Алберт Бенбасат

Добри Немиров някак бавно и плахо напуска дълголетното отшелничество из периферията на литературната ни история. Дали доскорошното му подценяване - вписване в многозначителната графа и др." на белетристиката между двете войни - не се дължи на трудноформулируемите, но просто обясними закони на инерцията. Не е ли то данък към пресиленото му обуржоазяване или пък към непринадлежността му в никоя литературна задруга. Писателят нима не е, ако не глава, то поне равностоен член на голямото семейство на реалистите ни? Биографията му на хуманист и демократ и обемното (не откъм страници) литературно наследство не респектират ли? Не зоват ли към една, макар и закъсняла, „амнистия"? Може да ме обвинят в пристрастие, в несправедливо черногледство. Или ще възразят - но всичко това е направено! Ето, през 1981 г. бе наново отпе чатан романът „Ангелогласният" - скъп дар за тринадесетвековния ни юби лей. Сборникът „Когато бях малък" - винаги сред бисерите на детско-юношеската ни словесност - неколкократно е преиздаван. През 1960 г. излязоха „Избрани произведения", където освен детските разкази са най-ценият Немиров роман „Братя" и изящната повест „Бедният Лука“, която пък наскоро бе фил мирана. В юбилейното издание - по повод 100-годишнината, към повестта романа са прибавени и осем измежду най-значимите му разкази. И Да, но, струва ми се, с изброеното далеч не сме се издължили. Близо четири десетилетия след смъртта на класика-писател ние не само нямаме научна монография за него, но и това, дето е известно, преиначаваме. Покрай споменатия юбилей тук-там се появиха статии, които конфузно бъркат дати от биографията, дават погрешни или повтарят остарели, преодолени вече (по отношение на други автори) оценки за Немирови работи. Една авторка от сп. „Септември" датира първата му книга с годината 1902 (не е печатна грешка, тъй като се повтаря двукратно), след като добре известно е, че по същото време той прави първите си опити из списанията и вестниците, а книга издава едва след десет години. Анализирайки „Бедният Лука", същата твърди, че страданията на героя „започват от момента, когато разбира, че е забогатял по нечестен начин", което по същество е невярно, тъй като Лука веднага след забогатяването си умира и с това повестта свършва. Неточни са характеристиките и за други възлови произведения (повестта „Дялба" примерно), а драмата „Тъмни души" веднъж е наречена „драма“, веднъж - белетристична творба". Случаят може изолиран да е (а на какви бисери е способен провинциалният печат!), но обвър зан с едно от най-авторитетните ни литературни списания, вече престава да е такъв. По-фрапиращи случаи няма, просто защото сериозни писания за Добри Немиров сега липсват.

Авторът определя задачата си така: „Да се види националната ни литература като свое образно отражение на националната ни съд ба, на нашата родова памет и народностен характер" (с. 7). Зад горните редове прозира не само самочувствие, каквото задължително следва да има изследовател, нагърбил се с отговорността да проникне в народопсихологията ни, откроявайки взаимовръзката и с литератур ната практика. Тук откриваме нещо по-дъл боко - една обвързаност с важни тенденции в социокултурното ни развитие като цяло, а в частност - с литературно-историческото и литературно-критическото мислене: тенденции плодотворни и, както знаем, съвсем не скорошни. Защото, ако в ретроспективен план проследим процеса на критическо възприема не и осмисляне на литературните явления, бихме се убедили как на дадени етапи (имаши различни идеологическо-естетически характе ристики) проблемът народопсихология и литература" неизменно става централен и дискусионен. Той ту се възражда и кулминира, ту се отлива в руслото на по-общото (включ 168 ващо и народоведски аспекти, но без акцент върху