Две прощавания („На прощаване” на Христо Ботев и „Сиротна песен” на Димчо Дебелянов)

Две прощавания разтърсват и до днес българската литература, не дават покой на духа, изправят пред въпроси и търсят отговори. Във времето ги отделят почти петде сет години, в днешния ден ги събира и успоредява принадлежността им към една безсмъртна литературна традиция, към съкровения душевен свят на българина, на чове ка изобщо. C Ботевото, На прощаване" се появява през 1871 г., три години след написването му, във вестник „Дума на българските емигранти". Създадено в чужбина, то пулсира приповдигнатата надежда да се прекрачи видимата граница, която отделя от родината, и онази незрима черта, отвъд която е подвигът. Преди това лирическият герой се е обръщал вече към майката, към брата, към народа, към съратника в борбата. Сега те са повикани заедно от вдъхновението майка „юнашка“, „либе хубаво", „братя невръстни“, „народът“, дружината. Това изреждане на най-скъпите неща не е просто преповтаряне, а съединяване, спояване на известни вече елементи в ново, не завършено до този момент мирозда ние, над чиито здрави земни основи по-късно ще звънне отвъдната мелодия на една друга, баладична вселена. Ботевото „На прощаване" бележи пореден етап на доосмисляне и синтез на ценностите, на размисъл посред път, когато пред себе си човек все още има повече, отколкото назад. Дебеляновата „Сиротна песен“, отпечатана за пръв път през 1920 г., четири годи ни след като е сътворена, също е изпята под чуждо небе. Тя е абсолютно прощаване на прага на предусетения край, тя увенчава усилията на един живот и плодовете на една поезия. Ботев пише „На прощаване“ в навечерието на едно пътуване, което се надява да осъществи; „Сиротна песен" идва в разгара на друго пътуване, пътуване факт, пътят за връщане от което е отрязан. Истините, че победата може да бъде и тиха, че „мъртвият не ни е враг", правят логична тази сетна изповед, в която трагичното предчувствие е издигнато в ранг на сигурно и неотменно познание.