Книжка-10

1989, Книжка 10 - Съдържание

Големите творци не се вместват в шаблонни рамки. Те вървят против лесната инерция, против стереотипа на познатото, баналното, елементарно обикновеното. Тази истина се потвърждава от цялото творчество, от цялата жизнена и творческа дейност на големия поет Никола Йонков Вапцаров. Той бе и си остана богата лич ност, с духовни прозрения, със сложни разбирания за живота и обществото. Вапцаров видя далеч напред, проникна в смисъла на истини, които са вечни, а са и вечно актуални. Нашето време ги изведе на преден план, показа тяхната несъкрушима стойност над временните илюзии, над бляскавите фойерверки. Вапцаров живя в тревожно и напрегнато време, когато се решаваха проблеми на борбата и на социалното развитие. искрените устреми имаше и много догматични предубеждения, имаше сектантски разбирания за живота, за изкуството, за моралните ценности. Той обаче се издигна високо над тях. Носеше светло знамето си, на което бе записан девиз с безкомпромисна вяра в Човека, както и в Народа! B Без нито за миг да забравя или подценява класовата позиция, класовата оценка, без да изоставя социално-революционния си пост, той мъдро, зряло, спонтанно, от дълбочината на цялата си същност утвърди човешкото начало, общочовешките ценности. При това не ги превърна в абстрактна категория. Винаги определено ги свърз ваше с класовото и партийното начало. В годините на антифашистката борба у нас не се говореше за социалистически реализъм, а, както е известно, по цензурни съображения се утвърждаваше новият художествен реализъм". Безспорно названието е един евфемизъм, благовидно заблуждаващ полицейската диктатура. И все пак тук има и по-особен вариант, по-своеоб разен нюанс на творчески метод - защото и самите написани творби са отклик на онази мъчителна и велика епоха, при която има много забрани, много табута. Големият творец трябва да се бори и с тях. Те му и пречат, и същевременно му помагат - карат го да отбягва директността, да търси сложна и многобагрена образност, да на влиза в косвените отсенки в противовес на оголеността, елементарността. И Вапцаров пише във висша степен реалистично, но, като преценяваме цялостно духовната му атмосфера, подхода му, позициите му, веруюто му, каквото и да правим, както и да увъртаме, не може да кажем, че методът му е само реализъм - и толкоз! Не е познатият реализъм на класиците - и в прозата, и в поезията; не е критическият реализъм. Вярно е, че при тях, както и при другите методи, има много течения и стилови варианти. Но Вапцаров и делото му не се вместват в нито едно. Тук има не само нова идеология - комунистическа, но и ново светоусещане, нова философия, особена чувствителност. Наричахме я социалистически реализъм. Сега мнозина оспорват този термин, а и самото понятие. Оспорват ги, без да предложат нещо по-уместно. Ясно е, че и евфемистичното означение - нов художествен реа лизъм", не ни дава представа за същностното. На всеки етап от развитието си реа лизмът е нов - от Ренесанса до днес, а и ако не е художествен, изобщо не би заслужавал нашето внимание

Ако се обърнем към историята, ще видим, че тя е изпълнена със сражения войни. Велики личности за нея са великите пълководци и завоеватели. Ако някой цар не е воювал, ако не е придобил или изгубил територия, историята не се зани мава с него, за нея той е недостоен. Липсват в летописите генералите на мира - хората, които са вложили всичките усилия на своя живот в мирен труд, в осигуряването на ведри небеса за родината си. По цял свят съществуват военни училища и казарми, където се учи как да се води война, разработено е до най-малки подробности изку ството на бойните действия. Хиляди-хиляди години с най-различни технически сред ства хората са се избивали и се избиват един друг. Къде обаче се учи науката на И За мира? Неписани са те - законите на мирното съжителство, на добросъседството, приятелството и сътрудничеството. За тях няма подробни устави, няма тактики стратегии, не се пишат мемоари. Само в кратките договори за ненападение понякога могат да бъдат регистрирани отделни принципи, задължителни за двете страни. останалото се смята, че се подразбира от само себе си. Затова на подобни споразумения се гледа като на нещо временно, успяло само да отложи избухването на военните действия, а не да ги отмени изобщо. Такива се оказват в съвременния свят Мюнхенското съглашение от 1938 г. и Германо-светският пакт от 1939 г., на които Никола Вапцаров е съвременник. Протест срещу дрънкането на оръжия се съдържа стихотворенията „Епоха“, „Хроника“, „Антени“, „Селска хроника“ и „Не, сега не за поезия", затова не е чудно, че те не са могли да излязат никъде, немислимо е било да се проврат през строгите зъбци на монархо-фашистката цензура. Та нали в същите B e B военни заводи „Круп" и „Байер" правеха поръчките си за оръжие и нашите германо- филски правителства, обзети от верижната реакция на превъоръжаването и натрупването на боеприпаси. В очите на официалната пропаганда всеки, който се обявяваше против войната, биваше заклеймяван като родоотстъпник и предател, заради убежде нията си той можеше да попадне в концлагер и затвор, да пострада, да заплати с жи вота си. Прието е да се казва, че българската буржоазия опази страната от участие световния пожар с цената на мним неутралитет. Истина е обаче, че още преди да избухне въоръженият конфликт между великите сили, българските правителства вече водеха война - срещу своя собствен народ, срещу прогресивните сили, срещу хуманизма миролюбците. Този вътрешен фронт се оказа толкова голям и мощен, че погълна всичките налични въоръжени сили на правителството и по такъв начин го лиши от възможността да воюва и навън.