тях) интерпретиране на художествените факти. Така докато у Пенчо Славейков, за да създаде ценности, творецът трябваше да „се взре в проблемите на общия културен дух през призмата на националното схващане", докато у Гео Милев (от периода на „Везни") еталонът бе „юнифицирането“, т. е. литературата „да напусне традицията на на ционалното, съвременното и популярното, да престане да бъде битова", то у привържениците на родното от средата на 20-те годи ни тъкмо националната изключителност" - повлияна от историческата - играеше първостепенна роля. Въпросът за народопсихологическата под основа на литературата ни, както знаем, широко се обсъждаше и след деветосептем врийската победа. Сам Луко Захариев сочи постиженията в тази област на Е. Каранфиа лов, П. Зарев, Т. Жечев, а на мен ми се иска да припомня голямата дискусия от средате на 60-те години „Националното своеобразие в литературата" (сборник със същото заглави излезе през 1966 г.), в която освен споменатите участвуваха и непрежалимият за критиката ни Цв. Стоянов (вж. „Духът на мяс тото" от същия сборник), Б. Райнов, Д. Ди. мов, С. Султанов, редица поети и писатели, Там именно, ако не бяха решени проблемите то правилното им, задълбочено и всестранно разглеждане даде солидна база за последвалите изследвания. Авторът на „В търсене на националното се явява като своего рода продължител на усилията и приемник на опита, натрупан от дълголетното странствуване на българската литературна наука и критика към първоиз ворите на словесността ни. Безспорно 168-те страници не изчерпват онова обилие от запомнящи се художествени факти, което натрупа миналото и умножи съвременността. Без подобни претенции трудът на Л. Заха риев е по думите му само фрагменти от един цялостен многообразен процес". И нямайки основания да оспорвам това му твърдение, ще си позволя да отбележа, че като подбор книгата не е лишена от известна доза субективизъм, а някъде - и от уравняване на ценностите, но кой подбор в крайна сметка няма подобни грехове,

Личните впечатления за автора сигурно не са най-подходящото начало на една академична рецензия за книгата му. В случая обаче не мога да не ги споделя. Колкото и субективна да е запечатилата се у мен представа, смятам, че тя с нещичко би улеснила възприемателя. Особено онзи, който не се интересува само от набрания текст, а иска да проникне отвъд: в по-сложните и по-деликатните сфери на авторовите вълнения, предпочитания и идеи, в концепцията му за литературния процес. А без да познаваме- поне бегло - личността Христо Йорданов, това е трудно. Той е (в най-добрия смисъл) литературен черноработник. С месеци и дори с години трупа информация за интересуващото го явле ние; търпеливо изравя изпод пепелта на документите, архивите, спомените и старите издания факти, които после систематизира анализира и съпоставя с новите изследова телски достижения. Но това е само началото Хр. Йорданов умее да общува с литературата и извън читалнята. Сладкодумен и любопитен за всичко, отнасящо се до интелектуалния ни живот в миналото и днес, той знае как да предразположи събеседника към саморазкриване. Много получава, защото много и дава. Учудващо бърза е реакцията му спрямо новооткритите имена, събития, дати, спрямо интересната мисъл и идея. Те светкавично биват вписвани в неразделния от него бележник. И бих отворил една скоба, за да упрекна себе си и по-младото поколение литератори, че позанемарихме добрата традиция на до кументирането, завещана ни от Ив. Шишманов, М. Арнаудов, Сп. Казанджиев. А Хр. Йорданов записва. Имам чувството, че ако се съберат неговите скрити" и явни" анкети с писатели и културни дейци, ако към тях 167 се прибави натрупаното от дълголетния му труд в библиотеки и хранилища, ако найсетне се включи и активното му участие в пе чата, биха се получили няколко обемисти тома.

