Някои наблюдения върху поетиката на Вен Тин

Съвсем доскоро името на Стефан Тинтеров, или Вен Тин, бе напълно непознато за широката читателска публика. Дори специалистите го споменаваха само мимоходом, обикновено при така любимите за нашето литературознание изброявания, само миг преди изчерпалата се памет да продиктува своето многозначително и други". Затова сега, преди да започнем да си припомняме кой бе Вен Тин, сме длъжни да се взрем в забравата. Повече от странното небитие на стиховете му в културната ни памет ни изправя неизбежно пред въпроса кого и защо забравяме и как и кога литературната история се оказва способна да си припомни забравеното. Проблемът е наистина сериозен. Процесите на припомняне и забравяне, тяхната Динамика и обратимост говорят за специфичния код, чрез който една или друга съвре менност „разчита" наследеното от традициятата. Нашата съвременна йерархия на ценностите съвсем не е била същата за съвременниците на Вен Тин и за поколенията след тях. Наистина културната амнезия познава и далеч по-драстични случаи: в тече ние на десетилетия например създаденото от Захари Стоянов е било само на стъпка от забравата. Това, без което от днешна гледна точка литературната ни традиция би била осакатена и непълноценна, е било за цели поколения не само в низините на ценностната йерархия, но и просто извън литературата. В първата антология на следосвобожденската ни поезия Вен Тин има толкова стихотворения, колкото и Димчо Дебелянов. Това означава (дори като се има предвид естествената скромност на Димчо като участник в съставянето й), че в контекста на тяхната съвременност имената им са били по някакъв начин съизмерими. И двамата завършват своя живот, без да издадат книга, изоставяйки стиховете си, пръснати из периодичния печат. И поради това въпросът защо съдбата е отредила на единия статута на един от най-четените и най-обичаните български поети, а на другия - пъл забрава, придобива особена острота. ната Разбира се, с казаното дотук съвсем нямам намерение да поставям стиховете на Димчо Дебелянов и Стефан Тинтеров под един общ знаменател. Факт е обаче, че в началото на века трима български поети - Дебелянов, Д. Бояджиев и Вен Тин, се оказват еднакво застрашени от забравата, тъй като и тримата не са издали книга, а битието на стиховете в периодичния печат е ефимерно и непълноценно, то попада почти извън осветената от традицията територия. Книгата сама по себе си не е гаранция за оцеляване - Народната ни библиотека гъмжи от такива книги, чиито автори не са намерили място даже в Речника на българската литература. Посмъртната книга обаче е нещо друго - тя утвърждава и поне донякъде предопределя посмъртното присъст вие в литературата, тя е израз на грижата на околните да оцелее достойното, да бъде помнено и припомняно. Дебелянов и Бояджиев са удостоени с такава грижа от своите съвременници и всъщност цялостният им поетичен лик, както и съзнанието за стой24 ността на тяхното дело се очертават и утвърждават именно чрез посмъртните им издания. Спрямо Вен Тин неведнъж е проявявана подобна загриженост, но е останала само в сферата на добрите намерения. Дали наистина неговите стихове са под ниво 10 на това, спрямо което културната памет се чувства неотменно задължена, или тук играят роля и някакви други фактори?