романа

Появата на първия роман на Джозеф Хелър „Параграф 22" през 1961 г. предизвика противоречиви реакции и продължителни спорове. Много от критиците му дадоха висока оценка, наричайки го забележително литературно постижение“, „апокалиптичен шедьовър", а Питър Джонс го определи като единствен по рода си". Съветското литературознание също оцени достойнствата на произведението, по думите на Денисова, „написано в най-здравите традиции на реалистичната сатира". Най-често на критика се подлага композицията на романа и основното обвинение е, че той е „безформен“. Особено язвителна е бележката на Норман Мейлър, според когото няма друга такава книга, която някой да ечел. Тя напомня платно на Джексън Полок, високо осем фута и дълго двадесет. Човек би могъл да отреже отвсякъде. Ако извадим сто страници от средата на „Параграф 22", дори и авторът няма да е сигурен, че ги е имало." Но, от друга страна, Мейлър признава, че „добиваме впечатление за такъв талант, който се приближава до този на Джойс 5. Изложените аргументи доказват, че е налице едно ново явле ние не само в развитието на военния роман, но и на романовия жанр.

В историята на старобългарската ораторска проза заслужено високо място заемат достигналите до нас четири похвални слова на Евтимий Търновски за мъченица Неделя, император Константин I и неговата майка Елена, за Йоан Поливотски и Михаил Воин. В първите две от тях съобразно с агиографските канони, с художествените изисквания на стила „плетение словес", се пресъздава времето на последните гонения срещу привържениците на християнството през III-IV в. в Римската империя и се показва оформянето на европейската феодална теокрация при властвуването на Константин Велики (306-337). Темата за тази епоха се преоткрива хилядолетие по-късно не само заради практическите нужди на Евтимиевата литургическа дейност, но и заради идеологическата потребност да се проповядва силата на християнството срещу настъпващия войнствен ислям на османските нашественици: освен бранна, борбата с тях е и верска. Такива подбуди водят Патриарх Евтимий, когато съставя „Похвалное сватой велик ой Маченнин Недели". По жанр „похвалата" принадлежи на тържествената реторическа проза. Корените на нейната подредба (dispositio, tagic), топикална поетика и изобщо на художествения и облик отвеждат към теорията на красноречието в античността. Композицията на похвалното слово (сукону) е пределно устойчива във византийската и старобългарската литература - за пряк основоположник на енкомично-сюжетните модели се смята Менандър, прочут ритор от ЦІ в. При Евтимий Търновски се наблюдава функционално сближение на „енкомията" с биографията. Това взаимопроникване на двата жанра познават още Исократ и Ксенофонт, то се поддържа от византийската агиография (особено целенасочено - от Симеон Метафраст). Ето защо „Похвално слово за Неделя" в същност е „украсено" и пространно житие - „мъчение". B Първите думи от увода поднасят метафората-символ за празничната духовна трапеза и пир. Историята на символа отвежда към дълбоката древност. обредите на тотемните вярвания присъствува кръговата трапеза, на която се разкъсва свещеното животно. В християнските храмови ритуали култовото действие се преосмисля в евхаристичната жертва-причастие, чрез което се наподобяват тялото и кръвта на Исус. На манастирските трапезни събрания или пред обществото, събрано на литургия в църква, ораторските слова образно се означават като „угощение на езика и ума": „Ние започваме да съобщаваме високата беседа за духовния пир на преславния Климент, като предлагаме вкусване от 39 причастие, служейки си с трапеза от истинска вяра, надежда и любов към светеца... и с духовно размишление, а за добрите и щастливи дейци още и с подправки към сложените ястия, направени от вкусна храна, която, като се даде на боголюб ците, укрепява сърцата им.

Проблематиката, която настоящата статия ще се опита да изследва върху конкретния материал на една творба, се радва, както е известно, на изключителен интерес в последно време. Някои автори дори (Мендилов) говорят за обсесия. Внушителният поток от литература по въпроса - монографии и по-част ни конкретни изследвания - неизбежно имат за последица покрай различните гледни точки и лавинообразното усложняване на проблемите с включване на нови и нови научни дисциплини - още и многозначността на употребяваните термини. За да не възникне недоразумение, необходимо е в самото начало да се направи поне следната уговорка: в дадената статия времето и пространството ще се разглеждат като семантични характеристики на текста, образуващи четирите измерения на изграждания в съзнанието въображаем художествен свят, неговите перцептивни координати. Т. е. ще се изследва - в частност - пространството на означеното в текста, имащо за прототип обекти и събития в реалния свят, а не пространството на означаващото с многобройните му модификации, пред ставящи сами по себе си интересен и важен проблем, но без приложение в конкретния случай.