Виждал съм десетки снимки, на които са те двамата - Никола Вапцаров Антон Попов. Поразителното в тях обаче не идва от количеството, а от осо беното лъчение, излизащо от лицата, очите, позите им, та даже от предметите, които ги обкръжават. Не зная доколко известна е онази фотография, дето ги показва допрели глави и легнали на някаква морава. Или друга една, правена на маса, в ресторант: Вапцаров е с лице към обектива, а Антон Попов - профил. Вглеждайки се в тях, както и в другите, тия с небрежно нахлупените шапки и разветите палта, крачещи по улицата и смеещи се, не можем да не си кажем, че двамата мъже там не са просто случайни познати, не са само прия тели, а ги свързва някаква тяхна си магия и тайна, която те за нищо на света няма да издадат. Не мога да мотивирам това си усещане, нито мога да дам име на тайната. Самият аз, подобно на мнозина, доскоро не бях чел поемата „Слу шай, фронт!" на А. Попов и по въпроса за творчеството му споделях общото мнение, че е на равнището на младежките опити, с всичката им полагаща се за случая неопитност, наивна откровеност, дори подражателност. Колко наедро съм разсъждавал, се убедих едва след като взех в ръцете си книжката. Онова, което прочетох, съединено с всичко видяно, четено и чуто преди, бе достатъчно да ме убеди, че за Никола Вапцаров и за Антон Попов е казано далеч по-малко от необходимото. За Вапцаров са изписани хиляди страници, докато посветеното на А. Попов е доста по-скромно. Към двамата заедно обаче, към духовната и творче ска цялост, която окръглят, сме несправедливо пестеливи. Епизоди от дружбата им естествено нахлуват в спомените на Вапцарови съвременници, фигурите им стоят редом в публицистично-документални книги („Гарнизонното стрелбище" на Н. Христозов, „Шестимата от дело 585/1942" на Ст. Коларов), мяркат се в есеистични публикации из печата. Фактите, изнесени в тях, са важни, изводите са интересни, ала за жалост не излизат извън познатия ни и изчерпващ се вече събитийно-поведенчески ракурс. А разгадката на това невероятно интелектуално родство се таи някъде между биографичните податки и поетичния тайнопис, между делничното общо битие и взаимовъзпламеняващото творческо избухване, тя е в динамичното равновесие между две еднакви идео1 Наскоро от Росица Босева научих, че между тях двамата е съществувал нещо като таен език. Една от любимите им фрази, чието символично значение не е доизяснено, била, пистолетная дивизия". В пълния си вид поемата „Слушай, фронт!" излезе през 1983 г. в Издателство „Български писател". 29 логии и различни, но прекрасно разбиращи се психики. Продължавайки в тоя дух, трябва да припомня, че по-младият А. Попов сякаш е огледалният образ на Вапцаров, че той е ученикът, който въпреки кралимарковския си вид сякаш стои в сянката на иначе поприведения огняроинтелигент. Но да не за бравяме Вапцаровата роля. Той никога не би използувал предимствата си, за да командува и наставлява, още по-малко пък болезнено чувствителният А. Попов би изтърпял подобно насилие над себе си. По-възрастният е този, който деликатно стопява дистанцията и внушава абсолютното равенство помежду им, пак той всячески се стреми да тласне нагоре самочувствието на грубоватия наглед, а всъщност притеснителен и серафически нежен негов приятел. И няма съмнение, че под такова оплодяващо въздействие у А. Попов са се освободили скритите сили на таланта му, излязъл е от обвивката си и се е родил за живот още един поет.

Предлаганият анализ се основава на неизвестен досега спомен, чийто автор -- Христо Чолчев (1887-1978) - е познат главно на специалистите и на онези, които помнят и са следили издавания от него „Вестник на жената". С разнообразното си, интересно и новаторско по дух съдържание този седмичник играе важна роля в нашия културен и обществен живот между двете световни войни. От една страна, той става Катализатор за разкрепостяването и издигането на съзнанието у българката, а, ст друга, се превръща в литературна трибуна на най-видните ни творци, в откривател на нови таланти, в проводник на демократични идеи и тенденции. Всичко това, разбира се, е резултат от разнопосочната, високоерудирана, оперативна и едновременно смела дейност на редактор-издателя. Въпреки че тук ние ще се интересуваме от съдбата на Хр. Чолчев преди 1921 г., т. е. преди започването на „Вестник на жената", смятам, че горните встъпителни ду ми бяха необходими, тъй като доокръглят представата ни за заслужилия, но позаб равен издател и журналист, автор на въпросния спомен. Син на занаятчия, получил едва петокласно образование, Христо Чолчев от петнадесетгодишен живее „на своя нога" (изразът е негов). Започнал трудовата си биография като печатар, той работи последователно във Варна и Пловдив. Приблизително през 1906 г. идва в София, къ дето постъпва като словослагател в печатницата на редактирания от Йосиф Хербст „Време". Поради опасност да развие туберкулоза се отказва от печатарството (зи мата на 1907 г.) и спечелва репортерско място във в. „Вечерна поща". Така, дадено най-едър щрих, Хр. Чолчев започва кариерата си на журналист, на която ще пос вети повече от половин век. B. B Спомените, предмет на настоящата публикация, се отнасят към дейността на Хр. Чолчев като уредник на сп. „Съвременна илюстрация "2, където той постъпва през 1914 год. Изданието е популярно и така, както само формулира задачата си: да илюстрира всички събития от обществен, научен, литературен или от друг харак тер, съставляващи интерес", би служило по-скоро за задоволяване вкуса на средния буржоа, отколкото за по-сериозни цели. Но освен илюстрациите и любопитните све дения за събития и лица списанието помества и обширен литературен материал, при чийто непрецизен подбор се допуска съжителството на безспорни творби с ниско художествени, та дори и графомански съчинения.

