изследване

Напоследък съветската славистична наука проявява доста голям интерес към историята на нашата литература. И вед нага трябва да се каже, че от нейния поглед все още отбягват проблемите на старата българска и възрожденска литература. А в тази насока има какво да се издирва, засягащо историята на руската и българската литература. Хубава илюстрация на тази мисъл е обстойният и ценен труд на А. Н. Робинсон „Исто риография славянского возраждения и Паисий Хилендарски" (Москва, 1963, 139 с.), написан във връзка с Петия славистичен конгрес, който се състоя в София през месец септември 1963 г. Личността и делото на Паисий Хилендарски отдавна будят интерес у руските слависти, проявяващ се предимно в археографска насока (В. И. Григорович, Ю. Ив. Венелин, О. Бодянски, Вл. Ламански, П. А. Лавров и др.). Нещо повече дори - в научната литература Паисий е въведен от руския учен В. И. Григорович през 1852 г. След това интересът към Паисий постепенно нараства. Сега нов и особено важен момент е въ веждането на Паисий в историята на общославянските литератури, което за пръв път се появява в прочутата „Исто рия славянских литератур" на Пипин и Спасович (1879 г.). Видният слав ист П. А. Лавров направи задълбочен историко-литературен анализ на „Одна из переделок „Истории славяноболгарской " неромонаха Паисия..." (1895 г.). След дълго прекъсване на подобни научни публикации през 1941 г. се появи обширното проучване „Паисий Хилендарский и его „История славяноболгарская" 1762 г. " от акад. Н. С. Державин, поместено в неговия извесетн „Сборник статей и иссле дований в области славянской фило логии" (стр. 63-124). И пак ново пре късване, нарушено през 1963 г. с появата на горепосочения труд на А. Н. Робинсон.

Всяко докосване до творчеството на Лермонтов ни изправя лице с лице с неговия титаничен дух, влязъл в „горда вражда с небето“, метежен и свободолю бив, с бушуващите и незнаещи успокоение страсти на едно сърце, което цял живот се люшка между любовта и омразата, копнее за свобода, а се заду шава в атмосферата на робство и лакейство, жадува за вяра и високо предназначение, а е принудено да се гърчи в безверие и отчаяние, да тръпне от гняв и трепери от бяс пред картината на руското самодържавие. Неговата изумителна личност има способността да ни приближава най-плътно до себе си, да ни кара да страдаме с нейните страдания, да се издигаме с нейните пориви, да изпитваме нейната злъч към хладния външен блясък и вътрешното нищожество на светското общество, което подобно на древното дърво анчар отравя всеки, който се докосне до него. Той е имал нещастнето да се роди в долината на ужаса и отчаянието, да вдъхне разлагащия полъх на разгрома след съдбоносната 1825 година, да пре живее годините на глухите стонове, на прекършените полети, на безмилостно потъпканата вяра, когато безпрепятствено тържествува злото и пошлостта, когато герои на деня стават доносчиците и ренегатите. Години, в които пред погледа се мяркат само сините мундири, когато в чудовищната империя Русия всеки полицейски надзирател е цар, а царят е коронован полицейски надзирател. В тази долина на робство и мъчение, на безмълвен гняв и скрити вълнения се ражда музата на Лермонтов. Още от първите си дни тя изпитва вледеняващия мраз на самодържавната империя и стига до горчивите ужасяващи изводи, че най-близкият човек на всеки е самият той, че всеки е обречен на горда самота. За тази епоха Херцен казва, че „трябваше да умееш да мразиш от любов, да прези раш от хуманност, трябваше да притежаваш безгранична гордост, за да можеш с вериги на ръцете и краката да държиш високо изправена главата си“. И макар че юношата и младежът Лермонтов е обграден отвсякъде със зло, той не скланя глава пред него, макар че вижда как разрушават стената между доброто и злото, как господарите търгуват с народа си, а народът със свободата си, той не изпада в обезоръжаваща рефлексия, в пасивност и бездействие, а избира пътя на мъжествената целеустремена борба. Ни що, че тази борба го довежда до гибел - все едно той остава непобеден. Той няма никаква вина, че е попаднал в „бездънна бездна, в която потъват най-добрите плувци", където и най-големите таланти изчезват, преди да са достигнали това, за което се борят. Бурята на неговите чувства, могъществото на огненото му слово преживяха цяло столетие и стигнаха до нас и до неговите потомци, които сме ниха враждата с небето с покоряване на неговите висини, които знаят цената на мъжеството и гордия ум.

