Книжка-1

1990, Книжка 1 - Съдържание

Настоящата работа продължава размишлението върху кръга от въпроси, ве че засегнат в моите студии „Фолклор и литература“ и „Четенето, писането и лите ратурният текст като проблеми на културата". Основната цел и на двете работи беше да се убеди читателят, че теоретизирането върху същността на художестве ната литература и на художествената творба води до типология на видовете комуникация посредством художествен текст. В първата студия очертах най-общо двата възможни основни типа, като ги нарекох фолклор и литература в тесен смисъл на думата, а във втората студия разгледах по-разгърнато втория тип комуникация и нейното изражение - четенето и писането на художествен текст. Равнове сието между различаването и оприличаването на двата типа направи изводите на първата студия да прозвучат по-убедително. Докато усиленият аспект на различаването придаде известна неубедителност на втората работа. Освен това в нея се засегнаха въпроси, разглеждани от съвременната литературна теория - като четенето, разбирането и интерпретацията. Така че стана необходимо да отнеса размишленията си към вече стореното другаде и да защитя с повече аргументи може би единственото съвсем оригинално твърдение в тази студия - че обслужвайки едно външно преобразуване, това на читателя, художественият текст за четене и сам по себе си е в основата си смислово преобразуване. Но не само абстрактността и те аргументираност на собствените ми работи ме подтикнаха да ги пренапиша. Меж дувременно прочетох чудесни литературоведски текстове, засягащи темата - произведение, текст и контекст. Инспирирани от разни възгледи, също и от мои, потвърждаваха казаното в двете студии, но сочеха косвено липси и несъвършенства на аргументацията. Добавиха се многото разговори по темата в семинари или не по темата, просто така, които също дадоха подтик за изложеното по-долу. Така в следващото изложение е неразличимо примесено моят и чуждият опит, придобит не само от четене на трудове.

Затворен и мълчалив, общува с малко хора, със здрави навици, които му доставят удоволствие, като няма кой да ги разваля. Здрави навици в бита, общува нето и писането.u В естеството на нещата е такъв човек да се упойва от устойчивото и да отбягва променливото. В устойчивото той може да провери и да наблюдава обикнати жизнени начала. Родил ли се е Йордан Йовков с тази нагласа, от рождение ли я носи? Може да се отговори утвърдително, ако се повярва на късните спомени на връст ници от жеравненските отделения, от котленското класно училище, от софийската гимназия и от школата за запасни подпоручици в Княжево. Те си го спомнят меч тателен и романтичен. В спомените им навярно натежава представата за писателя Йовков - как иначе да си го спомнят. Ала има и други сведения. Младият учител в добруджанските села бил душа на компаниите, бил общителен и жизнен, поня кога искрящ от хумор, бил влюбчив и ревнив. Изгряващият писател, обгорен от войните, чувствително откликва на надеждите и сътресенията на живота край него. Зрелият писател, обгорен от още войни, от битови несгоди в Добрич, Варна, Букурещ и София, бил и свадлив, понякога издребнявал. Трудно свързвам едно и друго от спомените за него със снимките му. В тях виждам очи на сърна и черти, меки, проницателни; нетукашни. Няма човек, който да не събира противоречиви черти и за когото да не свиде телстват противоположно. При Йовков противореченето не е драстично, но повече от драстичните противоречия предизвиква мислите ни. То засяга писателството му в неговия принцип, в основанията. Засяга го щастливо - съставките на про тиворечието не се оборват. Те се допълват във високия смисъл: едното като аналог на другото. Т Удивен от неговата хуманистична, романтична и мечтателна, както казват, проза; от култа му към красотата, към патриархалния ред и патината на живота, както казват; от неговата смирена поза на колене пред своя народ, както казват, - все по-вече ме зачудва това плюс нещо друго. Това в огледалото на друго. Само това, което казват за Йовков, не е дори половината от истината. То е полуистината за него. Тя е съобразена с едната страна на творенията му и го вкарва в общи матри ци. Тази студия ще им се противопостави, без да влиза в спор. Противоречията у Йовков имат свойството на взаимно осветяване и корекция, на превключване от един в друг свят, на среща. Двете страни са, да кажа отсега, индивидуалният човек и колективната общност, личният и колективният език, индивидуалната и народната култура. От точката на тяхното стълкновение-прев ключване Йовков наблюдава живота. Животът за него не се изчерпва с онова, което ни заобикаля, което познаваме и осезаваме. От необичайната си позиция, която не може да си позволи всеки, той наблюдава неговата отсамна и отвъдна страна. Неговата сегашна и глъбинна основа.

