историческа

Върху точните методи на описание на художествените явления в наше време се работи и се говори твърде много. Напълно естествено говори се предимно за тяхното настояще и още повече за бъдещето им, при което на безпочвено самонадеяни твърдения за тяхната ефикасност често се отвръща с краен скептицизъм, отвръща се от нихилистични в същността си позиции: точните методи никога няма да могат да се справят с този или с онзи проблем... В разговорите и полемиките обаче постоянно се пренебрегва обстоятелството, че енергичното съвременно развитие на точните методи не е уникално явление в историята на естетиката, както се опитват да внушат някои негови застъпници. Естетиката изживя, и то не много отдавна, едно едва ли по-малко енергично увлечение по търсене на точни методи за описание на художественото произведение, творческия и възприемателния процес и развитие на изкуството. И въпреки че двата периода се различават един от друг по ред съществени белези, между тях могат да се направят интересни аналогии с полезни, ориентиращи изводи.

1967 година е особена година в живота на съветското общество, на съветската литература. За нас петдесетгодишнината на Октомврийската социалистическа революция е и тържествен празник, и делови преглед на нашата работа, и определяне на нейните по-нататъшни перспективи. Пред изследовате лите на литературата са открити широки възможности за решаване на всички проблеми на художественото творчество в историческата проекция на полувековното развитие на новото изкуство, от изпитаните позиции на марксисткоЛенинската научна мисъл. Това напълно се отнася до списание „Вопросы литературы", което от месец април навлиза в единадесетата годишнина на своето съществувание. Всеки брой на нашето списание през 1967 г. ще се открива голям раздел „Пред 50-годишнината на Октомври“. Но и всички други мате риали по един или друг начин са свързани с петдесетгодишния опит на общественото и културно строителство, на борбата за социалистически реализъм.

В края на миналата година излезе от печат книгата „Из живота и творчеството на Иван Вазов" от Илия Бояджиев и Цочо Делев, Държавно издателство „Народна просвета", София, 1968. Изложението за живота и творчеството на Ив. Вазов е основано на старателно съ- брана и добре подредена документация (снимки, портрети, спомени, цитати, схеми и таблици). Някои от елементите на тази Документация са известни от по-рано, а има итакива открити по-късно. Но интересно е, че сега и едните, и другите са поставени и разгледани в нова светлина - нещо, което е едно от достойнствата на книгата.

Често пъти сборникът със статии носи в определена степен риск за своя автор по отношение на концептивно цялостното му представяне пред читателя в сравнение с едно студийно изследване например, което по причина на самата си жанрова същност центрира вниманието на изследвача, а оттук и впечатленията на читателя. Еклектизмът е голямата беда на подобни сборници. Новата книга на акад. Петър Динеков „Историческа съдба и съвременност" наред с многото си достойнства налага на вниманието преодоляването на сборността" в изследвания материал, постигането на кон цептуалното единство на съжденията. Новата книга не е изолиран случай в това отношение - в практиката на Петър Динеков е била налице винаги една сериозна взискателност, стремеж към цялостност във внушението на идеите на изследвача. Но според мен новата му книга е особено положителен пример в тази насока. Прави силно впечатление умението на Динеков да подчини многообразието на изследвания материал на една концепция, която е характерна с устойчивостта си по начало за неговите научни дирения подчертаване диалектичната връзка между националната специфика на българската литература и нейната съпричастност на общоевропейския културен процес. Особено добре в този смисъл е съсредоточил усилията на учения старобългарският период на нашата литература, което още веднъж по- сочва представителното участие на Петър Динеков в изследването проблемите на род- ната и славянската медиевистика. От посветените общо четири статии на старобългарската литература особено ак туална с постановките на автора е статията „Старобългарската литература - наша гор- дост и наша тревога". Тя представя най- добре стремежа на Динеков да очертае суверенната територия на старобългарската литература. Отдавайки дължимото на ори гиналните схващания на видния съветски медиевист Д. С. Лихачов, които наистина освежиха и направиха неизмеримо по-взи- скателен критерия на славистичните изслед138 вания през последните години (особено статиите му "Старославянските литера тури като система“, „Размисли за националното своеобразие и европейското значе ние на старобългарската литература"). Динеков с една сериозна аргументация полемизира със съветския си колега относно специфичната самостоятелност на старобългарската литература в контекста на ста рите славянски литератури. По-конкретно Динеков изказва несъгласие с някои моменти от тезата на Лихачов за литературната трансплантация" на произведения от византийската в старославянските литератури, според която голяма част от тези преведени произведения в условията на средновековните славянски литератури се приспосо бяват към новата среда, продължавайки своя живот. Като изхожда от примери от старобългарската литература, когато „, при множество писатели се срещаме с едновре менната дейност в областта на превода, компликацията и оригиналното творчество" (авторът посочва примера с Йоан Екзарх, който превежда „Богословие" на Йоан Да маскин и наред с това създава оригинални произведения като „Шестоднев", похвални слова), Динеков съвсем правилно заключава, че е трудно да се съгласим със заличаване на границата между оригинална и превод на литература в средновековието" (стр. 63). Все по силата на една логика (в подкрепа на която има немалко факти) за специфич ната самостоятелност на старославянските литератури и конкретно на старобългар ската, независимо че те изпитват сериозното влияние на византийската, на универсализма на християнската религия, Динеков изказва редица съображения, опонирайки на друга теза на Лихачов - за наднационалността на литературата-посредница" в старославянските литератури. Според Лихачов тази литература-посредница „притежава свой над национален църковнославянски език, общ за всички южнославянски и източнославянски литератури фонд от паметници и единна литературна съдба, единно литературно раз витие".

