За лирическата действителност

В поезията на Н. Лилиев, където преходът "автор -лирически говорител - лирически геро1'1 - лирическо "аз'' 1 се извършва подчертано меко и често някои от тези категории са функционално натоварени и с други, тоест сливат се и добиват двузначност, тризначиост, а нерядко и четиризначиост, основният проблем на .'Iирическия човек е осъществяването на любовта в нейната многопластовост, насоченост и значимост. У Лилиев кондицията на лирическия човек в лирическото време и пространство е спрямо едно крайно (но незавършено) чувство и една висша (но неигнорираща другите и сам::~.за себе си) потребност, както и техните взаимоотношения и свързани или отделни, екстравертни или интравертни развои - любовта като духовнопсихологически връх в сложната структура на човешкото битие, като дилема и като алтернатива на съществуването. Те добиват екзистенциално значение за лирическия човек, което определя необходимостта или, по-скоро, предпоставеноспа на такава кондиция и нейните проявления. Въз основа на последните се изгражда .1ирическата действителност. Тя битува, организирана и представена от лирическия факт. Темпорално той е изразен чрез времената на глаго.тште и чрез миналите и сегашните (много рядко) причастия. Другият израз на лирическия факт е пространствено-характеристичен и в лирическата творба този израз влиза в дълбоки и многопосочни взаимоотношения с темпоралността, като също може да притежава функциите и особеностите на причастните форми (напр.: "разкаян", "смирено", "отхвърлен" и др. в химна на Лилиев "Към самотата"). Тоест лирическият факт, представян обикновено от говорителя, има две основни свойства: темпоралност и пространствена характеристичност. В "Към самотата" те са представени със сложно преплитаща ги яснота още в началото (впрочем в кое да е стихотворение от нашата или световната поезия те изпъкват веднага и, струва ни се, анализаторът би трябвало да започва винаги оттам, колкото и податливи на субективни отклонения да са при разшифроването на смиелите и значенията)