Към отворената структура (Въз основа на разказа Незнайният от Георги Райчев)

Разказът на Георги Райчев „Незнайният" е публикуван за пръв път през 1923 г. в сборника с разкази от същия автор. Защо се обърнах именно към този разказ? Една от причините е, че версията 1923 г. е значително по-различна от следващата, а другата причина е мотивът за раздвоението, който то се появява не само в този разказ на Райчев, а е постоянно актуален (Сузан Зонтаг) и се появява още древните философи (Платон) и в романтичната белетристика. Да си припомним „Елексирът на дя вола" на Хофман - роман, написан още през 1815-1816 г., който значително изпреварва вълната от произведения от XIX и ХХ в., където се интерпретира темата за раздвоението на човешката природа. През 1839 и 1840 г. американският писател Едгар Алан По публикува разказа си „Уилям Уилсън", чиято тема е драмата на раздвоението на личността и вътрешната борба в нея. Едгар По, както и Хофман, използува мига, в който се въвежда в действието двойникът на главния герой. Няколко години по-къс (1846 г.) се появява известната книга на Карл Луис Стивънсън „Доктор Джекъл и господина Хайт". Оставайки в кръга на англоезичната литература, нека си припомним характерните в това отношение роHO мани на Оскар Уайлд („Портретът на Дориан Грей"). Не казах нищо досега за руската литература, но трябва да се споменат поне две повести на Гогол („Нос“ и „Дневникът на един луд") и най-вече творбата на любимия на Георги Райчев писател Ф. М. Достоевски „Двойникът. Възхищението от великия руски писател, следването в Германия и познаване то на съвременната литература сигурно са оказали влияние върху творчеството на българския писател, включили са го в експресионистичното направление на художествената проза. Райчев заедно с Вл. Полянов и Ч. Мутафов е признат за главен представител на българския експресионизъм. Споменах по-горе няколко произведения, които използуват главно темата за раздвоението. Авторите си служат дори с подобни художествени похвати, извеждайки в действието двойника на героя, проследявайки протичането на психическото заболяване, изграждайки (по различен начин) настроението на ужаса, като разширяват повече или по-малко изображението на психиката на героя. Като се анализират тези текстове, не трябва да се забравя атмосферата, която господствува тогава в Европа и която ев основата на философията на Кант, Шопенхауер, Ницше и в основата на индийската философия. Не тряб ва да се забравя също така, че „Незнайният на Райчев изпреварва с десет години произведенията на К. Чапек и Т. Ман с подобна тема и форма. Как изглежда на този фон разкът на българския писател? Нека проследим накратко съдържанието му?