Макар с известно закъснение художествените постижения и творческите импулси от различните огнища на европейския модернизъм (Париж, Мюнхен, Виена, Москва. Петроград, Берлин) резонират в края на XIX и началото на ХХ век и върху славянския юг. Затова на вниманието ни се налагат промененото светоусещане и новото отношение към действителността на южнославянските автори, техният стремеж усвоят нови естетически критерии, да установят контакти с чуждестранните култури, да преодолеят грубо утилитарното схващане за изкуството. Ако подходим към естетическия опит на модернизма в южнославянските литератури исторически (без деформираните представи и предубедеността, съпътстващи дълго време неговото тълкуване), очевидно ще трябва да преодолеем старите подходи - свеждащи модернистичното дви жение до определени особености и черти и по този начин поставящи го извън тогавашната културно-историческа атмосфера, извън общото духовно и мисловно движение противоречивата сложност на епохата на границата на XIX и ХХ век. През 1943 г. труда си „The Heritage of Symbolism" C. M. Баура причислява известни поети от първата половина на ХХ век като Рилке, Георге, Блок и Йейтс към наследниците на първите символисти и въпреки всички индивидуални особености на творбите им ги свързва философията и поетиката на символизма от XIX столетие. Много по-късно вече Рене Уелек в изследването си „The Term and Concept of Symbolism in Literary History" направи преглед на символизма не само в западноевропейските, а и в някои славянски литератури. Ако днес се приема, че модернизмът в литературното развитие на южнославянските народи е свързан с качествено нов тип художествено творчество, то трябва по-конкретно да определим в какво всъщност се състои този нов тип. c И B Опитвайки се да изградим панорамната картина на противоречивите и експанзивните художествени насоки на славянския юг, да очертаем промените и мястото на словесното творчество в т. нар. диференцирано единство на културата (М. Бахтин), ние се сблъскваме с необходимостта от анализ и на критическите съчинения, изиграли съ ществена роля за изграждане и възприемане на модернистичните естетически идеи. Изучаването на тези съчинения предполага множество зрителни точки, но е принципно важно да се открои развитието на южнославянските естетически концепции в рамките на теоретико-критическото изразяване изобщо на модернизма. Естествено не е възможно да се изброят всички автори, които са активни в полемиките през онези години или да се тълкуват всички естетически платформи, чрез които различните кръгове са, заявявали" своето присъствие.

В настоящата статия ще бъдат засегнати само отделни, симптоматични примери, извлечени от почти необозримото множество теоретични и методологически постановки през двете следреволюционни десетилетия, когато ще срещнем в непосредствена близост и прозрения, и затруднения на естетическото мислене. Към направленията и школите, оказали трайно въздействие върху теоретическата и естетическата мисъл, принадлежат между другото руският формализъм, литературната социология и философски ориентираната естетика и литературна теория, в които Маркс играе първостепенна роля. Grom Излагайки някои противоположни становища, имаме за цел да откроим централни въпроси на съветската естетика през 20-те години, с нейната съзнателна културнореволюционна стратегия на преобразования, които играят съществена роля и в специфичните прояви на по-късната марксистко-ленинска естетика. Ще засегнем централни проблеми на т. нар. дискусия за метода, придобили - независимо от различията в обществено-историческата и научно-историческата ситуация - значение, надхвърлящо рамките на чисто" вътрешната съветска дискусия. Наред с въпроса за разработването научно обосновано историкоматериалистическо литературознание и естетика, към тях принадлежи преди всичко остро дискутираната през 20-те години проблематика на отношението между марксизма и частните науки, както и изобщо взаимовръз ката между обществено-политическа практика и научно мислене. STETH на Още преди революционната 1917 година противоречието между неимоверно натрупване на детайлирано литературно научно знание и неспособност за неговото обще ствено-научно обобщение и обвързване с практиката доведе до сериозна криза на академичните школи в руската литературна наука. Процесът на осъзнаването на това противоречие бе продължен с удвоена сила и при нови обществени условия в дискусията за метода, поведена през 20-те години. В нея руският формализъм и марксическата социология на изкуството бяха до голяма степен единни вв отхвърлянето на литератур но-научния позитивизъм и на митологическата, респ. символистичната естетика. Но разработвайки своите позитивни програми, те поеха по различни пътища: „От Плеханов насам марксическата социология на изкуството се стремеше да даде историкоматериалистическа обосновка на философско-естетическите измерения на художестве ните процеси.

