текст

Така поставена, темата обединява три понятия, с които боравят три филологически дис циплини. Ето защо на преден план изпъква проблемът за подхода, който трябва да държи смет ка за функцията на антропонимите в художественото цяло от гледна точка и на стилистиката, и на ономастиката, и на литературната теория. Това е комплексен подход, продиктуван от приро дата на езиковите единици, които в своята речева реализация могат да получават особена сти листична натовареност и да участвуват активно в структурно-семантичната организация на ху дожествения текст. За необходимостта от такъв подход говори 3. Хованска: „Но само като преминем към разглеждане на по-големи отрязъци от речта, а още повече и на цялостната струк тура на художественото произведение, на нас ни е необходимо да комбинираме лингвистичните и естетическите аспекти на анализа. "1 Подобно е схващането и на А. И. Ефимов, според когото, ако литературоведът, решавайки свои задачи, се обръща към езика на писателя и анализира речевите средства, то той е длъжен да бъде и компетентен езиковед-стилист, Но често в изследванията, посветени на въпроса за антропонимите в литературата, надде лява или чисто лингвистичният подход, или пък явлението се откроява само на равнището на ху дожествената реч (например публикацията на И. В. Ляхова „Имя собственное личное в худо жественном тексте и функция характеризации" в „Сборник научных трудов", изд. Московского государственного педагогического института иностранного языка имени Мориса Торесса.

Изкушението датира отдавна. В областта ю1 текстологията на .средновековната литература то е формулирано като примамлива и осъществима задача на бъдещето от Д. С Лихачов: "По подсчету елов, по исчислению коэффициента употребляемости того или иного оборота речи в будущем мажно будет математически обосновать принад.1ежность того или иного произведения определеннаму автору ."1 В същата година (1961) излиза и книгата на В. В. Виноградов "Проблема авторства и теория стuлей", в която се утвърждава необходимостта от използването и на .пингво-статистически методи на изследване2 в литературознанието. Стремежът на филологическата наука да преодолее субективността в анализите си и особено nри атрибуирането на художествени творби е безспорен. 30 години по-късно формалните методи за анализ и атрибуиране на текст все още се приемат като неизбежна и необяснима филологическа екзотика, а опитите за съвместяването им с традиционния съдържателен филологически анализ са по-скоро изключение, отколкото правило • С убеждението, че най-добри резултати могат да бъдат постигнати само при комплексното прилагане на различните методи за атрибуция , тук ще се опитам да представя познатите ми опити за статистически анализ на текстове и възможностите, които те предполагат за атрибуиране на изследваните творби.

«Гераците» е един тъжен текст. «Гераците» е тъжен текст, защото освен всичко друго е и несъразмерен текст: неговата тъмна част е много по-обширна по обем от неговата светла част. Светлата част като че ли е сюжетно излишна, тя е само повод за разгръщане на мрачния дискурс. Тъгата по ведрия и многогласен свят на Гераците е тъга за читателя/читателката. За покрусата на персонажите е достатъчно текстът да започне просто така: «Но напролет баба Марга се помина съвсем ненадейно. Заедно с нея от къщата на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред.» И все пак теКС'[ЬТ фактически започва така: «Най-заможният човек в селото беше дядо Иордан Герака.» С това светлият дискурс става един задъхан медиатор, който трябва да пренесе тъжния читател(ка) от фактическото към същностното начало. Двете начала са двата полови полюса. Единият от тях- мъжкият - е начало и есенция на патерналиетичния родов модел, другият - женският - е пълнеж и резонанс на този модел, а може би и негова алтернатива за развитие. Фактическото начало и светлият дискурс закрепват текста на «Гераците» към културната парадигма, същинското начало и мрачният дискурс се стремят да отместят текста от конвенционалната матрица. Герака е много по-възможен в тогавашния социум, баба Марга е много по-възможна в самия текст. Светлата част е не само достатъчна, необходим И е подхранващият агрегат на патерналиетичната култура. Мрачната част е себевалидна, защото може да формулира тъгата си сама, това е трагедия за самата нея. И ако я обстреляме с радиацията на традиционните си възприятия, ще измислим, че това е тъга по традицията, по имплантирания светъл дискурс. Едно мечтание, което тя не може и не иска да осъществи. Знакът на невъзможностга е смъртrа. Защо? Светлият дискурс е стриктно ортодоксален до появата на баба Марга, той е цитат или в най-добрия случай превод. Един стар мъж еталон- чевръст, трудолюбив, като че излят от Кант - с практически разум, при това с меко сърце и привличаща любвеобилност. През дългия си живот се отложил в материални реалии, а и не дотам материални. В райската градина на изобилния род, където неслучайно се помещава и дървото на живота, Герака е побил преди всичко мощния фалически символ- «неговата ( забележете- «неговата», а не «тяхната»- б. м.- Б. З.) голяма и бяла къща». Синовете и снахите зорко охраняват символа «ПОд главния негов надзор». Всичко в този свят напира към телеологичната точка - стария Герак: кучета, пилци, ратаи

