Иван Спасов

Онова, което искам да споделя за този белетрист, ми носи големи въл нения - и като читател, и като критик. Повече от двадесет години, поради непознаването им, не съм писал за книгите на Марий Ягодов. Няма да се успокоявам, че и други оперативни ценители, ако съдим от мълчанието им, са в дълг към делото на един дълбоко пластичен повествовател. В случая споделената или разделена вина в никаква степен и никого не оправдава. Защото всеки от критиците е отговорен пред собствената си съвест; всеки за себе си прави равносметка на видяно и подминато, на казано и премълчано; на компромисите, които е извършил, и на принципите, от които се е ръководил. Моя та утеха би могла да намери приют единствено в чистосърдечното ми признание - причина е моята неосведоменост. Човек не може да познава всичко една текуща национална литература, макар че произведения като „Горун призори" (1956), „Мюмюновите гълъби" (1962) и „Антина и ветровете" (1963) не са факти, които биха могли да не се забележат и да се поставят в пасивно съотношение спрямо други литературни творби, които някога са очертавали, B а и сега определят релефа на съвременния художествен процес.. Както всяко литературно произведение, така и всеки писател има да извърви свой много специфичен път на развитие и на реализация. Трябва да се наложи в зрителното поле на читателите и на критиката, да спечели тяхното предразположение и признание, ако ги заслужава. Нужно е да придобие полагащото му се място и с приноса си в онова непрекъснато обновление, което наричаме новаторство, и с трайното, същинското и необходимото, което ляга в основата на традицията и я подготвя за по-нататъшно извисяване. За Марий Ягодов този неизбежен момент дойде с книгата му „Древният път" (1977), която вече не можеше да не бъде забелязана и да не направи силно впечатление тъкмо сред ярките проявления на съвременната ни проза. С по-кратките си разкази, а най-вече с мащабните и по размери и по съдържание новели сборникът ни накара да се замислим върху следното обстоятелство: кой е този писател, който като че ли скромно и всъщност така смело дръзна да мери силите си с неколцината най-изтъкнати сегашни български автори, считани от критиката - къде с пълно право, къде до известна степен по навик и по съображения - за фаворити, за единствени и сякаш недостижими? Ето че се появи този мълчаливец, когото посетителите на писателското кафене виждат всеки обед да си пие кафето, да наблюдава някак си разсеяно и от време на време да влиза в задушевен разговор с почти едни и същи - може би близки, може би не дотам интимни събеседници.

Някаква странна съдба има тази българка. Когато се назове нейното име, като че ли неизбежно идва да зазвучи в душата ни, да заинтригува мисълта ни, да възбуди емоциите ни също така името и на Пенчо Славейков. Не по-малко силна е и обратната връзка; бих казал даже, че тя е първоосновната и определящата. Името на Мара Белчева е някакъв десетилетен спътник около живота, творчеството, гражданското и личностното поведение на Пенчо Славейков. Получава се двойка от имена, която е занимавала не само съвременниците им, но респектира и днешните хора. И не може да се определи кое в този реалистичен и романтичен възел от съдби е по-силното - дали сътвореното литературно дело, или човешката им индивидуална участ. Ако се вземе предвид обстоятелството, че приживе Мара Белчева малцина са я признавали за „поетка" въобще или за писателка от значима величина, може да се каже, че тя е предизвиквала думите, погледите, коментарите, положителното или отрицателно отношение към себе си по една главна линияизключително хубавата жена, „брилянт в огърлицата на красивите българки", „дамата в черно“, както са я наричали; съпругата на министъра Христо Белчев, твърде начетена за времето си. И по-сетне: „младата вдовица“, приятелката на Пенчо Славейков, неговата спътница до смъртта и след смъртта му; поетесата, която израства под крилото и в „сянката" на големия литературен месия; непокорната красавица, неприемала и отхвърлила дръзко благоволението на височайшата дворцова особа; членката и активистката на Клуба на жените-писателки; гордо остаряващата жена, която към края на живота си копнее да чуе признание - и то не толкова относно стореното от нея за Пенчо Славейков, колкото за своята поезия, за съкровеното си лирическо сътворение. И докато вниманието или невниманието, уважението или отричането на обществото към Пенчо Славейков се дължат на обаятелната му фигура, на мощното му творчество и на оригиналната му, твърде чепата личност, то всеки интерес към Мара Белчева се поражда от факта, как и доколко, в каква посока и с каква бързина, с какъв чар или с каква махленщина се приема нейната близост до исполина тогава в литературния живот. И какви ли не още други нюанси на тълкуване, на одумки, на съгласия и несъгласия се развихрят около името и около поведението на двамата - Пенчо Славейков и Мара Белчева.... Около нея витае повече легендата и като че ли по-малко действува истината. Не можем да отречем и силата на противоположностите, която спомага да се утвърди романтичното и да се открои в него и чрез него обаянието. Защото гладката еднаквост на преценките, на обобщенията, на хвалебствията може да оформи предимно иконографския портрет, ала не и живия облик на човека.