Съвсем доскоро името на Стефан Тинтеров, или Вен Тин, бе напълно непознато за широката читателска публика. Дори специалистите го споменаваха само мимоходом, обикновено при така любимите за нашето литературознание изброявания, само миг преди изчерпалата се памет да продиктува своето многозначително и други". Затова сега, преди да започнем да си припомняме кой бе Вен Тин, сме длъжни да се взрем в забравата. Повече от странното небитие на стиховете му в културната ни памет ни изправя неизбежно пред въпроса кого и защо забравяме и как и кога литературната история се оказва способна да си припомни забравеното. Проблемът е наистина сериозен. Процесите на припомняне и забравяне, тяхната Динамика и обратимост говорят за специфичния код, чрез който една или друга съвре менност „разчита" наследеното от традициятата. Нашата съвременна йерархия на ценностите съвсем не е била същата за съвременниците на Вен Тин и за поколенията след тях. Наистина културната амнезия познава и далеч по-драстични случаи: в тече ние на десетилетия например създаденото от Захари Стоянов е било само на стъпка от забравата. Това, без което от днешна гледна точка литературната ни традиция би била осакатена и непълноценна, е било за цели поколения не само в низините на ценностната йерархия, но и просто извън литературата. В първата антология на следосвобожденската ни поезия Вен Тин има толкова стихотворения, колкото и Димчо Дебелянов. Това означава (дори като се има предвид естествената скромност на Димчо като участник в съставянето й), че в контекста на тяхната съвременност имената им са били по някакъв начин съизмерими. И двамата завършват своя живот, без да издадат книга, изоставяйки стиховете си, пръснати из периодичния печат. И поради това въпросът защо съдбата е отредила на единия статута на един от най-четените и най-обичаните български поети, а на другия - пъл забрава, придобива особена острота. ната Разбира се, с казаното дотук съвсем нямам намерение да поставям стиховете на Димчо Дебелянов и Стефан Тинтеров под един общ знаменател. Факт е обаче, че в началото на века трима български поети - Дебелянов, Д. Бояджиев и Вен Тин, се оказват еднакво застрашени от забравата, тъй като и тримата не са издали книга, а битието на стиховете в периодичния печат е ефимерно и непълноценно, то попада почти извън осветената от традицията територия. Книгата сама по себе си не е гаранция за оцеляване - Народната ни библиотека гъмжи от такива книги, чиито автори не са намерили място даже в Речника на българската литература. Посмъртната книга обаче е нещо друго - тя утвърждава и поне донякъде предопределя посмъртното присъст вие в литературата, тя е израз на грижата на околните да оцелее достойното, да бъде помнено и припомняно. Дебелянов и Бояджиев са удостоени с такава грижа от своите съвременници и всъщност цялостният им поетичен лик, както и съзнанието за стой24 ността на тяхното дело се очертават и утвърждават именно чрез посмъртните им издания. Спрямо Вен Тин неведнъж е проявявана подобна загриженост, но е останала само в сферата на добрите намерения. Дали наистина неговите стихове са под ниво 10 на това, спрямо което културната памет се чувства неотменно задължена, или тук играят роля и някакви други фактори?

Последната творба на Матвей Вълев „Ферма в Сертон" стана достояние на литературната общественост неотдавна, повече от четири десетилетия след гибелта на писателя в първата фаза на Отечествената война. Малцината, запознати с ръкописа на книгата, се изказват за нея по разному. През 1975 г. Ив. Сестримски споменава в предговора към избраните му произведения, че М. Вълев преработил „бразилските“си разкази в роман - но изкуствено, несполучливо“, и че отпечатването му е било осуетено поради бомбардировките над София през 1944 г. Кирил Апостолов, на когото сме задължени за публикуването на въпросния роман и за краткия, съдържателен послеслов към него, е на обратното мнение: това е най-цялостното и представително, най-зряло произведение на белетриста. Аз лично споделям становището на К. Апостолов. Бих добавила от свое име още нещо: пред нас е естетически значим и развойно закономерен факт. Такова е първоначалното ми впечатление от книгата. Целта на настоящото изложение е да подкрепи това впечатление с конкретни доказателства, да го верифицира. Като казвам - развойно закономерен факт, имам предвид най-първо тежнението на късия разказ от 30-те години към по-обемни повествователни цялости. Изследвано върху материал от „Под манастирската лоза" на Елин Пелин и Йовковите цикли, то съществува очевидно и в сборниците на М. Вълев. В рецензия за дебютната му изява „Прах след стадата“ (1937) Г. Цанев отбелязва, че увлечението на повествуващия герой по дона Лиджия „свързва голяма част от разказите в едно. Така се създава особено единство." И по-нататък: „По своята циклова постройка книгата напомня „Вече ри в Антимовския хан“ и „Ако можеха да говорят 1. Не е изключено замисълът да обедини „чуждестранните" си скици в роман да е възникнал у М. Вълев под влияние на изтъкнатото от Г. Цанев „цялостно впечатление", което разказите за добруджанския чифлик пораждат по силата на „тяхното подреждане и особената връзка помежду им. „Ако можеха да говорят е всъщност един роман... Отделните работи са свързани и по място на действие, и с общи ге рои, пък и с един общ мотив.