В историята на литературата периодът на романтизма заема важно място като специфичен художествен метод за отразя ване на действителността. В литературната теория и до днес се водят спорове, правят се изследвания за характерните особености и романтичните форми на отражение и ху дожествено обобщение. Този подчертан ин терес към романтизма произтича от обстоя телството, че обхваща интересен период от развитието на обществената мисъл, където се кръстосват възгледите, мечтите и стреме жите на прогресивните хора за преобразуване на света, за национално освобождение от вековно угнетение, един период, който даде отражение както върху икономиката, така и върху философията и всички отрасли на изкуството-литература, живопис, музика През последните години в съветската ли тературна теория се появиха интересни монографии върху романтизма и художе ствения му метод от изследователи като Елистратова, Реизов, Саринян и др. Между тях е и трудът на арменския учен С. Саринян - Арменският романтизъм".

Трудът К. Куев за Черноризец на проф. Храбър е резултат на няколкогодишна изследователска работа, респектираща с обхвата и дълбочината на проучванията, с плодоносното уважение към „черните" текстологически занимания, с всестранното познаване на всяка стъпка от движението на славистич ната мисъл в тази област. Негови предвестници бяха редица по-малки публикации на автора, които набелязаха някои от основ ните проблемни звена на бъдещата книга. На фона на научната литература за бележития старобългарски писател, създавана за период от близо 150 години (началото и поставя, както е известно, К. Калайдович в 1824 г.) и включваща значителен брой ценни работи - но работи частично осветляващи въпросите около Храбър - изпъква монографичният характер на труда на Куев. Композиционно книгата е разделена на две разнородни части - литературно-историческо изследване и издание на Сказанието по 73 преписа, от които 67 съдържат целия му текст. Но за общия и дух, за облика и на нова дума на филологическата наука се е оказал рещаващ синтезът на литературноисторическата и текстологическата осведо меност на автора - неоспорим залог и едновременно с това мярка, показател на действителната и стойност. Трудно е да се каже дали има водещ фактор в това единство на взаимно допълващи се познания; практически по-важното е, че обнародваните за първи път 57 преписа разширяват значително кръгозора на литературния историк, подсказват нови постановки на въпросите, коригират или затвърдяват установени вече положения.

На 12 септември м., г. в Киевския универ ситет успешно защити докторска дисертация на тема „А. В. Луначарский и литературное движение 20-х годов" Павел Андреевич Бугаенко, професор в Саратовския университет, издадена в отделна книга. Започвам с тия предварителни изяснения, защото не само широките читателски маси, но и специалистите в България твърде малко научават какво се издава в Съветския съюз вън от Москва и Ленинград. Може би това важи повече за литературоведите, защото, Доколкото ми е известно, всеки физик или биолог по начало трябва да бъде информиран за всички новости в своята област, иначе той рискува да захване да работи върху проблем, който другите вече са решили. За специалистите в хуманитарните науки това правило като че не винаги е задължително. А напоследък се правят коренни преоценки на редица явления в развоя на художествената Литература, по-иначе се изясняват отделни направления, стилове, естетически категории; налице са опити по нов начин да бъдат прочетени класиците и т. Н

Сегашният етап от развоя на българското литературознание се характеризира с осъз наване на все по-нарастващата нужда от уточняване на методологията, от изграждане сигурна основа за частно- и общотеорети ческа интерпретация на художествените Искра Пано ва, Вазов, Елин Пелин, Йовков майстори на разказа, София, Български писател, 1967, c. 313. факти, за да може то да се справи с всевъзможните отклонения от научната истина, натрупани както от вулгарния социологизъм, така и от субективистичната критика, която в редица свой прояви демонстрира своята войнствуваща антинаучност. Впрочем има едно отношение, в което субективизмът и вулгарният социологизъм се сближават максимално: наред с претенцията за неоспо- римост на оценките си, представителите и на едното, и на другото направление показаха пренебрежение към спецификата на художественото произведение. Това намери израз в произволното тълкуване на текста, в неразбиране (подценяване и надценяване) на структурните му особености, а оттук - подценяване функцията и семантиката както на цялото, така и на елементите му.