Нейното име може твърде бързо да се възвърне към сегашното поетическо „обращение" по редица съществени причини. До неотдавна поетесата Бленика беше сред нас и, макар да не публикуваше често, нейното присъствие се долавяше осезаемо физически, и духовно-естетически. Трябва да се изтъкне и едно друго съображение: тази авторка никога не е била център на спорове, на дискусии, на големи разговори; съществувала е в нашата предишна и днешна лирика някак си тихо, скромно, без афектации, без насилвания на вдъхновението и на перото, но тъкмо в тоя начин на реализиране и в това „скромно" състояние на нещата се открояват ценности, които имат емоционално значение за читателите, пък и владеят мислите им с дълбочината на съдържанието, което се намира в стиховете на Бленика. Без да съм привърженик на строгия хронологически ред в портретуването на който и да е писател, защото един такъв порядък в значителна степен ограничава импровизацията и „волността" на търсенията и на обобщенията, струва ми се, че за разглежданата поезия той е просто необходим и ще докаже своите предимства. Достатъчно е да се вникне в света на поетесата чрез всяка отделно издадена стихосбирка, за да се види разширяването на мотивите, да се усетят полаганите акценти, да се долови разрастването на тематично-художествения кръгозор на лиричката. И още нещо - всяка самостоятелна нейна книга е „затворила" в себе си „сепаративни" стойности, които се възприемат с удоволствие самостоятелно и които подбуждат желанието ни да надникнем и в другите публикации, за да свържем краищата и да очертаем по-обемните контури на цялото. Нека предварително изтъкна, че първата стихосбирка на поетесата Бленика, издадена преди повече от половин век, наречена „Брегове" (1932 г.), пусната само в хиляда бройки, се препрочита сега като спонтанно откровение на душата, като изповед пред обичания човек и като молитва пред живота за живот и щастие в бъд ните години. Ефирност лъха от чувствата и от цялостното настроение. Херувимска благост излъчват сдържаните, смирените интонации; разкриват се глъбини за духа и за преживяванията, наситени с нежността на спокойния, мъдрия, увлекателния образен рисуньк. Сякаш пред очите ми застава самата Бленика, непозната за мен иначе в младостта си освен от фотографии. Но беглите ми спомени от по-късно време говорят съвсем точно за нейната кротка усмивка и съсредоточена мисловност, когато съм я виждал понякога, без да съм разменял с поетесата нито една дума.... Разбирам нуждата за литературната история и за литературната критика да бъдат принципиално строги, а и с остро реалистичен поглед към фактите, когато се връщат назад в по-далечното или в по-близкото минало на литературната ни дей ствителност. Ала преди всичко друго, в едно такова завръщане би следвало да има проникновеност и дори сантиментализъм - разумен, полезен, ако искате и пре мерен, но истински.