Социален роман за една национална трагедия - това е най-общото определение на това голямо епическо платно на Емилиян Станев. Но като всяка значителна творба „Иван Кондарев“ надхвърля тази си задача и се превръща в роман за национална съдба, за величието и погрома, за красотата и низостта на човека, за драмата на народния водач, за твореца и любовта, за неотразимото въздействие на женската красота и т. н. и т. н. Всичко това като във фокус се събира у Иван Кондарев, Костадин Джупунов и Александър Христакиев. „Иван Кондарев“ е роман за тези трима герои. Цялото действие се движи около тях; те са герои на лични и обществени драми, те са трите възможни проекции на националния характер, три съдби в една бурна и преломна епоха. В романа те взаимно се отблъскват, но и се допълват. Един без друг тяхното съществуване е немислимо. Христакиев е действителният убиец и на Иван, и на Костадин, но в крайна сметка морален победител е Иван, а всичко здраво и красиво в малкия брат Джупунов също продължава да съществува. И все пак твърдението, че те си приличат, е непълно, най-малкото поради огромните идейни, социални и психологически различия между тях. А това е естествено, защото писателят е вложил в тях редица лични индивидуални качества, които ги правят единствени и неповторими. Но заедно с това Ем. Станев ги превръща в типове на епохата - изразители на подема и краха на различни идейно-политически принципи. Романът започва с Костадин и завършва с Кондарев. В това има нещо твърде показателно. Абстрактното добро, извечната сила на народното начало в Джупуна преминава през мъчителни мутации, изражда се във фашизма на Христакиев, за да се утвърди целенасочен и ярък социален идеал у Кондарев. Костадин е, така да се каже, първата степен, абстрактният идеал за съвършенство на нравствените ценности у народа. Но именно нежеланието му да се разграничи социално, отвращението му от жестокостта на превратаджиите - негови съмишленици в крайна сметка - го прави трагическа личност. Той става изкупителна жертва на своята пасивност и индиферентност. Защото Джупуна е само привидно неангажиран, само привидно „природен“. Него го влече земята, но неговата земя. Той работи със страст, но работи своето. Това все още не е разграничителна характеристика на образа. По-важно е, струва ми се, жестокостта в характера му, бруталната му необузданост в някои случаи. Той е човек на инстинктите, на всеотдайността: оттук и инертността му по време на преврата, боят, който нанася на Лазо, отношението му към Янаки, реакцията му срещу Кондарев, когато го вижда с Райна, и пр.

Въпросът за изворите на Йовковото творчество е значим и интересен. Макар инееднократно поставяна, проблематиката все още не е изчерпана и представя възможности за необходими допълнения и уточнения, за обобщения и изводи, свързани както с метода, така и със стилистиката на големия български писател. Необходимо е още в началото да обърнем внимание върху факта, че поня тието „извор" не енапълно уточнено в нашето литературознание. Независимо от трудностите, които подобна неуточненост създава, като работно понятие то се оказа достатъчно операционално, защото предлага конкретни възможности за проучване на взаимовръзките, зависимостите и трансформациите на онези външни импулси, опорни точки, устни разкази или разнообразни писмени свидетелства и документи, които авторовото съзнание е потърсило предварително или е намерило случайно в процеса на работата. За да се изясни проблемът за изворите на художественото творчество и за реалиите на литературната творба като част от тях или по-точно като вид изворов материал, е необходимо да се извърши една твърде сложна и прецизна категоризация с оглед на граничното място, което извороведческото литературознание заема между литературата по същество и помощните му науки. Без да си поставяме задачата да изследваме този голям актуален проблем, изискващ специалното внимание на теоретиците и историците на литературата, ще подчертаем следното: терминологическото уточняване се затруднява поради смесването на историческото понятие „извор" с литературоведческото - две твърде различни по същността си категории. Не едостатъчно изследван и въпросът за границата между изворите на литературната история и изворите на художественото творчество.