При една среща в Лондон в края на 5О-те години Иво Анhрич отправя·кьм Милош Църнянски следната реплика: "Та, Вие, Църнянски, не cre емшранr! Какьв емигрант cre Вие, когато Вашиrе К11ИГИ се печ!ПаТ в Юrославия? Много ЧJmПеЛИ дори не знаят, че ЦърнянСКи живее в Лондон, в емиrрация. След като Вашето дело е там, и Вие cre там. "(1) Тази реПлика на Андрич визира сьщнОСПIИЯ проблем, койrо възниква при изучаване10 на творЧ:есmото на ~ош Църнянски- легmимна mi е предсrавата: за ечиrрантската литература, оm:есена към неговаrо творчесmо? ~та човешка съдба на Милош Църнянски е различна <Л съдбата на неговоrо творчество, създавано в емmрация: Църнянски преживява 25 изгнанич~ години в Лондон - <Л 1941 до 1965 г.; ко:Гаrо със съдействието на rогаваm-: ния югославски посланик Орджан Прица успява да се завърне в родината си. Изгнанието на Църнянски изглежда неволно: началоrо на Вrората световна война го засrига в югос.miвскоrо посолство в Рим, където работи каrо аташе по печат8. След кратко пребиваване в Лисабон Църнянски е поканен да сътрудничи на Югославск<УЮ емmрантск:о правиrелство в Лондон. Диnломаmчесската му кариера завършва на 1 май 1945 г. Or rози момент започва и неговата същинска емиграция. · В Лондон Милош Църнянски преживява години на страх и неизвестност, на отчаяние, меланхолия и сам<Ла. Постоянно тъгува по родината, но отбягва югославската емигрантска колония, кояrо с постоянните раздори, ежби и противоречия горчиво му напомня онова, от·което е избягал-балканския манталитет, балканската мниrелност и нетолерантност. На 3 юни 1951 г. заедно съС Слободан Йованович, университетски професор, бивш председател на Сръбската кралска академия и бивш премиер, ЦърнянсКИ учредЯва Сдружение на сръбскиrе писатели в емиграция. Но само след две години, през 1953 г., го напуска. Избягва да публикува в югославските емигрантсКи издания и все по-често е обвиняван в лоялност към режима·на й. В. ТИто,· В родината ёи писателят Цър~ски е обграден с мълча.нИе. В периода 1945- 1954 г. за него не се пиtпе и не се говори, а в двете антологии на югославската лирика, издадени в този период, не е включена нито еДна ОО' неговите лирическИ творби. Но през 1954 г., когаrо Църнянски издава в Цариж подбор ОО' ранната си лирика,·мълчанието е нарушено. Гласът, койrо връща Църня:Нски в сръбскаго куmурно простр~ство, е гласът на Марко Ри~. Връща го, за да го. погребе. Есето, което публикува Ристич, е озаглавено "Трима мъртви писатели". Този реквием е посветен на Пол Елюар, Растко Петрович и Милош Църнянски(<Л'ТрИмата само Петрович не е между живите).

Една студентка, която, както после се· оказало, току-що била завършила· мой курс, се обърнала към колега от университета "Джонс Хопкинс", през първия ден от новия семестър. Тя го попитала:, "Има ли текСт в този клас?", което, вярвам ще се еЪГласите с мен, е един съвсем конкретен въпрос. Много сигурен, без да осъзнава прекомерната си увереност (въпреки че когато описва случката говори за този момент като за "влизане в капан"), колегата отговорил "Да, Нортъновата антология на английскilта литература" и тогава капанът (заложен не ~т студентката, а от неограничените възможности да си присвояваме езика), щракнал: "Не, не", казала тя, "имам предвид, вярваме ли в поезията и така наrатък или всичко зависи от нас сами~?". Възможно е (пък за някои даже е изкушаващо) този анекдот да се приеме като пример за опасността да се посещават лекциите на хора като мен - новатори по въпросите за нестабилността на текста и за липсата на точно определени значения - но аз. го разглеждам по-долу като илюстрация за това колко безпочвено в крайна сметка е да се говори за подобна опасност. , Най-често срещаното обвинение срещу хората, които Мейър Ейбръмз неощавиа нарече "нови читатели" 1 (Дерида, Блум, Фиш) е че тези апостоли на неопределеността не зачитат "нормите и възможностите" заложени в самия език, въпреки че се опират именно на тях; че не зачита:г "езиковите значения", които думите безспорно притежават и по този начин ни приканват да захвърлим "нашите обиtJ:айни практики в говоренето, слушане"I:Q, четенето и разбирането" и да ги заменим с една вселена, в която "нито един текст не моЖе да има конкретно значение" и където >tникой не може да и:тази точНо това, което има намерение да изрази посредством литературата". Противниците ни смятат, че ·буквалните или нормативните значения биват задушавани от нарочните действия на· тълкувателите, Нека разгледаме това твърдение в контекста на нашия пример. Кое точно е нормативното, буквалното иЛи езиковото значение на "Има ли текст в този клас?"? · Изглежда, че в рамките на съвременните критически спорове (какго те са отразени по страниците на "Критикъл енкуайъри" , например), има само два начина да се отговори на този въпроС: или съществува едно буквално значение на изказването и ние бихме могли да го назовем, или значенията са толкова колкото са и читателите и нито едно от тях не е буквално.

Образите на Ботев и прочитите на неговото творчество без съмнение засенчват, поглъщат биографичната личност, но я правят и изключително привлекателен, желан обект за различни по вид употреби. Отношение към Ботев и вписването на неговата съдба, слово и дело в идеологически и политически конструкции видимо покриват изключително широк диапазон от персонални и националноидеаличееки идентификационни възможности и превръщат "комплекса Ботев" в основа за търсене и откриване на нови, но обгърнати от непоколебимостта на традицията, духовни хоризонти. Самото общуване с Ботев се полага както в полетата на биографичното говорене, така и в цитатно-перифрастичното отнасяне-овладяване на поетическите му текстове.