В известна степен името и на Магда Петканова потвърждава правилото за безпощадността на времето, рукнало като сприя върху живота на хората - формиращо го, разрушаващо го, завличащо го. Нейната поезия сега е почти неизвестна за младото поколение, но тя не ешумяла така много и преди години. По-иначе стои работата с драматургията й, в която има великолепни поетически открития. Те допълват нашето впечатление за лириката на тази авторка, защото внасят в нея такива нови, силни, ярки открития, каквито понякога няма в чисто" интимните и откровения. Разликата е в това, че з поемите и в стихотворните драми на писателката емоционалното слово някак си „обективизира" чужди съдби, преживявания и страсти, докато в „директната" си чувствена изповед поетесата визира чрез лирическата героиня самата себе си. Поради някои съдържателно-изобразителни особености в поезията на Магда Петканова много е удобно, а даже и необходимо, нейното лирическо творчество да бъде анализирано чрез едно хронологическо вглеждане в зародиша и в развоя на вдъхновението и на неговите характеристики. Само така ще си обясним и цената, и силата на дебютната и книга „Македонски песни" (1927 г.), а ще разберем и посетнешната отлика, валидна за емоционално-мисловния свят на поетесата в следващите и стихосбирки. Защото е очевидна разликата между втората книга („Изгубен камък“, 1933) и „Кавали свирят" (1939 г.). На едно място тя признава, че започва да печата през 1925 година в издавания „Вестник на жената“, но пише още от 1919 година - т. е. когато е деветнадесетгодишна. Стиховете и от това време сетне влизат в нейната дебютна стихосбирка.... Питам се какво звучи в моето съзнание, останало от поезияга на Магда Петканова? Навярно и аз някога съм се заблуждавал, че някои мотиви, разработки, внушения и въздействия, постигнати от авторката в песните за драмската ракия" и за „момините устни" са дело на фолклора. Каква извисяваща измама! Кой поет сега или в миналото би се отказал да оприличават стиховете му с народните създания? И наистина има ли очевидни признаци, по които да сме застраховани от подобна „лъжливост": Ако зажалиш нявга за драмска ракия, дойди на гости

Разгръщам първата стихосбирка на Люба Касърова „Люлякови люлки" от 1930 го дина. Това е необичайно късен дебют - авторката е вече на 43-годишна възраст. Разбира се, в нашата поезия има и по-драстичен случай: поетесата Мара Белчева дебю тира, когато е на петдесет години. Художникът Н. Тузсузов е изработил кориците на „Люлякови люлки“, печатница „Радикал" я подготвя за разпространение чрез книгоиздателство „Хр. Г. Данов", София. Пред началния цикъл е изведено „Посвещение", чрез което Люба Касърова се обръща към потомките-сестри, за да им каже, че в душата си лирическата героиня усеща трайна емоционална близост с тях. Животът ще бъде и труден, и кошмарен даже, но сърцето и ще пее за нашта орис с болка и въз торг". Та нали „всяка пролет все нова земна песен ще се пее и нови люлки вятър ще люлее?" А майката-земя с поглед спокоен ще слива своята участ с женската съдба... Постепенно Люба Касърова ще разгръща взаимоотношенията мъж -жена върху съкровено интимна основа. И ще разкрива един свят, пълен с копнежи, ласки, страдания и покани към него, любимия, да отъсне засмената роза на моята младост“. Тя му обещава незнайни селения и го пита дали познава конвулсиите на плачещата и на пеещата душа. Ето го и цялото стихотворение, дало наименованието на книгата: Познаваш ли вълшебните градини, окъпани от слънчевия блясък, Градини, дето розите горят, сред люлякови люлки и жасмини, между цветя, треви и златен пясък, Познаваш ли вечерната заря, и тишината с тайните на здрача... безумнопенещия водопад на мъката, кога душата плаче? Познаваш ли възторга скъп и свят, живян сред блянове на младост и всичко, що е моя плач и радост - където искам да те отведа? Както се вижда, пълен и потаен романтизъм, невероятно много въпроси към оби чания; образът на бляна, потока и водопада са мобилизирани да изразят психологизма и големината на чувствата. Все още няма успокоение и мекота в настроението и в пре живяванията; героинята по-скоро желае да проучи, да разузнае състоянието на партньора си, пък тогава да го атакува" с покана и признание. Очаква се, че по-нататък нещата ще се задълбочат и ще получат и своето развитие.

