Словото-творец от Кръстьо Куюмджиев

Беше време, когато се съмнявах, или по-точно, не се съмнявах в предопреде ления неуспех на книга като „Словото- творец" - тематично и жанрово неединна въпреки всеобединяващото заглавие. Откриващата едноименна статия пред ставлява публицистика на тема чистота на езика и писателска отговорност към словото, подкрепена с фини стилови и езикови анализи. „Милион въпроси" се отправят с цел да се разчисти недове рието към автентичността и достойнства та на потъналия в прах национален феномен „Веда Словена". Пазете се от този занаят" лукаво скрива неудобството на зрелия критик да рецензентствува или поне да включва рецензии в критически сборник, „Живата Вазова традиция", пи сана като доклад, портретува двойно първоначално Вазов и после по изведе ните нишки на традицията - и носителя на Вазовата награда за 1982 г. Павел Вежинов. „За възпитанието чрез свобо дата" ще нарека педагогическа утопия (сам Кр. Куюмджиев приема за утопия педагогическите си виждания), но тя всъщност е мечтата му за общество от свободни личности. „Мъченикът на зем ния рай" пък е спор за неоценени постижения от по-ново време - новелите на Ал. Геров „Неспокойно съзнание" и 4004 година". За да не изброявам повече, ще свърша с „Ода за качеството" - доклад, чиято проблематика са нравствеността и професионализмът на критическото ни всекидневие. Тематичната и жанровата разнопосоч ност са явни, но опитът отдавна ме нау чи да не търся в критическия сборник само тематично и жанрово единство. Не предполагах, че един неколкочасов разговор ще е бил от моя страна изслушва не на идейното съдържание на друга, също тъй привидно нееднородна книга. Нещо повече, в книгата познатите ми вълнения и мисли бяха пренесени върху съвсем различна литературна тъкан. Но те бяха същите, бяха есенцията на не колкогодишно духовно и литературно при съствие. Ето какво още може да споя ва и прави цялостна подборката от ста тии в една книга. Разбира се, критиче ският сборник може да представлява и самодоволен самоотчет за изминал пе риод. И в „Словото-творец" присъствува самоотчетът, но на друго равнище и с други права. Кр. Куюмджиев самоотчита литературно-духовните си вълнения през последните две-три години, убеждава ни в завоюваното умение да прави именно такива книги. Всъщност не за пръв път критикът постъпва така. Критическия му профил очертават, от една страна, подобни сборници, а, от друга - моно156 графиите. Би било много лесно, подо зрително лесно да определим едните - монографиите - за сериозно критическо занимание, а другите - за критически отдих. Защото двата типа книги се до пълват и изграждат творческия лик на Кр. Куюмджиев. Но да не надхвърлям рецензентския тон, Споменатото мимохо дом е за доверие на читателя, за убеж даването му в равноправната необходи мост от такива книги за създателя им. В монографиите Кр. Куюмджиев изгражда концепциите си за личности и процеси, а в критическите сборници се отдава на полемичното си горене не тол кова като готовност за битка (каквато често му приписват), колкото като въз можност да вмести нравствените и оце нъчните си позиции в рамките на кресливия литературен делник. Понятно е, че в отделните книги ще има и отлики. В един от по-ранните сборници, „Исто рията като жива памет", по-осезаем бе ше фонът на литературната ни класика, вълненията са на по-отвлечено нравст вено равнище - геният и злодеят, емо ционално-етичното и студено-научного тълкуване на литературата („Бъдете ка то Моцарт", „Историята като жива па мет" и т. н.).