Огромна, в определена степен решаваща е ролята на литературните и културните средища през Възраждането за развитието на новобългарската литература. В тях се зараждат нови тенденции, формират се талантливи творци, моделира се самобитният облик на националната култура. В центровете, създадени по различ но време в различни страни, се разработват нови проблеми, утвърждават се нови жанрови форми, осъществява се контакт с чуждестранни представители на различни идейни и творчески течения. В определени случаи някои от средищата се издигат над етапа, на който се намират родната литература и култура. Българите от Брашов, Одеса, Цариград, Москва, Букурещ, Прага вземат участие в черковната борба и в националноосвободителното движение, в зараждането и развитието на периодичния печат, в борбата за създаване на единен национален книжовен език, утвърждаване на литературни образци с национален облик и значение. Насочва нето на български младежи към учебните заведения на различни европейски страни подсказва за онези тенденции в развитието на националната култура, които ще се осъществят чрез „териториалното разграничение“, чрез невинаги еднаквите или сходни принципи и критерии на българската интелигенция, получила образование в чужбина. Тези тенденции са доловени проникновено от мислители като Раковски, който в писмо от 1 септември 1859 г. пише на Васил Д. Стоянов: „Твърде добре сте сторили, дето сте се постарали да идете в Прага. За науки там, както казват, славянское любословие цвети. " B И Прага и Москва се оказват средища, в които през 60-70-те години на XIX в. се създава интелигенция, която не само популяризира българската литература култура в Европа, но участвува дейно в изработването на образци в областта на литературната критика, журналистиката, публицистиката, превода. Нещо пове че - между Пражкия и Московския център през 60-те години се установяват връзки, които не са проучени и изяснени и които документират както общото, което ги свързва и обединява, така и специфичното, предопределено от условията, при кои то се формира и функционира съответното духовно средище. Паралелът между Двама от водещите представители на тези центрове - Васил Д. Стоянов и Райко Жинзифов, — между които съществува и непосредствен контакт, дава възможност за интересни наблюдения и обобщения.

Мнозина са ме питали: кога би следвало да чествуваме стогодишнината на романа „Под игото“. Не е толкова лесен отговорът на този въпрос. Ако се ръководех ме от датата, която сам Вазов е поставил под текста на творбата („Одеса, 1888 г. “г), това трябваше да стане още преди две години. Но тази дата не е съвсем точна: тя не означава нито началото, нито края на работата на автора, а само един етап от не я - може би най-интензивният. Замисълът на „Под игото" датира от 1887 г. По онова време Вазов подобно на мнозина свои съвременници, преследвани заради русофилските си убеждения от правителството на Ст. Стамболов, е бил емигрант в Одеса. Още през същата година (по всяка вероятност през есента) той започва конкретната си работа над романа. В писмо до К. Величков с дата „Одеса, 4 януари 1888 г. писателят съобщава: „Аз останах и до днес тука по разни причини, а главно, защото исках по-напред да свър ша романа, за който ти загатвах в писмото си. Той излезе доста, за да не кажа, твърде голям, понеже рамка му дадох широка. Той умствен труд, ако не друго, ме позалиса и направи да не усещам тъй силно тежестта на положението си. "2 До пролетта на 1888 г. една значителна част от текста вече ще да е била написана, защото в писмото си до Ст. Костов от 27 март 1888 г. Вазов заявява: „Тая зима написах един роман от епохата на въстанието в 1876 г.; аз с удоволствие бих Ви пратил ед на или две глави от него (за поместване в подготвяната от Ст. Костов и Д. Мишев христоматия - б. м., Ил. Т.), но това ми се вижда несгодно, доде романът е още в ръкопис. При това има нужда от нова обработка. "3 С известни прекъсвания Вазов продължава работата над романа „Под игото до началото на 1889 г. Спомняйки си по-късно за тоя период от своя живот, писа телят съобщава интересни данни за творческата история на произведението. Напри мер в предговора към последното прижизнено издание на „Под игото“, написан на 19 октомври 1920 г., той споделя: „Стоя пред петото издание на „Под игото“. Искам да кажа две думи, отдавна жадувани да бъдат казани. Прокуден от България в 1887 година, аз прекарах около една година в Одеса. Много скръб, много мъки изпитвах там по изгубеното отечество. Умът ми, сърце то ми, душата ми постоянно летяха към него. Но ето, дойде ми вдъхновението да напиша тоя роман, и аз задишах пак въздуха на България. Хиляди спомени ожи вяха, хиляди картини, ярки и хубави, плениха моя ум