Понякога на човек му се иска, като прочете една книга, да сподели публично впе чатленията си и размислите, които е породила (ако е умна и може да породи размисли), защото умната книга, не казвам интересната, е много рядко явление в нашия динамичен живот... Фалшивите дни от живота ни, които сме преживели или живеем, изгубените идеа ли на младостта или илюзиите, които дълго са ни люлели, не могат да отглеждат повече наивността ни, романтичните ни видения в края на ХХ век, който се оказа в същността си твърде брутален, разрушителен, екстремален, военолюбив, революционен и безпардонен към „детските ни игри“, към заблудите ни, че така бързо „света ще обновим". Твърде кратки срокове дава на твореца нашият век с цялата си многопосочност и динамичност, с техническите и демографските взривове, с оголените си нерви, за да можеш да продължиш заблудите си и творческите си експерименти, за да можеш да си вярваш, че продължаваш да съществуваш във времето. Изведнъж се оказа, че вче рашните произведения, които сме написали, някои от тях губят бързо значението си или най-малкото приличат на дрехите на плашило, което е изпрано от дъждовете и стърчи, никому ненужно.... Не мога да скрия убеждението си, че всички онези „агитационни строфи", пришили крилата си с вдъхновение на бригадирски маршове, петилетки и политически акции, свършили добре работата си навремето, са вече извън трайните ценности на духа на народа, защото суровите закони на живота и времето не прощават на никого, както не мога да се съглася и с тези рустикални мислители", че е било по-достойно да възпяваш калинката, кадънката, паяците, дъждовните червеи, глухарчетата, т. е. фауната и флората. Оказа се, че „темата" на поезията може да бъде всякаква, стига да го има в нея човекът, негово височество Човекът, стига творецът да е улучил ябълката върху главата на собственото си дете като Вилхелм Тел. Твърде нашироко започнах да размишлявам, когато прочетох книгата на Богомил Райнов „Краят на пътя", стихове, изд. „Народна младеж", 1988 г. Защото тази книга ме провокира за това встъпление и защото реших да разсъждавам на глас, да изричам онези думи, които показват най-точно отношението ми към новите стихове на Богомил Райнов, макар за ми е посипвана" неведнъж главата с пепел за откровенията ми от не един самозабравил се „стихотворен шлагерист“, защото не похвалих книгите им, които, проектирани в утрешния безкомпромисен ден, ще бъдат още по-безлични като литературни изяви.

Преди всичко ще ви помоля за добрина и търпение. Напълно съзнавам, че никак не е лесно да слушате цял час лекция за поезия. Ако темата не беше вече оповестена във вестниците и това не ни приковаваше тъй досадно към нея, щяхме тозчас да се споразумеем помежду си и да побъбрим за нещо по-значително, например за Зола, професор Шенк или за други знаменитости, а после да излезем навън с такива лирично просветлени лица, че да ни повярват... Но това вече не е възможно; някой може да ни издаде. Ето защо, колкото и да ми е жал, налага се да помоля - добрина и търпение. Ала за ваша утеха, нека предизвестя: нищо няма да ви се случи, а и за онова, което досега всъщност сте смятали за лирика, ще кажа твърде малко. Намеренията ми са доста особени. Ако твърде разгорещено подчертая нещо, изразявайки ги, отдайте това на младостта ми, а ако някъде ви се сторя несправедлив към нашето „вчера", простете ми заради това, че съм преизпълнен от една велика новота, за която имам да оповестя възвишени и прекрасни неща. И така, темата е: модерната лирика. Вижте, от първия опит на отделния човек да намери себе си сред потока от бързопреходни преживявания, от първия стремеж посред глъчката на деня да се вслуша и проникне в най-дълбоките самоти на своето същество - оттогава съществува Модерната лирика. А това ще рече - моля, само не се плашете - приблизително от 1292 година. Тази е годината на настъпването на великия Ренесанс, в която Данте разказва във Vita nuova историята на първата си млада любов. Онзи, който се отнася с любов към родословието, без усилие ще разпознае в автора на Divina comedia oсновоположника на нашия млад поетически род и ще признае, че този род има старо аристократично потекло. Останалите мога да уверя в едно - първообразът на знатния флорентинец е гаранция за всеки творец, че и той може да бъде пионер без предци, стига само да се вслушва дълбоко в себе си, за да долови Още-Неказаното и Новото, което започва с него. Едва когато, преодолял всички школски навици и надмогнал всяко подражание, човекът овладее най-съкровените дълбочини на своя глас, той встъпва в тясна и задушевна връзка с творчеството: става творец. Тази е единствената мярка. Всяко друго занимание с четка, перо или длето е само личен навик, който човекът и обкръжението му могат да възприемат с безразличие или досада, както да речем пушенето или безделието. И в тези отрасли на изкуството има много сръчни хора, на които трябва да отдадем дължимото. Ала аз не съм на мнение, че при цялата си виртуозност те ще подпомогнат с нещо великия напредък, който масите в неясен порив жадуват не по-малко, отколкото самотниците в своята лъчезарна, любвеобилна вяра. Защото не забравяйте, че изкуството е само път, не цел. В противен случай крайното въжделение на художника би било да създава багри, а музикантът би ликувал, че постига най-съкровената си изява, щом вгражда своите тонове в дворци от звуци, ала това не представлява всъщност нищо повече от нарушаване и подражаване на хармонията на вселената - единственият велик порядък - с не съвършени миниатюри.

Анализът на две творби, крайно разположени в битието на литературата, дава на изследвача материал както за типологически заключения, така и за наблюдения върху измененията в поетическото мислене. Съпоставянето на „Телега жизни" на Пушкин и „Кони привередливые" на Висоцки е повлияно от паралитературни и текстови основания. Двете произведения се вписват интересно в литературното обкръжение на своето време. Първото стои в граничната зона на прехода към реалистичен метод, а второто е неделимо от традицията на текстове на авторска песен. an staron Творбите са отличителни и за определен етап от поетическото развитие на своите създатели. Както отбелязва Г. П. Макогоненко: „1823 год стал годом идейного кризиса Пушкина. "1 За този период от творчеството на Александър Сергеевич са характерни иносказателността, алегоризмът, философската обобщеност, изобилстващи творби като: „Птичка“, „Кто волны вас остановил“, „Свободы сеятель пустынный". B Що се отнася до Висоцки, колкото и противоречиви да са оценките на сътвореното от него, то безспорно е мнението, изразено от Курносенко: „А в конце уж лучше из всего, что и могло-то случиться для нас в те годы: „Кони“, кони, конечно, приве редливые! 2 Въпреки изброените дотук основания за съвместното анализиране на двете произведения остава въпросът: защо все пак основоположникът на руската класическа литература А. С. Пушкин, така да се каже, се съизмерва с един автор като Висоцки, оспорван и далеч все още неутвърден като поет. На такъв въпрос може да се отговори лаконично, като се цитира мнението на Евгений Евтушенко: „Висоцки е нашият Пушкин на 70-те години, незакъснял нито веднъж за срещите си с действителността. Преднамерено привеждам това твърдение, тъй като искам да се разгранича от него. Подобно „издигане в ранг" на Висоцки енай-малкото неаргументирано. Неговото доказване е въпрос на изследване на цялото литературно наследство на Владимир Семьонович. Текстовите основания за съпоставителен анализ на „Телега жизни“ и „Кони привередливые" не могат да се пренебрегнат. И в двете стихотворения изказът и смисълът се съсредоточават върху разработена екзистенциална тема.