Появата на тази книга предизвиква радостно вълнение. Дългоочакваната истинска монография за д-р Кръстьо Кръстев, послед ния от „великата четворка", най-оспорваната и едновременно най-възловата" фигура в нея, вече е в ръцете ни. Защо трябваше да чакаме толкова много ли? Може да се изтъкне цял комплекс от причини, което и сам авторът е направил, като тактично ни е спестил някои по-деликатни моменти. Но дори ако се проследи - без каквито и да било коментарии - историята на отношението към д-р Кръстев през изминалите години, ще се получи труд, внуши телен и доста поучителен. Защото едва ли ще се намери пишещ - оставил било поголяма, било по-малка следа в литературата ни, - който да не е пробвал мисълта и перото си по тая тема. Оценките са всякакви: от найсмехотворните до изключително сериозните и задълбочените. Мотивите за изказването им също са разнообразни. В тях прозират и злобливата отмъстителност, и тщеславното желание да поостроумничиш безнаказно, и дълбоки идеологически несъгласия, и есте тически противоречия, и неразбиране или нежелание да се разбере и проникне в същност та. Наблюдават се, разбира се, и доста изсле дователски постижения, плод на научен под ход, съчетаващ познаването на литературна история и теория с естетическа веротърпимост и пси хологическа проникновеност. Марк систкото литературознание, опиращо се на диалектическия подход към процесите и яв ленията, държащо сметка за приноса на вся ка една крупна личност в строителството на огромния масив на българската национална култура, направи в последните двадесет го дини решителна крачка към осветляването на феномена" д-р Кръстев. Литературни изследователи от всички поколения проглед наха не само за отрицателните, но и за поло жителните страни в огромното по мащаби на следство на критика. Продължават да се поя вяват студии и статии, третиращи с научна вещина отделни проявления на д-р Кръстев, а така също и обглеждащи и преосмислящи по-цялостно ролята и мястото му на „катализатор" в ускорителното движение на кул турата ни в преломното време между девет 166 надесетото и двадесетото столетие и в първото десетилетие на века. Монографията на Любомир Стаматов тряб ва да се разглежда тъкмо като резултат от общите за цялата ни култура процеси на ду ховно разкрепостяване, като поредна стъпка за отдаване на дължимото към заслужилите в миналото, безкористни, обичащи народа и отечеството си творци и граждани. Но нужно е безспорно не само времето да узрее, не би бил достатъчен и куражът да се захванеш с трудната тема „Д-р Кръстев", тъй като не веднъж сме се убеждавали как дадена сложна проблематика с особен талант и сръчност е била профанизирана от повърхностни, посредствени бързописци и всичкописци. На право е немислимо да създаваш монография за д-р Кръстев, без да познаваш в детайли епохата му, включваща както литературните прояви и нрави, така и кипящи политически страсти, а също всякакви „веяния" от Изток и Запад.

