяха посветени на отделни творци. В доклада „Смехът на Алеко" к. Ф. н. Катя Бъклова изтъкна, че 90 години след създаването на Алековите герои яркост та на емоционалната сила е един соци ално-психологически феномен. Хуморът на Алеко е спонтанна човешка реакция в 160 ежедневието му, Разглеждайки го в нов ракурс, К. Бъклова търси отговора в пошироки граници: „надсмиването над порока, съчетано с разбиране на носителя му и болка за нравствената му дефор мация и накрая творческото забавление при създаването на образа".

Новата книга на Тончо Жечев Митът за Одисей" изглежда добре опреде лена като поредица от есета, като сво бодно слово без теоретична претенция. И все пак какъв е характерът на тези есе та, дали само абстрактно-моралистичен и философски като на „Митът за Сизиф" на Камю, вдъхновил негативно „Ми тът за Одисей "? При настояването на автора, че на литературата се гледа се риозно само когато животът не се отде ля от нея, читателят с право се пита да не би именно във формата на подобни есета да се решават по-сериозно някои литературнотеоретически задачи. Ако съ временният литературоведски труд гледа на литературата специализирано, а ли тературата никога не е само нещо в се бе си, а винаги и отношение към друго, което не е литература, ясно е, че при размитите очертания на това друго, на ричано за улеснение живот, тъкмо свое волното есе постига по-съответно тази скрита страна на литературата. А от то ва следва, че като допълва със своя сво боден език строгите и често стерилни жестове на обичайното литературно изследване, есето може да свърши добра работа на литературоведа. Несъмнено поредицата есеистични ски ци в новата книга на Тончо Жечев поема и литературоведски значения, щом като проблемът е да се погледне на ли тературата нелитературно, в отношение да се прехвърли мост между нашето и чуждото, между личния опит на пише щия и света на културата, между настоящето и миналото, мост, за какъвто слу жи най-добре самата литература. Тъй че и без заявена теоретична претенция „Митът за Одисей" няма как да не бъде с теоретични последствия. На теорията при надлежи и крайтеоретичното слово, кое то я пази от склерозиране. Четейки „Митът за Одисей", осъзна вам, че съм останал незасегнат от „Оди сея", независимо че толкова години работя професионално с Омировата поема. Същевременно се замислям за засягане то. Питам се какво от античната лите ратура е усвоено у нас в България. В последните двадесет години натрупахме толкова преводи. Как въздействуват и дали са преведени добре? Сложен въп рос, а и процес, в който решаваща ду ма има взаимодействието между таланта на преводачите и засегнатостта на изискващата читателска публика. Под засягане разбирам нещо широко - найвече личното усвояване на идеи, за каквито имаме пример в новата книга на Тончо Жечев. Между другото нейният сега действуващ Одисей изпробва при ложимостта на античния. Защото от ед на гледна точка „Митът за Одисей" продължава да е свързан с Омировата „Оди сея". Той я превежда идейно, осигурява и днешно българско битие, а оттук ни прави по-взискателни към езиковия пре вод на древната поема. Нищо чудно да стане необходимо да бъде преведена от ново, по адекватно и същевременно по- български.

През последните седем осем години името на Георги Цанков се наложи с редица интересни и запомнящи се крити чески публикации. От една страна, той демонстрира яснота, определеност и целенасоченост на естетическите си търсе ния, а, от друга - широта на критичес ките предпочитания. Характерното за ня кои негови връстници тематично самоог раничаване, самозатварянето в тесните рамки на определен период или опреде лен кръг творци е неприсъщо за Георги Цанков. Напротив - диапазонът на кри тическите му интереси е твърде широк: от проблеми, пред които се изправя литературата ни от началото на века - до 158 търсенията на нашите съвременни твор ци; от художествените идеи на такива писатели като, да речем, Богомил Райнов, Павел Вежинов, Камен Калчев, Иор дан Радичков - до първите стъпки на дебютантите. Като прибавим и нескри тото му пристрастие към френската литература (не само задълбочените студии и портрети за Балзак, Стендал, Маларме и пр., но и множество статии и ре цензии за съвременни френскоезични ав тори), към руската и съветската лите ратура - ще добием известна представа за натюрела на критика. Може би най-съществената особеност в критическите текстове на Георги Цанков е желанието му да разглежда литературните факти и явления в тяхната взаимовръзка, да ги съпоставя в опре делен социален контекст, да не се огра ничава в националните рамки на една литература, на един исторически период, на едно естетико-художествено направле ние. Като че ли тази особеност се откро ява най-ясно в първата критическа кни га на Георги Цанков - В мига на из бора", която показва, че авторът е прео долял изкушението просто да събере меж ду две корици статии и рецензии, пи сани по различен повод. Изкушение, на което не устояват не само млади крити ци. Дебютът на Георги Цанков говори за промислена концепция, а не за случа ен набор от публикации. Една обща идея пронизва сборника, нейното движение и развитие интересува автора и той го проследява неотстъпно. Неслучайно още във встъпителните думи към читателя Г. Цанков центрира вниманието ни към тази идея: В своята първа книга аз търся творците в мига на избора, опит вам се да открия пътищата, по които те достигат до онази позиция, която ше предопредели житейския и художествения им път. Всичко това беше особено необ ходимо преди всичко за самия мен, за шото, оглеждайки се в тях и в тяхното дело, трябваше да определя посоката и целта на своя собствен избор. Винаги съм мислил, че критиката е преди всич ко творчество, което с присъщите му средства решава същите проблеми, пред определящи и смисъла въобще на изку ството в определена епоха. " „В мига на избора" съдържа четири критически студии, които, макар и да имат самостоятелно звучене, са обеди нени от авторовата идея да се освети мигът на избора, мигът, когато героят на конкретната творба или самият творец избират определена социална, естетичес ка или нравствена позиция