Става вече традиция всеки отзив за нова книга, изучаваща творчеството на Каравелов, да започва с констатацията, че със своята силна и сложна личност писателят и днес привлича вниманието на литературната история и критика. И тази констатация не звучи шаблонно, защото отбелязва един значителен литературно-исторически факт. Нашата съвременност именно осъществи пълно издание на Каравеловите съчинения и направи решителен принос в каравелознанието както с обемни монографии, така и с отделни студии, които поставят нова и интересна проблематика. Критичният поглед същевременно открива в съвременните изследвания за Каравелов поподчертано изявен специфичен литературоведски подход. На смяна на фактологичните и биографични издирвания, на смяна на описателния подход логично идва стремежът към по-конкретно разглеждане на естетиче ските и теоретически проблеми, които поставя творчеството на Каравелов, към изследване на неговото писателско майсторство във връзка със закономерностите на Литературния процес, с особеностите на таланта му и пр. Книгата на Цвета Унджиева има своето положително значение преди всичко като явление, което подкрепя тази насока в развитието на науката за Каравелов. В нея не само се открива и използува нов фактологичен материал, не само се обогатяват представи и уточняват акценти, но преди всичко се търси решение на същностни литературно-исторически, теоретически и сти листически проблеми, които Каравеловото творчество поставя. Именно тази насоченост на изследването възбужда интерес към него и му предава свой облик.

На 16 януари 1969 г. Научният съвет при Института за литература обсъди труда на н. с. Юрий Константинович Бегунов - к. ф. н. - Козма Презвитер в славянските литератури". В работата на разширеното засе дание освен членовете на научния съвет взеха участие преподаватели от Софийски държавен университет „Климент Охридски", от Висшия педагогически институт „Кирил и Методий" в Търново и научни работници от институтите за български език и за балканистика при БАН. Този интерес към труда се дължи както на неговата проблематика, така и на широките рамки, в които е поставено изследването на прочутата „Беседа" на Презвитер Козма. Резултат от съвместната работа между Института за литература при БАН и Института за руска литература (сектор древноруска литература) в Ленинград трудът на Ю. К. Бегунов е ново дока зателство за плодотворното българо-съветско сътрудничество в областта на науката.

Новата книга на Александър Лилов се прие от читателите и от критиката като събитие в културния ни живот. За нея излязоха вече множество рецензии и отзиви от най-изтъкнати наши естетици, литературоведи, философи, литературни критици. И въпреки че в уводните думи на труда си авторът подчертава, че книгата има „теоретико-естетически, а не литературоведски, не изкуствоведски, още по-малко литературнокритически характер" — самият факт, че за нея се отзоваха изкуствоведи, литературоведи, критици, показва нейния цялостен облик и комплексния метод, с който си е служил авторът при изследване природата на художественото творчество. Този комплексен метод е рожба на неговия диалектически подход, на овладяно диалектическо мислене, което му дава възможност да разкрива цялостно, в тяхната взаимна зависимост процесите в художественото творчество. За съвременния етап от развитието на науките е характерно постепенното преодоляване на ограничената тясна специализация и съсредоточаването усилията на близки науки към общи цели, свързано с надмогване на изкуствените граници между тях. Такъв стремеж за синтез се забелязва в цялостния ни съвре менен духовен живот. Ние виждаме как днес все повече се сближават сходните изкуства, как се преодоляват преградите между някои жанрове в литературата, как резултатите от изследванията на множество хуманитарни науки нахлуват в литературознанието. И нещо повече. „Неслучайно най-големите научни открития бяха осъществени на границата между различните науки“ - пише авторът. А би могло да се добави, че и някои от най-значителните творби на съвременната литература са сътворени на границата между жанровете. Това преодоляване границите на тясната специализация, както и стремежът към по-широки синтези предполага и изисква диалектическо мислене, дълбоко овладяване на диалектическия подход в съвременната методология. Книгата на Александър Лилов „Към природата на художественото творчество" е сполучлив опит за такова цялостно изследване на художественото творчество, взаимната зависимост между частите и цялото, движението и развитието. на процесите в тяхната противоположност и единство. Като критикува редукционизма в първата глава от труда си, авторът отбелязва: „За да се разбере изкуството, трябва да се изследват не само частта, но и цялото, не само частта и цялото, но и връзката между частта и цялото, между частите и цялото, между цялото и заобикалящата го действителност. Произведението на изкуството е немислимо извън диалектиката на съставляващите го структурни и функционални части и връзки.“