ПРЕЗ 1967 ГОДИНА В ПЕТ ТОМА (петият том има две части) излизат подбрани произведения от литературното наследство на един от нашите най-ярки творци - поетът Кирил Христов. В т. V, ч. 1- (Кирил Христов, съчинения в пет тома, БП, С., 1967 г., подбор и редакция Светла Гюрова, Тихомир Тихов) - са включени „Откъси от дневник в единадесет тома „Време и съвременници". Обръщам специално внимание върху определението „Откъси". То подсказва, че не всичко от мемоарните дневници на поета е намерило място в цитираното издание. Това е предизвикателството, което е повод да се върна към архивните оригинали в литературния фонд от наследството на Кирил Христов, за да потърся отговор на въпросите, какво е останало извън „Откъсите“, които са били обнародвани преди повече от две десетилетия и защо е останало извън тях? A Да се отговори на тези два въпроса, които макар и не единствени е доста трудно, защото изисква безпристрастност. В същото време отговорът, който се налага сам, носи в себе си дискусионна искра. тя от своя страна крие опасността от остри литературно-изследователски спорове, главното в които ще бъде според мен разкритието на истинския морален облик за литературните нрави през първите десетилетия на нашия век. Подобни чисто интелектуални съображения настояват да бъде поет рискът да се предизвикат литературните историци и изследователи именно с въпросите "Допълнения", които и до днес, близо седемдесет години, след като са написани и четиридесет и пет години след смъртта на техния автор, спокойно пролежават в архивните хранилища. В бележките към т. V, ч. І е написано: „В историята на нашата литература дневникът на Кирил Христов е един изключителен документ." Тази оценка, която подкрепям, изразява съвсем точно значе нието на Кирилхристовите мемоари независимо от филипиките, които се сипят по-нататък в същия предговор, а и винаги са се сипели - както върху този документ за литературните нрави, така и върху самия поет. Далеч съм от мисълта, че се налага да подлагам на подробен анализ както обнародваната част от дневника, така и отношението на отделни литературни специалисти - от разни години и поколения. Не бива да се забравя, че както литературните разбирания, така и личните вкусове, качества и изисквания са били от решаващо значение за подбирането на „ОТКЪСИ" от дневника на поета при въпросното издание. Това е така, защото в нашата литературна критика дълги години вече съществуват напълно авторитарни оценки за поети и белетристи от първите години и десетилетия на века. И тези оценки са станали меродавни изобщо за литературното ни възпитание и мнение. Дневникът, или по-скоро онези свои впечатления, факти и събития, които Кирил Христов е ограничил в рамките на отделните томове - единадесет на брой - наистина влизат в остро противоречие с подобни авторитарни, явно цензурирани и подложени на диференциален подбор. Този факт предизвиква настоятелно към преосмисляне оценъчните литературни позиции на литературните историци и изследо ватели, както и изисква нов подход към творческото наследство на редица известни имена в българската литература. Нека не се заблуждаваме, в редица пунктове възраженията на Кирил Христов срещу литературните нрави, обичаи и морала на неговите съвременници в основата си са справедливи, колкото и да е нелицеприятно това за литературната ни история като цяло.

Когато през юли 1988 отидох със съпругата си в дома на живеещия в гр. Мексико колумбийски философ, естетик и университетски преподавател Хуан Мора, не очаквах, че там ще се натъкна най-неочаквания факт от моите дългогодишни бродения по Вапцаровата диря из португало- и испаноезич ните страни. На тази прощална вечеря в моя чест бяха поканени гватемалецът Карлос Илескас и мексиканецът Хуан Банюелос, поети. Когато зададох дежурния си въпрос - дали знаят нещо, свързано с творчеството на българина, — последният отговори, че притежава три негови издания. На свой ред аз попи тах кои са те. Аржентинското, кубинското и мексиканското, отвърна той. Последва размяна на мои запитвания и негови обяснения, защото в петгодишния ми престой там никой не бе и продумвал за местна книга на Вапцаров, продължих с разговори по телефона и накрая отидох на среща с Хуан Банюелос в известната столична книжарница „Ел Агора", където на спокойствие записах това, което предавам по-долу, изчистено от моите въпроси, целящи да установят кога и как навлиза Вапцаров в Мексико, при какви обстоятелства се появява там книга, за чието съществуване - вече над три десетилетия - у нас дори не подозираме, какво въздействие упражнява то и т. н. На 9. VIII. 1988 Хуан Банюелос донесе кубинското и аржентинското Вапцарово издание и нали не можал да открие мексиканското из книжата си, ще предам разправеното от него в пълния му вид. Доброто познаване на живота и творчеството на Огняроинтелигента, логичната свързаност на данните, посочването на живи хора (неколцина лично познавам) без страх, че те биха опровергали нещо, изобилието на подробности не оставят съмнение за истинността на мексиканската Вапцарова сбирка, която не ми бе съдено да издиря поради скорошното ми завръщане в България.