Ние, изкушените литератори, бяхме просто сви детели на създаването на тази книга. Един след друг текстовете, които я съставят, се трупаха в съзнанието ни: отначало ги възприемахме „слу хово" - като доклади по различни научни сесии и конференции, сетне някои от тях четяхме в периодиката, в юбилейни сборници. Авторът им щедро (подобна лекомислена щедрост често се наказва от дебнещите плагиатори) раздаваше изложените в тях идеи, правеше го в по-тесен или по-широк кръг, импровизирайки или четейки, без да проя вява аристократично високомерие към състава и степента на ученост у аудиторията си. Въобще М. Неделчев не е от „кабинетните“ литературоведи (въпреки че е събрал огромна библиотека), често той ражда" своите проникновени анализи, вдъхновен от средата, в която се намира, била тя величественият пирински пейзаж или достолепните банскалийски или копривщенски къщи. Същински катализатор на мисли за него са историческите ме ста на България - там, където са се разигравали върхови сцени от националноосвободителната ни епопея. Сам говорейки за семиосферата (в смисъ ла на Лотмановия термин), той - имам чувството - притежава чувството да се „враства" в да дена културологична среда от миналото, не само да вдъхва от атмосферата й, а и да я живее. (Става дума не за екзистенциално, а за творческо живее не, подпомогнато от артистизма и завидната ерудиция на интелектуалеца, чиято пословична страст към книгата, документа, фотоса и всичко, що носи 148 културноисторическа информация, добива - в доб рия смисъл - раблезиански размери). И нещо осо бено важно - да изразява това свое вживяване" чрез слово, съотнасяйки съответната среда към други (близки или далечни) социокултурни пространства от родната и световната духовна и историческа панорама.

Добре известно е, че въпреки значителната разлика във възрастта Николай Лилиев Никола Фурнаджиев са били приятели. Не изглежда ли малко странно това приятелство, имайки предвид, че не е обвързано с принадлежност към обща литературна школа, кръг или направление? Вярно е, че и двамата са били сътрудници на сп. „Златорог" - Лилиев от самото му създаване, а Фурнаджиев - от края на 1924 г. Но както знаем, „Златорог" не е литературен кръг: това казват всички, които участвуват в списанието, то се вижда и от публикациите, намерили място по страниците му. Школите, направленията и творческият резултат, произлизащ от тях, а също манифестите на кръговете и групите са външната", празничната, ритуалната страна на литературата. Отвъд нея, в кухнята" на литературното творчество, се извършва индивидуалният, строго диференциран, психологически и социално обусловен процес на сътворя ването. Докато - ако продължим в духа на избраната метафора - междуличностните отношения творец-творец спадат към всекидневната на литературния живот. Там - във всекидневната - нищо не съществува в идеален вид, няма застиналост и нормативност, т. е. различните идейни, естетически, социални и нравствени „парадигми", постановки и пристрастия се намират в динамика и смешение, в постоянен диалог, при което немалка роля имат битът, етиката на поведението, личният морал (в тази връзка Айхенбаум употребява понятието „литературен бит") ROR SE - Именно чрез тази лишена от салонен блясък, от куртоазна хвалебственост или дребнава заядливост всекидневна можем да прозрем в духовната същина на творчес ката личност. Но ако ние много обичаме да влизаме - без да се застояваме - в празничната приемна, да пъхаме нос в кухнята или да надничаме крадливо в спалнята на този голям дом, наречен литература, то всъщност всекидневната е онова място, къ дето трябва да останем по-задълго, за да усетим атмосферата, непосредствеността и свежестта на литературния и културния живот. Измежду въпросите, на които литературните ни историографи предстои да отговорят, има и такива: защо примерно мрачен и самотен поет като Димитър Бояджиев намира достойно и желано място сред зевзеците-българановци; защо поетът с две души" П. К. Яворов е приет, търсен, дори въздиган в култ сред „харамиите“, борещи се за освобождението на Македония. Изклю чително интересен е и диалогът между Лилиевата, Дебеляновата и въобще символистичната поезия и традиция и т. нар. септемврийска литература - по-специално Фурнаджиев, Разцветников. Занимавайки се с „частния" проблем за творческо-личностните взаимоотношения на Лилиев и Фурнаджиев и наблягайки върху нравствената му страна, аз не търся универсално решаване, а само възможен подход.