Относително точна и относително истинна в разноречивия контекст на съвре менността, дваж по-относителна става интерпретацията, насочи ли се тя към творба, отстояща на значително разстояние от собственото ни местожителство върху времевата ос. Подминавайки не само любопитни, но и съществени за случая подробности - че неведнъж е бивало автор да тълкува смисъла на собственото си про изведение в различие и противоборство дори със съвременниците си, което Пол Валери формулира „лично" - моите стихове имат такъв смисъл, какъвто им придават другите“, а Р. Барт заостря теоретично - текстът предполага, читателят разполага" - ще насочим преди всичко внимание към проблема за интерпретацията. Но не пряко, а чрез теоретичното наследство на М. М. Бахтин. За да го въвлечем като „глас“ в злободневното методологическо разногласие около същността на интерпретацията, 10162 те Може ли за интерпретацията творбата да бъде само обект? Какви са „границина каузалността" тук? Как съжителствуват в интерпретацията анализът, обясне нието и доказателството ведно с разбирането? Съществува ли някаква субординираща ги сила? Както се казва, въпросите могат да продължат. И тези обаче са достатъчни, за да усетим, че проблемът е колкото костелив, толкова и разност ранен. Особено - проектираме ли го върху екрана на „голямото време", с израза Бахтин. Наблюденията върху теоретичното наследство на учения могат да се организират в три, вписващи се един в друг, кръга. Последователността на обхва на щането им би изглеждала така: 1. Своеобразие на хуманитарните науки; 2. Методологически проблеми на интерпретацията в хуманитарните науки, „Проблемът за текста“. 3. Особености на литературната интерпретация. Разбира се, предложената пръстеновидна последователност има условен ха рактер. Сам Бахтин никъде не поставя проблема за интерпретацията обособено.

Още в 1905 г., в началото на творческия си път - че и до последните си години, Н. Лилиев е писал несимволистични стихотворения, които са „на границата“ със смешното, с хумора. Такива творби той печата по страниците на хумористичните издания от началото на века, главно в „Българан“, „Смях“ и „Оса". Колкото и да не са типично хумористични", да не предизвикват винаги традиционния жизне утвърждаващ смях, те отбелязват и утвърждават една тенденция в началното творческо развитие на поета - близост до житейския факт, до текущото в битието, към което той се отнася било с безобидна на пръв поглед насмешка, било с иронична хапливост. „Нетипичният" хумор в тия произведения е причина те да остават понастрани от погледа на литературознанието. Самият поет обаче е държал много на хумора като „присъствие" в художественото творчество. И хумористичните мотиви, пише той, осъществяват „нуждата от идеал, от вяра в живота“. Нещо повече, той винаги мисли, че присъствието на хумор в произведенията на един автор е сред най-големите доказателства за жизнеността на таланта My on И Хумористичните произведения на Лилиев имат своя специфика, която ги разграничава от тоя род творби дори на най-близкия му приятел Д. Дебелянов, както на други негови съвременници - българановци“. Поетът не създава хумор на артиста бохем, още по-малко „развлекателен" хумор. Неговият хумор наистина е „празничен" - хумор, който (както сам отбелязва) действително рядко се среща. Това е хумор на „светлата ирония“, зараждащ се в началото на века ни. „Празнич ното“ излъчване на Лилиевия хумор представлява изключително фино артистично състояние на духа, момент на лирична извисеност, насочена към поетическия му идеал - към сферите на вечното и непреходното. Докато хумористичните стихотворения на Д. Дебелянов и на повечето „българановци" са „реална област“, плод на преживяно, по-скоро „словесен инструмент, с който се постига пълно съзвучие между чувствителност и мисъл, докато за типичните хумористи на бохемата комичното е в смеха забавление, за Лилиев то е в съкровено личностното му изтънчено интелектуално самопознание. За него смешното е в удоволствието да се почувст ваш интелектуално и духовно извисен, с аристократичен финес да се отдръпваш от ефимерното скоропреходно в живота, като оставаш верен на своите нравствени принципи. И докато Дебелянов чрез хумора и себеиронията си се освобождава от догмите и каноните, тъй като самата му човешка природа е предразположена към шегата и виталната ирония, Лилиев, и когато се шегува, дори когато клейми, се вдълбочава в себе си, още повече се затваря в собствената си природа на интелектуалец.