Може би заглавието на моята рецензия отговаря сравнително точно на характера и на съдържанието, които отличават книгата на Константин Еленков. Действително това изследване е проблемно, защото авторът не се е задоволил да проследи хронологически, линейно фактите и явленията в най-новата ни лирика, както правят някои събирачи на биб лиографски сведения - акт, който е толкова полезен, колкото е и лесно постижим, - а посредством сложността и многообразието на проучвания материал търси закономерностите на развитието и дава своята интерпретаторска гледна точка. Тъкмо и поради тази особе ност ние, специалистите, пък и добре осведо мените читатели, можем да разграничим спе цификата на един подобен труд в сравнение с ония имитации на „задълбоченост", чиято ре ална последица е фактонатрупването, придру жено с много цитати, а оставено без проницателно степенуване и осмисляне. Изглежда е било неизбежно, тъй като та кава е и задачата на поредицата „В света на Литературата“, към която се отнася и книгата на Константин Еленков - да се подхванат отделни учебно-дидактически въпроси, свър зани с възприемането на поетическите произведения и с тяхната роля за естетическото и емоционалното възпитание на учащата се мла деж, преди всичко на гимназистите. Макар и не толкова често, авторът се обръща към свои те адресати, за да им внуши аргументирано възгледите си за разглежданата проблематика, за нейната широта, сложност и деликатност. Ала в случая е важно да изтъкна, че тези просветно-възпитателни моменти са въведени уместно и с мярка; че те не представляват глав ната опора на литературнокритическия анализ, който интригува не само учители, ученици, дейци на образованието, а всички нас, про фесионално посветени на поезията, или пък познаващи и обичащи я като част, и то много съществена, от съвременната ни духовна култура, от развоя на днешната българска художествена словесност.

Препрочитам предговора на акад. Петър Динеков към книгата с избрани творби OT И Весела Василева - стихотворения, лирични фрагменти, писма (БП, 1981). Той е очертал образа на личност, на гражданка и на поетеса, роден и създаден, изваян, макар и незавършен докрай, от конкретното историческо време. Само то изгражда творците, които са му потребни, за да го пресътворят чрез голямото си художни ческо вдъхновение. Портретът на Петър Динеков е пронизан от дълбок психологизъм, наситен е с болка от ранната загуба на талантливата лиричка, обагрен е нежността на личните впечатления и спомени. Той разкрива идейно-тематичното поетическото майсторство на тази авторка. Цитираните оценки на други нейни временнички и връстнички още повече засилват представата ни за извисена, благородна, духовно богата, очарователна и многостранно надарена индивидуалност: „За нас в младежките години тя олицетворяваше една може би романтична представа за красотата. Беше нейно телесно и душевно въплъщение. Това са думи на Невена Стефанова, която е изказала категорично гледище и за неповторимостта на всеки ярък характер: „Весела бе една много рано изградена личност с голямо очарование, съ голямо дарование, големи изисквания, оригинален ум. Нейното присъствие създаваше особена атмосфера. Затова така се чувствува отсъствието й..." Споменът на Блага Димитрова носи омаята на младостта, на ученическите копнежи, на жаждата за приятелства, знания, култура, високи етични и творчески примери: „Дошла от малкия град, на прага между детството и младостта (все на ня какъв праг!), с жадни, провинциални очи аз търсех въплъщение на столицата, на културата, на изяществото. И го открих още в първия учебен ден, в първото между часие. Една девойка прекоси коридора, сякаш излязла от картините на Ботичели. Не! От никакви картини, от никакви сравнения. Тя бе несравнимост, неповтори мост. Това ме прониза с ослепителна ясност от пръв поглед. Не може да се опише, нито да се разглежда на съставки: коса, очи, фигура, движения. Тя бе самата хармония. Излъчване на изтънчена духовност. Името и се понесе с тайнствен шепот между нас: „Весела Василева, поетеса." Звучеше като музика от клавесин. И остана завинаги в душата ми, незаглушено от шумотевицата на идващите десетилетия, разочарования. " незасенчено от толкова промени, увлечения и Някога бях чувал това красиво, музикално име - Весела Василева. В него има нещо песенно, като че ли е нарочно търсено и моделирано звукосъчетание, което излъчва ритъм и носи в себе си увлекателен лиризъм. А не бях чел нищо нито за, нито от младата поетеса. Късно разбрах също така, че е дъщеря на Григор Ва силев - Шопа, както са го наричали в интимни среди, за когото бях понаучил не щичко в прочетеното за Йордан Йовков, за Елин Пелин и за други наши писатели.

