Приятели на Пеньо Пенев

„Малко преди да умра" - това е израз, който означава: ти никога няма да кажеш. В Димитровград имах един чорлав приятел. Пишеше стихове. Казваше се Пеньо Пенев. Беше симпатичен човек, но се държеше странно за представите на хората по онова време и тогава те го отбягваха, и по-точно - отбягваха го традиционалистите. Групичка бяхме. В нея аз бях „аристократът", тъй като по онова време работех като окръжен кореспондент на вестник „Народна младеж" за Хасковски окръг и получавах заплата - колкото да не гладувам. Можете да си представите членовете на групичката. Бяхме от онези коне, които не се хранеха на ясли. И какво му беше „странното на поета Пеньо Пенев? Не познаваше мълчанието. И не отлагаше да каже истината! Твърдя това, защото заедно сме делили не само парчето хляб, ами си казвахме един на друг по нещо. Пеньо нито можеше да мълчи дълго, нито можеше да стои бездействен. Говореше така, сякаш му оставаха да живее още четиридесет и осем часа. И сега си мисля, че всъщност това е идеята на цялата тази история, която разказвам: човек в обществото наистина трябва да се държи така, като че ли му остават много малко часове да присъствува на този свят. Българският народ винаги е уважавал съвестните, трудолюбиви и честни хора, а това са тези, които не мълчат поради страх или поради някаква тънка сметка. Въздържаните хора са за уважение, а тези дето се спотайват, когато никой не ги кара да правят това, са просто смешни хора! Българският поет Пеньо Пенев беше страшно сериозен човек! И аз съм българин! Имал съм многобройни познанства и мога да кажа, че досега съм срещал малко сериозни хора като Пеньо Пенев. И не мога да разбера пияниците по ресторантите, които смятат Пеньо Пенев за свой човек! Може би алкохолът ги кара да мислят така, Ще използувам случая да разкажа няколко любопитни подробности за безсмъртния български поет. Като казвам „И аз съм българин" - улавям се,че правя това несъзнателно, защото като мисля сега за поета, спомням си времето, когато той ми чете свое писмо до българския поет Георги Джагаров. В него Пеньо Пенев пишеше: „И аз съм поет!" По това време и Джагаров „плачеше над белия лист" - върху пейката в една градска градинка. Не мълчеше, плачеше на глас! И не криеше сълзите си! Г. Джагаров внушаваше доверие. И за да не забравя - тук искам да кажа една мисъл за обще ственика, на която отдавна търся място: този общественик, който помага на едно талантливо дело да живее, остава заедно с него. B Усещах влиянието на моя приятел Пеньо Пенев върху себе си, още докато беше жив. Странству вайки по света, колко пъти съм си повтарял: „Човекът е човек тогава, когато е на път! - и в прекия и преносния смисъл на думата, както в действителност мислише поетът. Или- — „. . „Всеки своя пътека си има!" Но и аз пазя някаква тайна в душата си от онова време с Пеньо Пенев. Питам се: в земята ли да я закопая? Деляхме залъка хляб за известно време и сме пили вино от една чаша. Знаехме тай ните си, но тогава, колкото и да разбирах, че другарувах с поет, все пак Пеньо още не беше Пеньо Пенев. Той сега е национално богатство и принадлежи на всички. Имам ли право да мълча? Този подозрите лен народ и досега не се е успокоил да търси убиец! Водят се спорове за причините на смъртта му това според мен е реално, защото зная всъщност как стоят нещата.