Иван Попиванов е автор, който не се нуждае от специално предисловие. Авторитетът му на ли тературовед е завоюван твърде отдавна, а обемното му творчество е красноречиво доказателство за това. Новата му книга представя мащабно изследване на съвременната българска поезия. В нея е очевидна една сполучлива симбиоза от лите ратурна теория и оперативна критика. Почти навсякъде той говори за формата паралелно със съдържанието. Познавателният характер на творбата е предназначен не само за специалисти, но и за по-широка читателска аудитория. Това е постигнато посредством аналитичните акценти и личното откровение на критика. Често използуван похват е „вмъкването" на епизоди от живота на анализираните творци, породени от личните му наблюдения за развитието им, като същевременно изследователят вплита биографични моменти, адресирани към някои от тях. Това придава усещане за автентичност, а, от друга страна, подчер тава неговите пристрастия. Въпреки личния си афинитет към един или друг поет авторът се придържа към обективна оценъчност и не пре мълчава негативното в творчеството му. Увле кателното повествование, съпроводено с лирични" отклонения, е показателно и за умелото боравене със словото, за артистизма на твореца, за многопластовата му обозримост. На места той излиза съзнателно от литературната орбита и излага на белия лист свои размисли по социално значими, общочовешки проблеми. Най-специфич ното за методологията му еустойчивата и неизменна партийна и гражданска позиция при тълку ването и представянето на явленията в лириката ни. Книгата дава една многообхватна панорама на съвременната българска поезия. Структурата и е свидетелство за отговорността на критика при прецизирането на литературните факти. В пър вата част той предоставя на вниманието ни разви тието на творци като Веселин Андреев, Младен Исаев, Веселин Ханчев, Никола Фурнаджиев и др., които издигнаха въодушевеното си и мощно слово в защита на народа и свързаха името си с великия му подвиг. Авторът се спира и на тези лирици, чиято поезия през разглеждания период (от идването на народната власт до историческия Априлски пленум на Българската комунистическа партия през 1956 г.) отразява борчески, твор110 чески и трудови пориви". Изтъква висотата на поети с дълбок и траен принос в родната ни лите ратура: Христо Радевски, Людмил Стоянов, Димитър Методиев, Георги Джагаров и др.; вдъхновено говори за патриотичния патос, за , трудовия възход на родината ни", за така наре чената бригадирска поезия. Във втората част Иван Попиванов разглежда качествено новия етап от развитието на съвременната литература - „светлия априлски полъх", оказал възродително влияние върху лириката на Дора Габе, Никола Фурнаджиев, Младен Исаев, Ламар, Димитър Пантелеев, Крум Пенев, Александър Муратов. „Изчерпателност е невъзможна, пропуските са неизбежни" - сякаш иска да се застрахова" критикът. Но това не му е необходимо: огромен е поетическият ландшафт на българската поезия. Тук авторът прави задълбочена характеристика на връзката между поезията и социалистическия ху манизъм. Теоретичните изводи са съпроводени с аргументираност при интерпретирането на поставените проблеми в творчеството на Блага Димитрова, Веселин Ханчев, Валери Петров, Божидар Божилов. Изводите на Иван Попиванов: „Няма трайна художествена изява без народност но и патриотично отношение и оценяване, без близка връзка с народа“ и „Родолюбието на най- добрите наши поети е насочено преди всичко към живота на народа в днешния ден", са илюстри рани убедително при разглеждането на патрио тичния мотив в стиховете на Петър Караангов, Първан Стефанов, Иван Динков, Анастас Стоя нов, Радой Ралин, Владимир Голев, Иван Да видков, Георги Джагаров, Павел Матев, Димитър Методиев и др. Критикът е отделил специално място и на българските поетеси, като напълно основателно счита за неуместно деленето на пое зията на мъжка" и женска". Осезателно се усеща личното му вълнение от допира до съкровената женска чувствителност. Справедливи са оценките му за Елисавета Багряна, за която той изказва Мнението, че тя отдавна вече не принадлежи само на нашия народ: за откривателското на чало" у Дора Габе. С необходимото внимание и уважение се отнася към лириката на Лиляна Стефанова, Станка Пенчева, Невена Стефанова, Лиана Даскалова, Людмила Исаева.