За историческа поетика у нас се заговори още преди повече от десет години, когато в центъра на литературоведските дискусии стое ше проблемът за методологическата и практи ческата подготовка на новата многотомна ис тория на литературата. И още тук, в това на глед странично обстоятелство, откриваме цял един комплекс от проблеми, които като че ли многократно надхвърлят собствените граници на историческата поетика като литературо ведска дисциплина. Преди всичко това е въ просът за методологията на литературната история. Все още са живи в съзнанието ни спо ровете отпреди петнадесетина години за това, какво трябва да представлява новата литера турна история, спорове и противоречия, кон то обаче бяха единодушни в едно - новата литературна история трябва да има своя концепция не само по отношение на материала, който обхваща, но и за начина, по който ще го анализира, организира и тълкува. Преодоля ването на „външния подход, който изследваше 150 преди всичко обстоятелствата около възникването и битуването на литературните произ ведения, не можеше да намери своята алтернатива в един предимно иманентен подход. защото плюсовете и минусите на иманентизма вече бяха ясни и литературознанието търсе ше свой собствен начин да разгледа литератур ното развитие като своеобразен, притежаващ своя логика, мяра и вътрешни закономерности процес, но обусловен и ситуиран в общото обществено, културно и духовно развитие на нацията. Задача, която, както показаха тога вашните спорове, никак не беше лесна за разрешаване.

Програмният колектив по историческа поетика под ръководството на проф. Атанас Натев проведе от 11 до 13 април 1989 г. своята редовна втора конференция. Общата тема на конференцията беше формулирана „Проблемни ситуации в бъл гарската литература“, като под проблемна ситуация се разбира такъв кризисен момент в движе нието на художествения процес, при който литературата търси някакво свое ново качество. Това ново качество може да се отнася както до вътрешния механизъм на самата литература - нейните начини на проява в общественото пространство, правилата, според които тя се организира като обществена дейност, а също така и вътрешните промени в самите правила - типове условност, въздействен механизъм, нови структури, ценностна система, проблематика на процеса. Така формулираната тема даваше възможност да се хвърли мост между подчертано методологическите търсения на литературознанието и конкретните прояви на българския национален художествен процес с неговите специфични исторически, обществени и художе ствени детерминатори. В работата на конференцията беше включена и кръгла маса по методология на литературозна нието, която остава постоянна задача на програмния колектив, доколкото въпросите на самото изу чаване на литературните движения представляват една динамична и зависима от конкретността на литературния процес проблематика. Тема на кръглата маса беше замислената от секцията по 11 Литературна мисъл, кн. 8 ПО ИСТОРИЧЕСКА ПОЕТИКА теория на литературата програма за изучаване на понятийната система на литературознанието, свързана с проблемния заряд на литературовед ските термини, които непрекъснато се колебаят между способността си да означават вътрешни противоречия в проблематиката на литературоведските изследвания, от една страна, и способността им да се клишират, да се схващат като найменования на някакви затвърдели структури, което обаче означава постепенно изпразване на реалния смислов обхват на понятието и превръщането му в магическа формула. Затова и мотото на програ мата беше „Проблематичните понятия на литературознанието". А целта - създаване на поредица от студии, които да разгледат вътрешната проблемност на литературоведските понятия. Първият ден на конференцията беше открит от проф. Милена Цанева и проф. Атанас Натев. Първият доклад беше изнесен от проф. Боян Ничев на тема „Историческа поетика и история на литературата. Проблемни ситуации". Докладчи кът говори за механизмите на осъществяване на преломните движения и за откриването на древни поетически структури в модерната литература с променена художествена функция. Такива струк тури са например вълшебната приказка за романа и митологическата сказовост за прозата от шестдесетте години.

