Галийско-португалската поезията в светлината на провансалската лирика

През ХІІІ-XIV в. най-значително явление на поезията, създадена в пределите на Иберийския полуостров, е безспорно галисийско-португалската лирика. Като се изклю чи североизтокът на полуострова, т. е. Каталония, свързана изключително тясно Прованс в езиково и културно отношение, за земите на Кастилия, Арагон, Леон, Астурия, Андалусия, Галисия и Португалия е характерно едно знаменателно единство, предопределено от общата борба срещу мавританските завоеватели. Съществувало е единство и в областта на културата и поезията. Редица съвременни испански и португалски изследователи употребяват литературоведски специфичния термин „полуостровен лиризъм" (lirismo peninsular), чрез който обозначават тази общност на ли тературните процеси. Това понятие се нуждае обаче от уточняване, тъй като полуостровният лиризъм" се свързва изключително с галисийско-португалската поезия, създавана на съответния език, докато епическата традиция на полуострова е неотде лима от кастилския език, на който е написана забележителната поема „Песен за моя Сид" (около 1140 г.). Трябва да се отбележи, че близостта между галисийско-португалски и кастилски е била толкова голяма, че чак до XVI в. голяма част от интелигенцията на полуострова е била практически двуезична. Достатъчно е да припомним, че големият обновител на кастилския и португалския театър Жил Висенте (14652-1537) е пишел своите „ауто" на двата езика, а изследователите на прочутия къснорицарски роман „Палмейрим Английски" и досега не са в състояние да определят с категоричност дали оригинальт му е португалски или касталски. Категоричното разграничаване (и дори противопоставяне) между двата езика започва след битката при Алхубарота (1385 г.), когато излиза кралски указ, забраняващ на кастилци употребата на португалски език. C В резултат от политическото съперничество между Кастилия, Арагон и Леон, от една страна, и Португалия, от друга, през XIV в. започват и сложни културни процеси, довели до зараждането на кастилската поетическа школа в лицето на архиепископ де Ита. Така влиянието на галисийско-португалската поетическа школа устоява чак до края на XV в. „Устоява - както отбелязва изтъкнатият португалски литературо вед Родригиш Лапа, - но не в Португалия, където не е намирала вече подходяща сре да, а емигрирала в Кастилия, където среща по-добра съдба в по-фриволните и галантни дворове на Енрике II, Енрике III и Дон Хуан II."1