Митическото в романа на Томас Ман Йосиф и неговите братя

Специфична черта на библейската митологичност е формата на времепротича нето в повествованието. И при най-бегъл поглед интригуват съвременните ни възприя тия предопределеността и финализмът на това времепротичане. Твърде ярко са изявени тези две характеристики тъкмо в оригиналната библейска история за Иосиф (типична повест за „избраника", за любимеца на божеството, комуто е предопределена трагичноотговорна мисия). Нека отначало разгледаме как тези две характеристики на библейското митическо нарацио" (разказна стихия, типична форма на повествуването) - предопределеността и финализмът, са моделирани от Т. Ман в романа му. Конкретната история на Иосиф - именно като конкретна, уникална, за първи и единствен път случваща се история - не може, разбира се, да представлява някаква „трябваща" да се осъществи, пред-начертана констелация от събития. Историята не може да се разгърне съгласно каквато и да било „схема", тъй като естествено ста ването на историята необходимо предхожда нейната „схематика". Логически оче видно е, че историята трябва първо да има битие, а едва след това вече може да се схване структурата на нейната цялостност. С други думи, историята може да има „схема едва след като вече енапълно станала, след като вече е. Подобни положения изглеждат до болка самоочевидни и тъкмо с оглед на тези самоочевидности бива изграждана всяка художествено конструирана история, всяка романна" история в съ временното нарацио". Нейната „схематика" става, образува се в процеса на четене и днешният читател би бил смутен, ако не би чел тъкмо по този начин една история. Като съвременен разказвач, който пише именно романна" история за Иосиф и неговите братя, Т. Ман постъпва точно така. Той дори специално тематизира само очевидностите на съвременното нарацио". В някакъв смисъл той прави пре-очевиден 1 начина, по който една история се разгръща за съвременните рационални възприятия. „Разказвачът - пише Т. Ман - безспорно трябва да бъде в самата история, той трябва да бъде едно с нея, а не извън нея, та да я извежда логически и да я доказва... Преди да се бе създала възможността тя (историята - б. м.) да бъде разказвана, тя беше ста нала; тя беше произтекла от същия извор, от който произтича всичко, което става, ставайки, сама се беше разказала. "1 С други думи, авторът сам се презастрахова всички евентуални телеологични избързвания" в разказването, всички погледи от към финала", всички анахронизми са само плод на авторовото „обсъждане" на историята, но не са нейни, на историята, на сама-ставащата-история, реални елементи, форми на нейното реално времепротичане.