С разум и съвест (Екатерина Каравелова)

Голяма лампа с жълт абажур хвърля мека светлина в здрачната стая. Върху старовремско бюро неясно белеят няколко снимки - две красиви млади жени в Париж през 1912 г., момче с будния поглед на рода Каравелови... Отсреща - просто желязно легло с опъната покривка. Над него - голям портрет с маслени бои. Френският живописец Едгар Мюлер, нашумял в парижките салони от началото на века, се е съгласил да рисува една българка. За разлика от жизнерадостната героиня на Шекспир тази Виола е меланхолично замечтана. Погледът ѝ минава през платното, над рамката и следи винаги в гръб една възрастна жена със снежнобели коси, седнала зад бюрото. Пред нея са снимките - и между тях глобус, два символа на нейния дълъг живот. Между семейството и света са отминали почти девет трудни десетилетия, между отлетяла реалност и жажда по бъдеще са изтекли години на борба и страдание. Живите кафяви очи, наричани някога в Русия „говорящи“, крият вече печал и умора. Тяхната безпогрешна проницателност е засенчена от двойната преграда на увеличителното стъкло, което отчуждено и неизменно лежи на бюрото. Останала е друга прозорливост - на сърцето - която не изчезва с годините. „Когато видиш за пръв път г-жа Екатерина Каравелова, имаш чувството, че гледаш насреща си един благороден портрет... Нейна особеност е, че тя те гледа и слуша едновременно. Ти си учуден от толкова изключително внимание, смутен си и поласкан в същото време.“ За своите 80 години г-жа Каравелова е много активна. Не пропуска събрание, ни сказка. Говори на „ти“, често с обръщението „мое дете“. На писателски сбирки винаги се изказва последна - снизходително, убедително, с неизменните поучителни нотки на дългогодишна учителка. Не обича никой да нарушава установените норми на колективен живот. В дружествата ще я чуем да апелира: „Не правете никога нищо на своя глава. Спазвайте дружествената дисциплина. Само общите решения са ценни и уместни.“