Беше време, когато се съмнявах, или по-точно, не се съмнявах в предопреде ления неуспех на книга като „Словото- творец" - тематично и жанрово неединна въпреки всеобединяващото заглавие. Откриващата едноименна статия пред ставлява публицистика на тема чистота на езика и писателска отговорност към словото, подкрепена с фини стилови и езикови анализи. „Милион въпроси" се отправят с цел да се разчисти недове рието към автентичността и достойнства та на потъналия в прах национален феномен „Веда Словена". Пазете се от този занаят" лукаво скрива неудобството на зрелия критик да рецензентствува или поне да включва рецензии в критически сборник, „Живата Вазова традиция", пи сана като доклад, портретува двойно първоначално Вазов и после по изведе ните нишки на традицията - и носителя на Вазовата награда за 1982 г. Павел Вежинов. „За възпитанието чрез свобо дата" ще нарека педагогическа утопия (сам Кр. Куюмджиев приема за утопия педагогическите си виждания), но тя всъщност е мечтата му за общество от свободни личности. „Мъченикът на зем ния рай" пък е спор за неоценени постижения от по-ново време - новелите на Ал. Геров „Неспокойно съзнание" и 4004 година". За да не изброявам повече, ще свърша с „Ода за качеството" - доклад, чиято проблематика са нравствеността и професионализмът на критическото ни всекидневие. Тематичната и жанровата разнопосоч ност са явни, но опитът отдавна ме нау чи да не търся в критическия сборник само тематично и жанрово единство. Не предполагах, че един неколкочасов разговор ще е бил от моя страна изслушва не на идейното съдържание на друга, също тъй привидно нееднородна книга. Нещо повече, в книгата познатите ми вълнения и мисли бяха пренесени върху съвсем различна литературна тъкан. Но те бяха същите, бяха есенцията на не колкогодишно духовно и литературно при съствие. Ето какво още може да споя ва и прави цялостна подборката от ста тии в една книга. Разбира се, критиче ският сборник може да представлява и самодоволен самоотчет за изминал пе риод. И в „Словото-творец" присъствува самоотчетът, но на друго равнище и с други права. Кр. Куюмджиев самоотчита литературно-духовните си вълнения през последните две-три години, убеждава ни в завоюваното умение да прави именно такива книги. Всъщност не за пръв път критикът постъпва така. Критическия му профил очертават, от една страна, подобни сборници, а, от друга - моно156 графиите. Би било много лесно, подо зрително лесно да определим едните - монографиите - за сериозно критическо занимание, а другите - за критически отдих. Защото двата типа книги се до пълват и изграждат творческия лик на Кр. Куюмджиев. Но да не надхвърлям рецензентския тон, Споменатото мимохо дом е за доверие на читателя, за убеж даването му в равноправната необходи мост от такива книги за създателя им. В монографиите Кр. Куюмджиев изгражда концепциите си за личности и процеси, а в критическите сборници се отдава на полемичното си горене не тол кова като готовност за битка (каквато често му приписват), колкото като въз можност да вмести нравствените и оце нъчните си позиции в рамките на кресливия литературен делник. Понятно е, че в отделните книги ще има и отлики. В един от по-ранните сборници, „Исто рията като жива памет", по-осезаем бе ше фонът на литературната ни класика, вълненията са на по-отвлечено нравст вено равнище - геният и злодеят, емо ционално-етичното и студено-научного тълкуване на литературата („Бъдете ка то Моцарт", „Историята като жива па мет" и т. н.).