Подобно на мнозина свои съвременници Илия Блъсков прави първите си стъпки на книжовник с публикуването на религиозни и нравственопоучителни пре водни съчинения. Този опит, който по същество повтаря модела на развитие на възрожденската ни литература, му позволява да се включи през 1865 г. в процесите на създаване на оригиналната българска белетристика с повестта „Изгубена Станка". След пет години вижда бял свят и втората му повест - „Злочеста Кръстинка“, произведение, което със своите художествени белези илюстрира както израстването на Ил. Блъсков като писател, така и задълбочаващите се противоречия в неговия мироглед. Идейно-художествената еволюция на твореца се отразява и върху прин ципите на естетическо претворяване на двете взаимнообвързани категории време и пространство. Докато в „Изгубена Станка" особеностите на тези категории конструират един свят на нарушени единства, устремен към възстановяване, в „Злочеста Кръстинка" конституционен се оказва друг принцип на организация на вре мепространството. mage G Down mean to Още в първата си повест Ил. Блъсков използува възможностите на простран ствените елементи да изразяват непространствени отношения, но в „Злочеста Кръстинка" метафоричните възможности на пространството са използувани в една много по-сложна система. Единният свят на текста на повестта е разчленен по различен начин спрямо различните герои. Докато в „Изгубена Станка" пространството е, общо взето, автономно, натоварено със ситуитивна конкретност и то определя действията на героите, попаднали в една или друга негова част, в „Зло честа Кръстинка" определящ е героят. Различните герои принадлежат на различ ни типове членене на пространството. Тук Ил. Блъсков създава едно полифонично пространство, в което „партиите" на отделните герои рисуват фрагментарна, съста вена от отделни късове картина на света, показваща рушенето на типа култура, който е все още единен в „Изгубена Станка". Моделът на света в „Злочеста Кръстинка" е динамичен, той е представен в процес на разрушаване. Старият тип култура се разпада, новият още не е създаден, всички връзки се късат, кръв тече от болезнено отворените рани в душите на героите. Никой не е останал незасегнат - нито бащата на Лулчо, дядо Иван*, чийто модел е бил цялостен, хармоничен и той не же лае да го променя, нито Лулчо, у когото новото намира благодатна почва. Животът и на стареца, и на неговия син е опустошен.

Личността и делото на проф. Рикардо Пикио са органически свързани с развитието на славистиката и българистиката през последните няколко десетилетия. Неговото име е широко известно сред научния свят, трудовете му респектират многообразието на третираната проблематика, и с новаторските концепции. Усилията му са насочени да бъдат разкрити някои от закономерностите във формира нето и развитието на литературите и културите на славянството, да се видят те контекста на общоевропейския духовно-интелектуален живот, обогатили и световната цивилизация. B Широк диапазон от интереси и занимания, неуморна търсеща мисъл, неотме нен хуманистичен патос за взаимно опознаване на народите чрез разкриване на онези многообразни фактори, които са насочвали духовната им енергия през вековете, характеризират многолетната му изследователска дейност. Макар да не му са чужди и проблемите на нашата съвременност, погледът на учения е отправен към далечното и по-близкото минало, за да извади от забвение лич ности и дела, които са изпълвали със съдържание историческите епохи, чертаели са диаграмата на духовния живот на славянството. Тези черти на Рикардо Пикио се открояват както от многобройните му трудове, така и от докладите и изказванията му на международните конгреси по славистика и българистика, по балканистика, по научни конференции и срещи, където са се разисквали историографските проблеми на европейската култура. Трябва човек наистина да е присъствувал на подобни научни форуми, да го е наблюдавал как обосновава своите тези, как провокира мисловността на слушателите или да е общувал непосредно с него, за да почувствува една жива мисъл, един динамичен дух и полемичен дар, които държат в напрежение събеседника. При това, и когато води сериозни разговори, той умее да се шегува, да придава една своеобразна лекота на разговора, при който така бър зо се сменят интонациите на гласа му, подсказващи за една неотменна критичност и самокритичност. И понякога е трудно за онзи, който не го познава отблизо, да разбере кога говори сериозно и кога се шегува. А и така присъщата му усмивка - ту добродушна и иронична, ту престорено наивна, но винаги многозначителна. Чужд на всякакви догматични схеми и формули, той винаги се връща и към собствените си тези, за да ги коригира или допълни, щом нови материали налагат това. Готов е да признае правомерността и на своя опонент, щом се увери, че се търси непреду бедено историческата правда, научната истина.