За мене този поет - Петър Анастасов - сякаш изневиделица навлезе равноправно дори забележително в съвременната ни лирика. Не долавях мъката на преборването му с другите гласове. Не се чувствуваше като че ли някакво извънредно усилие - характерен белег за мнозина поети, които доста трудно и дълго преодоляват съпротивата на вече установените и все по-неотстъпчиви ценности в актуалната ни поезия. Тя е ревнива към всеки нов набег в пределите й, често го конфронтира. Има случаи, когато му позволява да се развива, стагнира обстоятелствата и условията около появата продължаването му. Теорията и критиката все още не са поставяли, а и не са изслед вали подобен „възел от взаимоотношенията между автори, явления, тенденции, които дават облика на днешната ни литература. Процесите вътре в нея не протичат гладко и миролюбиво. Напрежението идва от самата реална стойност на сътворяваното художествено дело. Всяко необичайно извисяване води към разместване на силите и в хори зонтално, и в отвесно направление. Тогава проличава най-добре кой колко струва, на кое място застава, какви са възможностите и перспективите, с които навлиза в областта на словесното изкуство. Невидимата за простото око борба на противоположностите се изразява по различен път и определя графиката на всяко индивидуално навлизане и присъствие в областта на творчеството. Става дума и за съревнованието в границите на едно и също поколение, и за общата картина, която чертаят писателите в едно и също време. Може да се говори също така и за разцвета или за кризата в поетиката, в тематиката, в цялостната емоционална атмосфера на излъчването, което извира от личния почерк и от неповторимата магия на изповядваната идейно-естетическа позиция. Тя не може да бъде скрита. Най-вече от нея се започва, когато е нужно да оценим нечие приближа ване към подстъпите на поезията, и когато е наложително да предскажем бъдещето му. С всичкия риск на това приятно и задължаващо критическо поведение, а и с цялата негова капризност, която съдържа многостранни черти: гражданско-нравствения характер на поета, величината на художественото му измерение, потенциала на волята, на културата, на жизнения опит, на готовността и способността му да завоюва и да отстои собственото си убеждение, прерастващо в човешко и в творческо верую. като Всички тези прагове, перипетии, проверяващи твърдостта на духа изпитания че ли не се изправяха пред увереното и сигурно навлизане на Петър Анастасов в нашата днешна поезия. Или така ми се струва? Поне липсваха ония очевидни за оперативната критика факти, които държат като на длан пред нейния поглед стъпките на всеки един от „нашествениците“ в полето на лириката. Бих могъл да създам по собствени впечатления „диаграма" как са се откроявали на първоначалния хоризонт редица от съвременните ни поети. Накъде са тръгвали, по какъв начин са спечелили за себе си правото и потребността да бъдат забелязани, да придобият признание, да „настанят" по-дълбоко или по-скромно сред връстниците и съвременниците си.