Виетнамският конфликт, единственият военен неуспех в историята на САЩ. доведе до разцепление на нацията, до противоречиви мнения по отношение на неговите цели и мотиви, породи чувството на угризение и вина. Както става ясно от много писмени източници, по силата на мълчаливо споразумение американският народ като че ли е решил да забрави за Виетнам. „Това, което ни парализира, само вината към Виетнам, но и неспособността ни да погледнем нещата право очите и да ги разберем; отказът ни от перспективата на миналото да приемем моралния си дълг към бъдещето“, споделя Питър Мартина. Но с течение на времето назрява необходимостта да се оцени това събитие и да се намери мястото му в аме риканското историческо и културно битие. Все по-често се появяват произведения като „Победители и победени“ (1972) на Глория Емерсън, които са едновременно мотивирано обвинение към американското общество за нежеланието му честно да приеме някои събития от своята най-нова история и трезва и критична преоценка на последната. В тях ангажирането на Америка с военна помощ за една от страните в гражданската война и травматичните последствия от това действие се разглеждат като резултат от безрезервната вярност към романтичния мисионерски идеализъм, характерен за една отминала епоха и изкуствено възроден от президента Кенеди в началото на шестдесетте години. Тази безкритична преданост към мо делите от националното минало се посочва от много автори като една от основните причини за участието на голяма част от младежите във войната, убедени, че служат на благородна кауза. Първоначалната представа за Америка се изгражда върху две противополож ни по смисъл и ценностно съдържание митологеми - за градината и за пустиня та, - които оформят представите и очакванията на преселниците и отразяват спе цификата на новата среда, в която съществуват. Идеята за хаоса е заложена в ми тологемата за пустинята - девствената земя, която е непристъпна, населена с ду хове, враждебна към заселника пионер. Този митичен прадед е преди всичко воин мисионер, призван да отвоюва от силите на мрака „обетованата земя“ и да утвърди 1P. Martin. Coming to Terms with Vietnam. Harper's. Des., 1980, p. 41. 73 B рая на земята. Следователно и тук се срещаме с митологичната опозиция хаос - космос и с културния герой родоначалник, който по силата на основополагащата функция на своите действия се превръща в универсален модел за поведение. Още самото начало можем да забележим как библейският мит за преселението и завоеванията се превръща в история. Заселниците пионери не символизират Христовите войници, те са Христовите войници, за тях е характерно митологично възприемане и разбиране на действителността. Показателно е, че и революцията, и Гражданската война са били тълкувани като доказателства за божия промисъл, като задължителни събития в сътворението на „новия свят.