На 9 март 1907 г., в разгара на голямото селско въстание, разтърсило цяла Румъния, в Букурещ се ражда Мирча Елиаде. И тази паметна година е „малка нишка от връзките му с румънския селянин", както ще се изрази той през 1966 г.: „Гордея се, че произхождам от семейство на молдовски „разеши" (свободни, незакрепостени селяни - б. м., О. С.). Бащата на моя дядо беше „разеш", а аз съм трето поколение, изуло цървулите и макар да съм роден в столицата, се чув ствам по-близо до корена" на страната." Наистина обширното му научно творчество може да се погледне тъкмо от този ъгъл - от селския произход. Защото в повечето от своите книги Мирча Елиаде коментира и възпроизвежда духовната вселена на селото. А нали от незапомнени времена то съхранява и ревниво пази наследството на старите вярвания и религиозни обреди, защото тъл куването им може да хвърли светлина върху човешката същност, да открие онова, в което са посветени малцина... „Работата е в това не сляпо да вярваме на народните легенди и суеверия, а да не ги отхвърляме и хулим като вредни измислици на примитивния дух" - пише той в началото на 50-те години, когато в Чикагския университет специално за него се открива първата в света Катедра по сравнителна история на религиите. По този начин Елиаде дава тласък и на изследванията в областта на фолклора. В началото на своя творчески път той го нарича „главен инструмент на познанието". Годините след Първата световна война - период на разцвет на румънската духовност - са и време, в което се формира младият интелектуалец Мирча Елиаде. Още тогава той открива свои те две теми, донесли му в края на 30-те години и първите международни признания: историята на религиите и литературата. Много по-късно, през 1977 г., по повод избирането му за член на Белгийската академия, той ще заяви: „Принадлежа към културна традиция, която не изключва мирното съжителство между научното изследване и изящната словесност. Редица видни румън ски учени: Дмитрие Кантемир, Богдан Петричейку Хащдеу, Николае Йорга, Василе Първан се изявиха и като даровити писатели, а най-прочутият от нашите поети Михай Еминеску бе оригинален философ и един от големите ерудити на своето време. Що се отнася до мен, считам, че същест вува структурна аналогия между научните трудове и литературните опити." Мирча Елиаде дебютира през 1922 г. с автобиографичен роман, още ненавършил петнадесет години. „Исках да създам образцов документ за юношеството - пише в своя „Дневник" (1973) той. - Реших да не измислям и украсявам действителността и мисля, че успях. Тогава бях твърдо убеден, че съм първият юноша в света (!), който пише книги за своята възраст. " И От „факта и документа" той постепенно се обръща към литературата на фантастичното магическото, което обаче не измества реалното, а го осветлява - съгласно неговата концепция. А тя гласи, че нашият свят е много по-обожествен, отколкото го възприемаме ние със своето скептично съзнание. Разбира се, всичко това е резултат на дългогодишни упорити занимания главно в областта на историята на религиите - наука, донесла на Елиаде световно признание. Двадесет и една годишен, след като завършва философски факултет на Букурещкия университет, той за минава за Индия, където за четири години се потопява изцяло в индийската философия и главно в учението йогизъм, за което написва прочутата си докторска дисертация „Йога или опит върху произхода на индийската мистика",

Писмото на стария отшелник, с което започва 111 глава на „Цезарите" на Еминеску, ни предлага (може би най-доброто в цялата румънска литература) изображение на рая. „Моят свят е до лина, заобиколена от непристъпни скали - истински крепостни стени в морето - и нито една жива душа не може да проникне в мястото, където живея. Единствен указател е подвижната ска ла, закрила входа на пещерата - коридор към вътрешността на острова. И ако не беше тази пе щера, човек би си помислил, че островът е просто грамада от голи и мъртви камъни. А всъщност... Наистина, огромни, подобни на черни стражи, гранитни скали са заградили дълбоката, обсипана с цветя, лози и високи дъхави треви долина, разположена под нивото на морската повърхност. А над този красив, пъстроцветен килим се е издигнал рояк от летящи твари. Жужащи пчели, бле стящи бръмбари, сини пеперуди... По средата на долината е езерото, чиято огледална повърх ност е отразила сенките на тръстиките, тревите, ракитите. А в центъра на самото езеро има друг, мъничък остров. На него - портокалова горичка, а в нея - пещера. Тази пещера превърнах в свой дом и пчелин. Засадих много цветя и започнах да отглеждам пчели. On TO во Изследователите на творчеството на Михай Еминеску (и на първо място Джордже Калинеску) неведнъж са подчертавали едемическия смисъл на открития от Евтаназиус остров. В описанието на монаха освен пищната природа откриваме и други, без съмнение, райски елементи: чети рите извора - отглас от четирите реки на Едем („Битие", 2, 10) или „цветарника" на малкия ост ров - реплика на „градината" в центъра на Едем. Всъщност целият пантеизъм на Евтаназиус е близък на юдейско-християнската представа за рая. Самата дума Едем (като съществително име означава удоволствие, наслада, а в „Лугтата" срещаме дори.

