Симеон Радев (Как стигнаха до читателите последните му две книги)

Неведнъж са ме питали - защо книгите на Симеон Радев трябваше да стигнат до читателите с известно закъснение, така че последната от тях той за малко не можа да дочака. Отговорът на този въпрос предполага навлизане в една област, която надвишава рамките на мемоарния очерк и не е моя задача. Затова пък считам за своя длъжност да свидетелствувам за факти, някои от тях свързани с моята дей ност като редактор, които и да не обясн яват всичко, ще ни насочат поне към причините от субективно есте ство за това закъснение. След като Радев беше споделил с мен, че е взел решение да се преиздадат старите му статии, обогатени с нови текстове към тях, и се заинтересува какви практически постъпки бяха необходими, следваше да се очаква неговата заявка до издателството. Знае се, че това е формално условие за включване в издателския план. Минаха обаче седмици, после и месеци, а това не ставаше. Не ми е в паметта, но при честите му идвания при нас не може да не сме му напомняли и отговорът му ще е бил уклончив, защото добре си спомням, че по едно време и този път сметнах почина за изоставен. И едвам близо година по-късно първата стъпка най-после беше направена. Проверявам сега протоколите от онова време и виждам, че ре дакционният съвет още в първото си заседание (20. ІХ. 1962) е разгледал заявката и единодушно е приел предложението. Приел го е по принцип" и е възложил на една от сътрудничките на издателството „да подготви изданието". Решение по принцип" се вземаше, когато няма налице ръкопис, а е възложено не на нашия отдел, както беше уговорено, защото се знаеше, че ще се наложи допълнително издирване на Някои материали в периодичния печат вън от чисто редакторската работа. И когато всичко изглеждаше наред, настъпи нова изненада: да чакаме още година и половина самия ръкопис. Казвам изненада, като се поставям в нашето тогавашно състояние на осведоменост. Ако знаехме докъде се простира оглеждането на Радев, за което имах случай да говоря, нямаше какво особено да ни учудва. Нека напомня някои по-характерни факти. През 1922 година Симеон Радев, тогава представител на България в Обществото на народите, при дружава Стамболийски в Женева за едно от заседанията на международния форум. Знае се, че в такива лучаи, колкото и заети, делегатите намират време да споделят мисли и вън от служебните задължения. При такава една беседа Стамболийски изказва на Радев възхищението си от „Строителите" и му предла га да се направи със средства на държавата ново многотиражно издание на книгата, тогава вече библиографска рядкост, за да стигне до възможно най-широк кръг читатели. Радев обаче отклонява предложе нието, пренебрегвайки един хонорар, необичаен за нашите условия. Тодор Боров, който потвърждава случая, като излиза от лично доверяване, обяснява отказа с изключителната предпазливост на дипломата", с нежеланието му да се свързва тясно с едно правителство, чуждо на неговите партийно-политически възгледи". И намирам, че е прав. Във всеки случай дори да е имало и други причини, тази ще е била главната.