Големите писатели са като големите исторически събития - те влияят с творчеството си върху психиката на хората и народите, променят ги, облагородяват ги и ги сближават духовно. Особено когато става дума за народи с близ ки черти в националния характер, изкристализирали в продължение на векове условията на подобна историческа съдба. В този смисъл творбите на Иво Андрич са твърде близки на балканския и славянския читател, но те разкриват хоризонти и към човека и човечеството въобще. Както самият Андрич казва за B миналото, ние не сме били тотално изолирани от света въпреки турците. Босна - голямата тема и голямата любов на Иво Андрич - се превръ ща под неговото перо на изключителен художник на словото в огледало на конкретно-историческото, обаче чрез регионалното и конкретно-историческото - и във фокус на някои вечни проблеми на човека и човечеството. Съдбата на този балкански край е сложна и изпълнена с исторически трусове. Средновековна Босна достига своя разцвет в XIV столетие като самостоя телно княжество по време на владичеството на Стефан Твъртко, който е провъзгласен за крал, ала в XV в. и тя става жертва на османското нашествие, а няколко века по-късно е впримчена в рамките на многонационалната Австроунгарска държава. Така Босна бива подхвърлена на действието на един монархически механизъм от съвсем различен тип. В множество свои разкази и новели и в четирите си романа - Мостът на Дрина“, „Травнишка хроника“, „Госпожицата“ и „Омер паша Латас" - Андрич по извънредно пластичен начин оживява различни периоди от историята на своята Босна от XVI в. до нашето столетие. При това иззад историческите ракурси се долавя и подводното течение на една по-съвременна пробле матика. Човекът и историята - този централен философски и естетически проблем, тази кардинална тема с многобройни вариации в Андричевата белетристика в романа „Травнишка хроника" получава изключително силна, общочовешки значима художествена реализация. За разлика от романа „Мостът на Дрина" действието тук се развива само в течение на непълни осем години. Обект на художествено пресъздаване в „Травнишка хроника“ е един отрязък от живота на живописния Травник, когато над света се разпуква зората на XIX столетие, а Европа, разтърсена от мощния възход на Бонапарт, става кръстопът на политически бури. По това време (1809 - 1813) от няколко северозападни балкански области Наполеон създава държавна цялост Илирия под френско управление. На Балканския полуостров постепенно прониква освежителният лъх на идеите и социалните промени, предизвикани от Френската буржоазна рево- люция. В босненския пашалък също така се чувствува ехото от събитията на Запад, които - както се казва в романа - се разпространяваха... из Европа с чудна бързина, като кръг вълни от своя център, и като пожар или зараза дости гаха както оногова, който бяга, така и оногова, който седи неподвижен... Из Травнишката котловина ще се чува години наред твърдото и звучно име на Бо напарт и травничани, щат не щат, често ще предъвкват чворестите му и ръбести срички; то ще бръмчи дълго в ушите им и ще потрепва пред очите им. Защото настъпваха консулските времена.

Така обяснява творчеството си един от най-големите художници на нашия век. Подобно изявление, разбира се, не трябва да се тълкува буквално, защото духовната биография на твореца не се покрива с житейската. Творческата активност на големия художник сякаш привлича към себе си частиците на битието спорадично разпръснатата в него духовност, преобразува обикновеното, първичното от живота в художествена реалност, но твърде често той тръгва и от историята на своята душа, за да изгради историята на народ и човечество, долавяйки сякаш „свръх-сетивни“ откровения, недостъпни за другите хора. Като худож ник - пише И. Матушевски - Жеромски принадлежи на лирическия тип, гледа на света през призмата на чувствата, хората, думите, събитията го привличат повече със своята вътрешна, духовна същност, отколкото с външната, пластичната страна. "1 Такъв тип творец не е склонен към дистанциране от обекта на изображение,към наблюдения и анализи на живота отстрани, а стои вътре в него, „преживява историята като онези, върху които се стоварва цялото нейно бреме от мисли, за да ги претопи в амалгамата на интрожитието и разкрие и грозното, и красивото, и злото, и доброто в събитията и у хората. „Пепелища" на Жеромски не е само и не е просто исторически роман-епопея, а и роман на едно моралнофилософско самосъзнание, в който обективно-епичното съжителствува със субективно-експресивното, пластично-образното - с духовно-интелектуалното, дра матично-усложненото с лирико-поетичното от най-висок разред. Тази стилна полифоничност, в която функционират най-разнообразни тенденции, хармонира напълно с отворената жанрова конструкция на епопеята, в която много глави притежават свобода по отношение на фабулата, съществуват като че ли сами за себе си като отделни новели, обединени не от фабулирането, а от главната тема и от духовната диспозиция на авторовата индивидуалност. Налице е едно движе ние в епичния статут на повествователя - от пластично-епичното към духовнопространственото, от изобразителното към асоциативно-мисловното, от близките, зрими форми на битието към по-далечната, по-сложна и по-дълбока перспектива на идеограмата.