Писмата, които Веса Харизанова-Генева е изпращала на сина си - писателя Димитър Димов, в Испания, музеят „Димитър Димов" получи от Мадрид през 1975 г. след продължително издирване. Те се оказаха съхранени от Милен Берберов, комуто е било поверено имуществото на българската легация в Испания след скъсването на дипломатическите отношения между двете страни през септември 1945 г. От началото на 1943 г. до началото на 1944 г. Димитър Димов, асис тент във Ветеринарномедицинския ф-тет на Софийския университет, е на специализация в знаме нития мадритски институт „Рамон-и-Кахал". Малко преди да тръгне обратно за България, Димов оставя временно в легацията една доста голяма каса с книги, тъй като поради трудния и рискован път през Европа в края на Втората световна война се оказало невъзможно да я вземе със се бе си. Сред книгите очевидно е била скътана и кореспонденцията му. От датировката и съдържанието на писмата се вижда, че това е цялата или почти цялата кореспонденция на Веса Генева. Разполагаме с 23 нейни писма и едно на дъщеря и Людмила (при ложено е към писмото на майката от 11. ІІ. 1943 г.). Първото е от 26. І. 1943 г. — деня, в който Димитър Димов пристига в Мадрид и изпраща радиограма. Последното е датирано 21. ХІІ. 1943 г. Допустимо е повече да не му е писала, тъй като е предстояло отпътуването му. Осигурила му вече парите за обратния път, а може би е получила и категоричното му съобщение, че няма да продължи специализацията си (както му предлагали институтът „Кахал" и Софийският университет), а е решил да се върне. Не е изключено обаче след тази дата да са последвали още едно-две писма, които Димов е задържал у себе си или не е успял да получи. Едно от запазените 23 писма (с дата 30. IV.) не публикуваме поради строго интимния му характер и позоваванията на живи хора. От писмото с дата 5. III. е останал само първият лист. Всички писма са написани с мастило на обикновена хартия и носят знака на испанската цен зура. Почеркът е средно тежък за разчитане. Повечето затруднения произтичат от небрежността, ускореното темпо и нервното състояние при писането. Предполага се и добро познаване на стария правопис и механизмите на някогашното ръкописно писмо. Облекчават работата също знанията на конкретни подробности от биографията на писателя. Първото впечатление от писмата на В. Генева е пълно пренебрежение към формата, липса на всякакво внимание към естетическото им оформление. Това обстоятелство изненадва, тъй като тя е известна със своя изискан вкус към външност и маниери. Тук обаче неин основен повелител са тревожното напрежение и постоянното бързане. Поле адресантката почти не оставя, новият ред невинаги може да се определи със сигурност, не се спазват никакви принципи за въвеждането му. Много често последният елемент на крайната буква или точката са удължени и се възприемат като тире. Срещаме недоизписани думи и зачертавания. Числата обикновено се отбелязват с цифри. Дублетните форми при съкращенията се смесват непрекъснато. Чуждите думи са предадени на латиница според моментното хрумване. Почти всяко останало свободно място на хартията е използувано допълнително