В броя е открита нова рубрика - Время. Культура. Пушкин“, която списанието ще поддържа и в бъдеще. В редакционна бележка се изтъква какво е наложило да се въведе в списанието рубрика, посветена изцяло на Пушкин, на неговия живот във времето и на мястото му в отече ствената култура - това е продиктувано от причини, излизащи извън тяснофилологическите рамки. При всички исторически поврати, настъпили през този век и половина, изминал от времето на неговата гибел, Пушкин остава централна фигура в руската култура, а творчеството му разкрива не само неизчерпаема, но и все по-нарастваща актуалност. Това се отнася изцяло и за нашата съвре менна епоха, когато общественото и културното ни съзнание се освобождава от стереотипните, изопачени, а понякога и направо фалшифицирани представи за историята, културата и човека, и се стре ми да овладее на ново равнище и в пълен обем онези големи идеи и ценности, които правят от руската култура велика култура. В този стремеж Доминиращ ориентир е руската класика, съсредоточила в себе си вековни и всепризнати ценности. Оттук идва и рязко нарастващата роля на науч ното, философското и нравственото осмисляне на Пушкиновото наследство. Значителна дейност в тази насока осъществява известният общосъюзен център за академично изучаване на Пушкин - Пушкинската комисия към Отделението за език и литература при АН на СССР с база „Пушкинский дом" в Ленинград. Но силите на съвременното пушкинознание остават в много отношения нереализирани - както творчески, така и на практика. За да се промени поне отчасти това положение, Институтът за световна литература към АН на СССР създаде миналата година Московска Пушкинска комисия - творческа организация от професионалисти, чиято цел е да обедини и коор динира усилията преди всичко на московските пушкинисти, да съдействува за редовни творчески контакти между изследователите, за развитието на перспективни и разработването на нови направ ления в пушкинознанието, за публикуването на найзначителните трудове, обсъдени в Комисията, за достигането им до читателите в списание „Вопро сы литературы", в други периодични издания и в одишните сборници на Комисията. В настоящия брой са поместени три статии: гна В. Непомняшчий - Тревоги и надежди", на 128 В. Есипов - „Историческият подтекст в Пушкиновата повест „Дама пика", и на М. Мурянов - „Два етюда за словоупотребата у Пушкин“. През последните години - пише В. Непомняш чий - съществува мнение, че пушкинознанието се намира в упадък, че школата се е изчерпала. Равнището на много публикации особено ориентираните към по-широки читателски кръгове потвърждава основателността на тези тревоги. От друга страна, бяха публикувани и влязоха в научен оборот доста трудове, свидетелствуващи явно за новото равнище, на което се издига изу чаването и тълкуването на Пушкин. Авторът споменава имената на С. Бочаров, Б. Бурсов, Л. Гинз- бург, М. Епщайн и др., без да посочва всички, чиито имена позволяват въпреки упреците и тревогите, да се говори и за очаквания и надежди. По-нататък авторът се спира на двете направ ления в пушкинознанието - „традиционното“ и „новото", - като първото се характеризира като емпирично и историко-литературно и изучава всичко „около“ текста, а второто е насочено предимно към текста на произведението и по-малко се интересува от това, което е около" него, чиято главна цел е изучаването на поетиката и пред ставлява не толкова наука, колкото изкуство на интерпретацията. При анализирането на създадената ситуация - пише авторът - е по-правилно да се говори не за упадък, а за криза. Кризата се проявява като преход от едно състояние в друго: понякога, разбира се, такъв момент може да съдържа и еле менти на упадък. Отдавна е назряла и днес вече остро се чувствува потребността от мащабни обобщения - не само от енциклопедическо-познавате лен характер, но и от такива, които излизат извън рамките на специалните, тяснофилологическите обобщения - в областта на философията, културологията, на ценностните представи, нравствените и духовните проблеми. За такива задачи, за такива обобщения съветското литературознание, съвет ското пушкинознание не е достатъчно подготвено от своя предшествуващ опит и от своята предшествуваща история. Единството на рационалното и художественото, на интелектуалното и духовното, което е съчетано у Пушкин, се оказва разкъсано в пушкинознанието. Тук според В. Не помняшчий се крият корените на кризисната ситуация, която всяко направление изпитва и прежи вява по своему.

