Две значително публикации на Неофит Рилски

През 1984 г. Синодалното издателево в София отпечата трудовете „Принос към биографията на отец Неофит Рилски" от стобийския епископ Арсений и „Отец йеромонах Неофит Рилски" от неврокопския митрополит Пимен. Първият от тези два труда е документален. В него са поместени 234 необнародвани писма от и главно до Неофит Рилски. След познатите капитални публикации от такова естество („Нови студии из областта на Българското възраждане" от Иван Шишманов (1926 г.) и „Принос към биографията на Неофит Рилски. Гръцки писма до него от Иван Снегаров (1956 г.) това е третият по величина епистоларен източник за живота, лич ността и разностранната дейност на бележития представител на българската филологическа мисъл, на книжовността и Българското просвещение от втората четвърт до 60-те години на миналия век. Значението на поместените в книгата писма е 131 многопосочно и не бе възможно те да бъдат цялостно усвоени с частичното им използуване в отдел ни изследвания. Първо, тези писма обогатяват представата за Неофитовите „ськореспонденти от различни краища на страната и извън нея - уче ници, духовници, просветни дейци, държавни служители, правителствени лица, учени и художници, роднини. Второ, свидетелствуват за интензивността на поддържаните помежду им връзки - малко на брой са единичните писма, редица съко респонденти разменят с Неофит повече писма и в продължение на няколко години, дори десетилетия, което само по себе си свидетелствува за съще ствуващото помежду им сътрудничество. Писмата на йеромонах Йосиф са 12, а на Захари Зограф - 20, заедно с анотираните от Ив. Шишманов 38 те са общо 58; писмата на И. Димитриевич са 33 и само в отделни точки повтарят предмета на обявените от Ив. Шишманов девет негови писма. Трето, документите в този том изместват с няколко го дини назад най-рано датираните Неофитови пис ма - сега те са от 1830 г., а не от 1835 г., както е смятал И. Шишманов, приемайки всички по-ранни автентични източници за изгубени" в пепелищата на опожарения през 1833 г. Рилски манастир. Четвърто, всички новопубликувани писма потвърж дават и обогатяват отдавна оформеното знание за големия пиетет на съвременниците към всеува жавания учител и съставител на първата профе сионално написана граматика на българския език, към изтъкнатия представител на българската национална и филологическа мисъл през посочения период. Най-важното е, че писмата засягат съществени моменти както от дейността на Неофит, така и от българското просветно движение тогава. Съдър жанието им спомага да се изясни например окончателно нерешеният от И. Шишманов въпрос за съображенията и основанията на търновския митрополит Иларион да изпрати в Румъния именно Неофит, възлагайки му усвояването на взаимноучебната метода и подготвянето на съответните помагала; при това се уточняват месецът на заминаването и датата на пристигането, предоставе ните на книжовника условия за работа, също превеждането на „Взаимноучителни таблици" и от печатването на труда, създалите се на такава основа обтегнати отношения между Христодул Костович (Сичан Николов) и Неофит Рилски. Писмата хвърлят нова светлина върху учителствуването на видния педагог в Самоков, Габрово и Копривщица, върху възможното или очакваното учителствуване в други градове, върху неговия престой на остров Халки и занимаващите го там проблеми. Те изобилствуват от допълнителни сведения за съставянето и печатането на речника, на „Христоматия славянского языка" и други Неофитови или не негови произведения, показателни за усвояването на книгата и нейната нарастваща роля в ця лостната система на новобългарската култура от епохата на Възраждането. Особено ценни от тази гледна точка са писмата на Йоан Димитриевич (типограф в Патриарше ската печатница в Цариград), на Захари Зограф, Калист Луков и някои още техни съвременници. Несъмнен научен интерес представлява Неофитовото писмо от 4. II. 1846 г. до Игнат Рилец в Па зарджик - главно с изразеното в него намерение 132 на автора да преведе „Илиада" на „наш старий язик". Също и благодарственото писмо на Виктор Григорович (Букурещ, 15. ХІ. 1845 г.), с което руският славист завършва", така да се каже, пло дотворното си пътешествие из българските земн и отдава дан на оказаното му гостоприемство в Рилския манастир. Или писмото на монах Паисий Рилец от 31. VII. 1860 г., предаващо всенародното опиянение от извоюваната църковна независимост: „Филибе се обърна на Пловдив. Българшината напредува. На елинизма удряме букаи" - така образно се е изразил намиращият се в Пловдив Монах.