В три последователни броя (3, 4 и 5) е поместен „Московският дневник на Ромен Ролан" с встъпителна статия от Т. Мотильова „Искреността на непосредствените впечатле ния". Известно е, че през юни -юли 1935 г. Ромен Ролан посещава по покана на М. Горки Съветския съюз и остава там в продълже ние на един месец. Ролан съзнава - изтъква на пръв план в статията си Т. Мотильова, че посещението му става в отговорна политическа ситуация. Международното положение в средата на 30-те години става все по-напрегнато. Фашистките диктаторски режими в Германия и Италия се стабилизират, вербуват си поддръжници в различни европейски страни, трупат оръ жие и се готвят за военна провокация. В буржоазнодемократическия свят, особено във Франция, се създава - не без усилия и не без препятствия - движение против империалистическата война и фашизма, пробива си път идеята за антифашистки Народен фронт. Авангардът на работническата класа, прогре сивната интелигенция гледат с надежда и нарастващо доверие към Съветския съюз, виж дайки в него единствената сила, способна да окаже съкрушителен отпор на фашизма. В тези условия мнението на световноизвестния писател за съветската страна, която той отдавна и предано защищава, но която сега за пръв път вижда със собствените си очи, при- добива особена тежест. Общоизвестно е, че Ромен Ролан в общи линии е бил много доволен от резултатите на своето пътуване: той е изразил това не само в редица свои писма, но и в кратката си статия „За моето пребиваване в Москва", която публикува в списание „Коммюн" (в руски превод тя е включена в 13-ия том на неговите „Събрани съчинения", М., 1958). Подробният дневник обаче, който Р. Ро лан води по време на своето пътуване - не по-малък от шест печатни коли, - съгласно категорично изразената воля на автора, остава неизползуван почти половин век. Защо - поставя въпрос Т. Мотильова. Може да се допусне, че по тактични съо бражения Р. Ролан не е искал да сподели своите „интимни впечатления за тези, от чието гостоприемство току-що се е възползувал. Но въпросът не е само в това - той чувст 156 K вува, че едномесечно пребиваване в чужда страна е твърде кратък срок и това, което е видял, възприел, далеч не е всичко, което изисква внимание и разбиране. Сам той посочва, че стойността на неговия дневник не е в анализа, който е може би неточен и погре шен, а в искреността на непосредствените впечатления". И наистина - изтъква авторката на встъпителната статия - страниците на дневника, които се откриват пред читате лите, съдържат много неща, които могат да се сторят на съвременния читател крайно на ивни; други наблюдения са случайни и непълни. Но искреността на авторското вижда не - понякога простодушно-доверчиво, поня кога много проницателно - изкупва много неща.

Едва ли има сериозен български критик, който в една или друга степен да не се е докос вал до творчеството на Атанас Далчев заради твърде широкия спектър на изявите му - в поезията, като преводач и създател на есте тика, хвърлила здрав мост между епохата на Яворов и Вапцаров, като вдъхновител на поколения поети, за които си остава творчес ки и граждански кумир. За Далчев в продъл жение на повече от половин век са излезли много и противоречиви отзиви, статии, изследвания върху различни страни от духовната му биография (първият литературен портрет на поета е дело на К. Гълъбов във в. „Изток" още през 1926 г.), но интересът към мо нографичния труд на Свилен Каролев „Атанас Далчев“, излязъл наскоро в Университетското издателство, се дължи на факта, че след литературно-критическия очерк на Ат. Лазов ски отпреди две десетилетия той е единстве ното и най-цялостно изследване за бележития творец. За разлика от досегашните ценители Св. Каролев си е поставил много отговорната и трудна задача да анализира литературното наследство на Далчев в три посоки - на фона на общественото и духовно развитие в Бъл гария в годините от творческия му прощъпалник до неговата зрелост, в контекста на бъл гарската литература, на идейните, художествени и естетически гледища на нейните пред ставители, в единство между литературнопоетическите и гражданско-критически възгледи у самия Далчев, като бъдат отчетени специфичните нюанси в това отношение. Такъв подход дава възможност на автора да проследи убедително в най-голямата част от своето изложение етапите на „сливане с хората и нещата у Далчев, трудния път към хармонията между чувство, мисъл и поведение, за да повдигне булото около тайната на зримото пряко и косвено присъствие на големия творец в на шата литература и популярността му далече извън нейните предели. Ценността на монографията на Св. Каролев се определя и от още един важен момент, който в науката се възприема като задължителен. Става дума не само за познаване на историческата фактология на литературния процес, а и на всичко, излязло изпод перото на изследователите на Далчевото творчество. Извън традиционния акт на уважение към предшествениците и днешните колеги на автора и възможността 160 да вземе отношение към техни възгледи то зи открит подход към избраната тема ни раз решава да преценяваме аргументацията на литературоведа, улеснени още повече от конкретните анализи на Далчевите стихотворе ния и статии, които съдържат отправните точ ки към неговия художествено-естетически натюрел. Независимо че предложената структу ра и композиция на труда са издържани с оглед на литературно-критическата задача на автора, мисля, че той щеше да спечели от едно продължение за влиянието на Далчевата пое тика и естетика върху съвременните поети, като по този начин още по-релефно се открои сърцевината на „феномена" Далчев, неговата универсалност, която не потъмнява с времето, а си остава все така актуална и като творчески, и като граждански пример и завет.

