Баба Марга или Йокаста като текст

«Гераците» е един тъжен текст. «Гераците» е тъжен текст, защото освен всичко друго е и несъразмерен текст: неговата тъмна част е много по-обширна по обем от неговата светла част. Светлата част като че ли е сюжетно излишна, тя е само повод за разгръщане на мрачния дискурс. Тъгата по ведрия и многогласен свят на Гераците е тъга за читателя/читателката. За покрусата на персонажите е достатъчно текстът да започне просто така: «Но напролет баба Марга се помина съвсем ненадейно. Заедно с нея от къщата на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред.» И все пак теКС'[ЬТ фактически започва така: «Най-заможният човек в селото беше дядо Иордан Герака.» С това светлият дискурс става един задъхан медиатор, който трябва да пренесе тъжния читател(ка) от фактическото към същностното начало. Двете начала са двата полови полюса. Единият от тях- мъжкият - е начало и есенция на патерналиетичния родов модел, другият - женският - е пълнеж и резонанс на този модел, а може би и негова алтернатива за развитие. Фактическото начало и светлият дискурс закрепват текста на «Гераците» към културната парадигма, същинското начало и мрачният дискурс се стремят да отместят текста от конвенционалната матрица. Герака е много по-възможен в тогавашния социум, баба Марга е много по-възможна в самия текст. Светлата част е не само достатъчна, необходим И е подхранващият агрегат на патерналиетичната култура. Мрачната част е себевалидна, защото може да формулира тъгата си сама, това е трагедия за самата нея. И ако я обстреляме с радиацията на традиционните си възприятия, ще измислим, че това е тъга по традицията, по имплантирания светъл дискурс. Едно мечтание, което тя не може и не иска да осъществи. Знакът на невъзможностга е смъртrа. Защо? Светлият дискурс е стриктно ортодоксален до появата на баба Марга, той е цитат или в най-добрия случай превод. Един стар мъж еталон- чевръст, трудолюбив, като че излят от Кант - с практически разум, при това с меко сърце и привличаща любвеобилност. През дългия си живот се отложил в материални реалии, а и не дотам материални. В райската градина на изобилния род, където неслучайно се помещава и дървото на живота, Герака е побил преди всичко мощния фалически символ- «неговата ( забележете- «неговата», а не «тяхната»- б. м.- Б. З.) голяма и бяла къща». Синовете и снахите зорко охраняват символа «ПОд главния негов надзор». Всичко в този свят напира към телеологичната точка - стария Герак: кучета, пилци, ратаи