На 24, 25 и 26 април 1990 г. в гр. Банкя се съ стоя третата поредна национална конференция по историческа поетика. Тя бе организирана от проблемния колектив по историческа поетика при Института за литература към БАН. В работата на конференцията взеха участие литературоведи от различни секции и катедри на Института за литература, Софийския университет, Климент Охридски", Великотърновския университет „Кирил и Методий", Пловдивския университет „Паисий Хилендарски" и ВПИ - гр. Шумен. Като ръководител на колектива по историческа поетика проф. д-р Ат. Натев откри конференцията и изказа пожеланието на организаторите тази, станала вече традиционна, среща да бъде полезна за всички участници. Работата на конференцията започна с доклада на проф. д-р Б. Богданов „Историческа поетика и историческа типология“, който предизвика изклю чително голям интерес сред участниците, тези и изводи от този доклад се обсъждаха и споменаваха на почти всички заседания. Като цяло в работата на конференцията се очертаха няколко проблемни кръга със специфична проблематика и насоченост и независимо от факта, че за разлика от предишната година сега нямаше специално обявена кръгла маса за проблематични понятия, немалка част от вниманието на присъст вуващите естествено бе посветено на тях. С по-обобщаващ характер бяха докладите на Ал. Панов „Отношението между персонализьм и не-персонализъм в българската литература" (Институт за литература), на 3. Козлуджов „Понятието „повествователен тип" (проблеми на литературоведската му интерпретация)" (ПУ „Паисий Хилендарски"), на М. Костадинова „Сюжетни текстове с предизвестена развръзка" (ВПИ - гр. Шумен), които в рамките на конференцията очер таха общи проблеми за българската историческа постика. Разгледаните литературоведски и културологични факти и направените изводи и обобщения в Докладите на Л. Михова (Институт за литерату ра) „Кървава кошуля" в българската литературна критика", Н. Аретов (Институт за литература) „За взаимоотношението религиозно-светско при възникването на новобългарската белетристика" и С. Сивриев (ВПИ - гр. Шумен) „Сингуларните изказвания на Ив. Вазов върху материал от лириката му през 80-те години на XIX век“ надхвърлиха предварително набелязаните граници на периода и предизвикаха различни тези и изводи по време на дискусията, определяйки нейната посока. Понятието „жанр" беше в центъра на вниманието на участниците в конференцията и като че ли най-много докладчици бяха посветили своите текстове именно на това понятие, разглеждайки различни аспекти от неговия генезис и функциониране - В. Измирлиева (Институт за литерату ра) „Една гледна точка към понятието „жанр" в старобългаристиката“, Р. Кунчева (Институт за литература) „Как работат понятията жанр" и „стих", К. Каранов (СУ „Кл. Охридски) „Жанровите лабиринти", К. Бечев „Проблематичните понятия в литературознанието и единството на лите ратурния феномен" (доклад, разглеждащ повече проблемите на тривиалната българска литера- тура). В контекста на очерталия се кръг, свързан с проблематичните понятия, бе и доклада на О. Сапарев, който тълкуваше измеренията на понятието „гротеска“. Естествени и закономерни бяха споровете и разнопосочните мнения по време на дискусията, последвала след тези доклади. Проблемите на превода, преводаческата дей ност и функционирането на преводни текстове бяха обект на докладите на Н. Наков (Институт за литература) „Понятията на европейския романтизъм в български превод" и на Б. Рачева (Институт за литература) „Художественият превод като извор и усвояване". Бяха разгледани комуникационната функция на превода и спецификата на понятията. Особен интерес за участниците в конференцията представляваше доклада на Г. Николаева (СУ „Кл. Охридски"), разглеждащ проблеми на староиндийската историческа поетика. В обсъжданията и дискусиите взеха участие и проф. д-р Ат. Натев, проф. И. Панова, В. Галонска (Полша), Р. Коларов, Д. Добрев, В. Русева, Св. Казакова и др. На отделно заседание бе разгледана досегаш ната работа на колектива по историческа поетика й бяха дискутирани посоките и темите за следващата година. Присъствуващите имаха възможността да видят филма „Клименте, първоучителю (акатист за Климент Охридски)" на А. Величкова и В. Бъл чанов.

Никой няма да се замисли, за да отговори на въпроса, предполаган от това заглавие, и ще отговори с фраза, изразяваща повърхностното впечатление, при което личните вкусове, колкото и разнообразни да са те, са се слели в единството на унаследеното предание. Да се изучи това предание в неговото фактическо развитие и генезис би значело да се обясни или узакони и самото впечатление. В следващите редове аз само набелязвам пътя, по който би могъл да тръгне изследователят, ако всички необходими за това факти са му подръка. Става дума за разликата между езика на поезията и езика на прозата. Ще кажем без заобикалки: езикът на поезията си служи в излишък с образи и метафори, които прозата избягва; в речника И има особености, изрази, които не сме свикнали да срещаме извън нейната постоянна употреба, присъщ И е ритмичен строеж на речта, избягван, с изключение на някои моменти на афект, от всекидневната, делова реч, с която обикновено сближаваме прозата. Говоря за ритмичен строеж, без да имам предвид ритъма на стиха, подчертан или неподчертан от римата: ако за Гьоте поезията става такава само при условието за ритъм и рима ( «LеЬеn»/»Живот»/, 11, III), то ние вече успяхме да свикнем със «стихотворенията» в проза (Тургенев), със стиховете, непознаващи размер, но създаващи впечатление за поезия (Уолт Уитман), както, от друга страна, познаваме «Цветистата», поетична проза, изразяваща понякога твърде посредствено съдържание. Шерер допуска и епос в проза, историческо произведение в стила на епопеята, и не в стихове; но ние, разбира се, няма да сметнем за поезия една научна тема само защото тя е изложена в стихове, с изобилие от образи и съответстващ реторичен инвентар. Такова е нашето впечатление и ние естествено сме склонни да направим извода, че изборът на единия или другия стил или начин на изразяване органично е обусловен от съдържанието на онова, което ще наречем поезия или проза по същество и към което ще подберем съответстващото определение. Но нали съдържанието се е меняло и се мени: много от онова, което по-рано е предизвиквало възторг или признание, е престанало да бъде поетично, друго пък се е настанило на старото място и предишните богове са в изгнание. А изискването за форма, стил, особен език във връзка с онова, което се смята за поетично или за прозаично-делово, си е останало същото.