Сборникът „Литература и искусство в сис теме культуры" (Москва, Наука, 1988 г.) съдържа доклади от конференцията, органи зирана под същия наслов от Научния съвет на АН на СССР по история на световната култура и проведена през ноември 1986 г. в Москва. Както и самата конференция, сбор никът е посветен на 80-годишнината на голе мия съветски учен акад. Дмитрий Сергеевич Лихачов. В него са намерили място работи на учени от различни поколения, представя щи една обща, много силна и изключително плодотворна тенденция в съвременната съ ветска литературна наука - тенденцията в конкретния факт на литературата или изкуст вото да се открие целостта на културната си туация, духът на епохата, а следователно - и глъбинните причини за появата на този факт. Тази тенденция присъства и в най-детайлните, и в общотеоретичните, почти тезисни поня кога изследвания, представени в сборника. В този смисъл заглавието „Литературата и изкуството в системата на културата" найточно изразява общото в изследователските търсения независимо от разнообразието в творческите подходи и методологическите постановки. В седемте дяла на сборника, обединяващи 62 статии на учени от 6 страни, са засегнати проблеми на литературата и изкуството от античността до наши дни. Първият раздел включва две статии, посветени на юбиляря. Статията на Т. Б. Кня зевска „Литературата, изкуството, културата в изследванията на Д. С. Лихачов" очертава основните принципи в научното творчество на Лихачов: „принципът за хуманитарното знание като точно знание и като просветителство" (с. 7) и „човекът като център и смисъл на творческата дейност, човекът като твор ческо начало" (с. 8), който е и герой, и адре сат в трудовете на Д. С. Лихачов. Именно тези принципи определят основните черти на неговите изследвания: морален максимализъм, предявяван не само към него самия, но и към събеседниците му; непримиримост и твърдост по отношение на отстояваните позиции; диалогичност, способност и желание на автора 162 да разбере и оцени мненията и мислите на своя събеседник. Князевска подчертава и не обикновеното стилистично богатство в трудовете на Д. С. Лихачов и най-важното - разбирането на учения за действения патриотизъм, определящо неговите научни позиции и неговото просве тителство, за истинския патриотизъм като процес, в който обогатяваш другите, обогатявайки себе си духовно. Според нея това раз- биране на Лихачов определя патоса на науч ните му дирения: „Културата трябва да бъде открита" (с. 10). Статията на Е. С. Лихтенщайн „Коректорът - академик Дмитрий Лихачов" изразява в три думи предмета на изследванията и лю бовта на Д. С. Лихачов - книгата, културата, човека; отбелязва значението на коректорската практика в развитието на учения и за вършва с цитати от книги на учения, очертаващи неговото творческо верую: „Отнемете от човека всички негови знания, цялата му „ерудиция", но ако у него остане интелекту алната способност за възприемане на найразнообразните култури на нашето земно къл бо - съвременни и минали, то тази способност е качеството, което ние наричаме интелигентност — качество забележително и ис тински „миролюбиво" (с. 16). Този последен цитат ни уверява още веднъж, че каквато и да е темата на научните изследвания на Д. С. Лихачов, в неговите научни трудове ви наги се усеща духът на времето, в което живее и твори ученият, съпричастието към пробле мите на това време - а това безспорно е качество на големия учен.

По повод навършването на 80 години от рождението на видния френски българист Роже Бернар на 5 август 1988 г. Институтът за славистика, Институтът за народите от Съ ветския съюз и от Централна и Източна Ев ропа, както и Институтът за източни езици и цивилизации в Париж ознаменували тази годишнина чрез посвещаването на т. LX, ч. 2 на „Revue des études slaves" в негова чест. С тази задача се заел проф. Жак Фьойе, ръко водител на Катедрата по българистика при Инсти тута за източни езици и цивилизации и ученик на юбиляря. В съответствие с преподавателската и научноизследователската дейност на Р. Бернар 165 в сборника са поместени само статии от различ ните области на българистиката, подредени в три раздела: езикознание, литература и история и цивилизация. За участие в сборни ка Ж. Фьойе успял да привлече както мнозина българисти от Франция (между които и българи, живеещи в Париж) и от други страни, така и представители на българистиката от България.