В последно време българската хуманитарна наука е обхваната от забележим стремеж за изграждане на един по-общ културологичен поглед към процесите и явленията от духовния живот. Излизането не само от рамките на отделното произ ведение и индивидуално творчество, но и от границите на отделния вид изкуство, търсенето на общи закономерности, както и интересът към всевъзможни сравнения с развитието на чуждите култури и задълбоченият поглед към тях не без основание се приемат за методологически фундамент, от който трябва да израсне така необходимото цялостно преосмисляне на хуманитаристиката. Сред увеличаващия се брой интересни изслед вания, дело на автори от различни поколения, специално внимание заслужава книгата на Богдан Богданов „История на старогръцката култура. Теоретичен поглед“, която като задълбочено и подчертано авторско насочване към един продължи телен основополагащ период от развитието на световната цивилизация едва ли има български прецедент в последните десетилетия. Симптоматичен е фактът, че по същото време до чи тателите достига и едно друго фундаментално изследване, изразяващо сходни тенденции - „Бъл гарската култура. ХV—XIX в." от Николай Генчев. Двата труда, посветени на отдалечени във времето периоди от развитието на два етноса, са добър повод за размисъл около принципите, върху които се гради днешната българска история на културата. Още повече, че и Б. Богданов и Н. Генчев си поставят за цел не просто да изложат своите виждания за разглеждания материал, но и да взе мат отношение по важни методологически проблеми. И още нещо. „Теоретичният поглед към един от най-изследваните периоди от развитието на човешката цивилизация без друго се опира на някои от най-представителните постижения на културологията в световен мащаб и дори само по тази причина е подходящ повод за сравнение с постигнатото от българистиката. Естествено е в тези бележки подходът към двата труда да е разлиен. Тъй като не се самозальгвам, че съм специалист по старогръцка култура, то тук по-скоро представям книгата на Б. Богданов, без да се стремя да вляза в диалог с него. Още повече, че научните достойнства на „История на ста рогръцката култура. Теоретичен поглед" са оче видни и не се нуждаят от повърхностни компли134 менти. Крайната цел на представянето на труда наред с опознаването на античността е извлича нето на методологически поуки за разглеждането на българската културна история. С повече или по-малко основания диалог е потърсен при разглеждането на труда на Н. Генчев. Не от вчера Б. Богданов е привлякъл вниманието не само на читателите, интересуващи се от антична култура; неговите книги „Омировият епос“, „Елинистическата литература“, „Мит и ли- тература“, „Романът - античен и съвременен“, студиите и предговорите му респектират с теоре тична дълбочина и широта на погледа. Новият му труд започва с преглед на различните възгледи за античната култура, съществували от древността до наши дни. С оглед на българската проблематика трябва да се акцентува върху това, че дори в Италия и Западна Европа по време на Ренесанса „е на лице едно минимално разбиране на елинската античност, по-скоро оживяване, отколкото анализ..." (с. 14) и това в някаква степен намалява приеманото по презумпция различие с Българското възраждане въпреки безспорната разлика в мащабите. Специално внимание заслужава гла вата „Културата - система и процес", в която Б. Богданов разгръща в теоретичен план своите възгледи. И тук присъствува историческият развой на понятието „култура“, като се акцентува върху разбирането, че тя е система от ценности и цялостен възглед за света, код и съобщение. Авторът се стреми да извлече плодотворното от различни подходи, да обедини в една система техните постижения. Опирайки се на Кл. Леви-Строс и К. Попър, Б. Богданов анализира типологическата дихотомия - култура на затворената и на отворе ната общност. Тази ползуваща се със завидна науч на популярност и плодотворност дихотомия лежи В основата на цялостното му разглеждане на античната цивилизация. Периодизацията на античността обхваща някол ко епохи: микенска (XVI-XII в. пр. н. е.), геометрична (Х-VIII в. пр. н. е.), архаика (VII-VI в. пр. н. е.), класика (V-IV в. пр. н. е.), елинизъм (III-I в. пр. н. е.) и елинистическо-римска епоха. От гледна точка на културата същностен е въпро сът за единството на тези периоди, което Б. Богданов не е склонен да приеме без множество уговорки.

Излезе от печат втора част на учебника „Исто рия на чешката литература". Тя е дело на Христина Балабанова, Иван Павлов и Величко Тодоров. Материальт е групиран в два основни дяла, които проследяват развитието на чешката литература от края на Първата световна война до наши дни. Във встъпителната статия авторите се спират върху пътищата за проникването на чешката литература У нас, като посочват интересни моменти от взаимоотношенията между двете славянски литератури. Както и при написването на първия том, и тук авторите задълбочено са проучили научните тру дове, посветени на проблемите на чешката литература, проявили са аналитично и оценъчно отношение и са структурирали учебника много ори гинално. Хр. Балабанова разглежда развитието на чешката литература в периода между двете световни войни в няколко тематични подраздела. Краят на Пър вата световна война създава за Чехословакия условия за самостоятелен политически и културен живот. Октомврийкага революция, борбата за на ционална независимост, активизирането на работническата класа обуславят характера на културното развитие в Чехия, както и в други европейски страни. Хр. Балабанова запознава читателя с програмата на художествения съюз „Деветсил“, станал център в развитието на чешката литерату ра и изкуство през 20-те години. Революционният сборник на съюза, излязъл през 1922 г., поставя началото на новото разбиране за характера и функциите на пролетарското изкуство, което покъсно се доразвива в програмата на „поетизма". Освен това поезията на 20-те години филтрира модерните направления, изработва и налага опре делени изобразителни похвати, стреми се към колек тивни художествени решения и естетически концеп ции" - изтъква авторката и анализира в този аспект стиховете на Ст. К. Нойман, Й. Хора, И. Волкер. Хр. Балабанова разкрива и същността на пое тизма като водещо направление в литературата и културата, като нов етап в пролетарското изку ство. Тя подчертава и връзката на чешкото революционно изкуство с европейските леви авангардни течения. Спира се върху статии на К. Тайге и стихове на В. Незвал - творците, оформили програмата на поетизма, — върху проявите на поетизма в живописта, киното и театъра в Чехия. В подраздела се анализират стихове на В. Незвал, Я. Сайферт и К. Бибъл. Хр. Балабанова представя и развитието на чеш ката проза през 20-те години, в която силно е застъпена военна тема. Тя показва приноса на Вл. Ванчура и К. Конрад за модернизирането на чешката проза в разглеждания период, анализира произведения на М. Майерова, И. Олбрахт, с които се ражда чешкият социалистически роман, свързан с програмата на пролетарското изкуство. Чрез произведенията на Вл. Ванчура, Я. Хашек, Я. Кратохвил авторката показва особеностите при реализирането на темите за войната. Самостоятелно се разглежда мястото на Карел Чапек в контекста на междувоенната литература.

Под това заглавие издателство „Петер Ланг" публикува резултатите от работата на международен научен симпозиум, организиран от проф. Янош Гия със съдействието на Дойче Форшунгстемайншафт през октомври 1983 г. в Райнхаузен край Гьотинген. Автори на статиите са слависти, унгаристи и германисти от различни страни, в това число от България. Техните научни търсения са обединени от несъмнено важна тема - европейското Просвещение и историята на неговото въздействие. Учените се стремяг да обогатят познанието за формите на духовно общуване между народите от Средна и Югоизточна Европа, да обхванат многообразната и универсална рецеп ция на Просвещението и неговото значение за националните култури. Върху обхватен материал от историята на няколко култури са засегнати аспекти на националното езиково и литературно развитие, контакти и въздействия в областта на литературната теория, методологически въпроси на междунационалните културни отношения. Конкретните приноси пред ставляват интерес и за нашата наука, доколкото в сборника са разработени принципни въпроси на духовния обмен в една от значимите епохи на европейското развитие. Голяма част от статиите са посветени на рецепцията на Немското просвещение като специ фичен и същевременно универсален модел на идеи, които съседните славянски и неславянски културни общности усвояват и пречупват по своему. Така например Лайош Черти проследява дейността на едни от първите реформатори на унгарската литература (Бешенеи, Вершеги, Сабо), както и тази на Ференц Казинци като водач на унгарското дви жение за обновяване на езика и стила. В нея ученият открива продуктивните следи на някои немски литературни и езикови образци, възприети и преработени творчески съобразно националната специфика. Принос към проблематиката пред ставлява също опитът на Хорст Турк да открои най-съществените теми в наследството на Йохан Готфрид Хердер, които са позволили то да се превърне в мощен посредник на просветителски идеи. Като източници на въздействие се сочат три тематични комплекса, свързани с Хердеровото виждане за историята, за човека и за литературата и езика. Авторът изяснява по какъв начин Хердеровото мислене става пулсатор на просветителската идеология не само чрез онова, с което се явява нейно продължение, но и чрез онова, което го отличава и отдалечава от нея. Косвено потвърждение на този извод е статията на Иван Цвъркал, който прави интересен съпоставителен анализ на Хердеровото въздействие върху словашката и върху унгарската литература. Той обръща внимание на факта, че рецепцията на немския мислител от славяните е проучена сравнително пълно, докато по-малко се знае за важната роля, която неговите трудове са играли за унгарската нация, и по-специално за разгръщането на нейното самосъзнание, литература и философия. Независимо от противоречивата оценка на Хердер за унгарците те са съумели да извлекат за себе си редица аспекти на неговата теория: еволюционизма и историзма, схващанията му за нацията и дър жавата, разбирането му за фолклора. Проследя вайки обобщено етапите и конкретните форми на рецепцията в двете литератури, авторът открива редица аналогични моменти в характера и насоките на въздействие независимо от различните мотивации на възприятието. Ева Ружицки се спира на разпространението на Хердер и Виланд в Унга рия. Тя разглежда постиженията на изгъкнатия унгарски просвещенец Ференц Казинци, открил в творчеството на двамата опора и източник на импулси в борбата му за обновяване и усъвършенствуване на националния литературно-книжовен език.

Шестият международен конгрес по балканистика, който се състоя в София от 30 август до 5 септември 1989 г., бе представителен интердис142 циплинарен научен форум. В конгреса участвуваха делегации от 32 страни, бяха изнесени над 600 доклада и научни съобщения, резултат от проуч- вания в разнообразни области на историята, кул турата, изкуствата, фолклора, езиците и обще ствения живот на балканските народи. Тематиката на конгреса бе обособена в 67 секции, подсекции и кръгли маси. За първи път на подобен балкани стичен форум бе отделена самостоятелна секция за литература. Нейната работа бе съсредоточена в три подсекции, в които се обсъждаха въпроси на сравнителното литературознание, влиянието на другите европейски литератури върху балканските народи, проблемите, свързани с книжовните сре дища и пр. Литературната мисъл през средновековието бе представена в няколко насоки. Широко застъпени бяха извороведските изследвания и проучванията на ръкописното наследство. Ст. Кожухаров пред стави свой анализ на славянския текст на Парижкия стихирар, според който паметникът представя неизвестен досега най-ранен старобългарски превод на стихирара. М. Бибиков (СССР) предложи нов поглед върху гръцките източници на Изборника от 1073 г. М. Капалдо (Италия) изложи резултатите от изследването си на Милешевския панегирик. Д. Кенанов изнесе нови данни за ста робългарските преводи на изповедните молитви на Симеон Метафраст, а А. Стойкова съобщи един неизвестен факт от историята на Физиолога в старобългарската литература.