Изучаването на междулитературните общности, и то общности от особен тил при сегашните условия на развитие е нов етап от познанието на закономерностите на междулитературния процес не само за словашкото литературно съзнание. То естествен резултат от предходния изследователски етап на традиционната литератур на компаративистика, която след интензивен период на външноконтактни и след това вътрешноконтактни връзки постепенно премина на позицията на типологически те сходства, и по този начин създаде предпоставки за теоретически обобщения. В Сло вакия тези насоки на литературоведската мисъл придобиха ясно изразени форми, защото у нас именно в тази област се наблюдава динамично и едновременно с това целенасочено развитие, което е обусловено както от специфично закономерния подем на литературната наука, така и от амбициите и стремежите на художествената лите ратура в периода на социализма. Но макар и позитивно да оценяваме този, откровено казано, не само интензивен, но и екстензивен развой, който привлече вниманието и в чужбина, трябва да си дадем сметка за неговите обективни възможности и перспективи за в бъдеще. Докато пред ходните изследвания на чуждите литератури изхождаха преди всичко, а може да се каже и единствено и най-вече, от потребностите и целите на националнолитератур ния историзъм, което на тогавашния етап беше неизбежно и закономерно, днес тези гносеологически граници не са достатъчни. В отношението си към чуждото словашка та литературна мисъл трябваше сериозно, обмислено и обосновано да прекрачи своя традиционен хоризонт по посока на по-универсални обобщения от междулитературен характер. Към това я насочва редом с другите моменти и обективното развитие на социалистическата литература, която все по-определено придобива характера на междулитературен феномен. В последно време аналогични тенденции характери зират междулитературния историзъм в целия свят. За литературната наука е важно да улови и разкрие със свои средства тези тен денции. От това между другото се ражда необходимостта за по-целенасочено вниманне към теорията и методологията на литературната историография, без да се огра ничаваме само в нейните национални рамки, но като интегрираме и нейния диалекти чески антипод - междулитературния историзъм. Въпреки двестагодишното съще ствуване на традиционната литературна компаративистика и още по-старите традиции на литературната историография, литературоведската мисъл не е изработила система от теории, които биха ни дали възможност прецизно да формулираме литературната история и процесите на литературното развитие, и то не само в междулитературен но и в националнолитературен аспект.

През последните десетилетия в съветската наука значително се активизирапроцесът на изучаването на историята на естетиката. Придобитият в резултат на тези изследвания опит показва, че има още редица методологически и методи чески проблеми, които възникват пред историка на естетиката винаги, когато той пристъпва към анализа на конкретния материал, и все още нямат единно общоприе то решение. На най-значимите от тях бих искал да се спра в настоящата статия. Под методология на историята на естетиката тук се разбира системата от прин ципи, начини и похвати за изучаване на историческия процес на зараждането и развитието на естетиката като наука. ecca a чоза e Днес повече или по-малко е очевидно, че без познаването на историята на тетиката се затруднява и ефективната разработка на нейната теория. Но за исто- рика на естетиката не по-малко важен е и обратният извод: без ясната представа за съвременното състояние на науката и изучаването на нейната история е слабо резултатно. Теорията и историята на науката са диалектически свързани. Те не две различни, самостоятелни науки, имащи право на суверенно съществуване, всъщност са единен процес на научното знание. Добре известният марксически принцип за осмисляне на процеса на развитие по неговия резултат („Анатомията на века е ключ за анатомията на маймуната"), заключващ се в това, че „намеците нещо по-висше... могат да бъдат разбрани само тогава, когато самото по-висше вече познаточа, се отнася и до изучаването на историята на науката и означава диа Лектическо единство между теорията и историята. За това единство прави лаконич но изказване Н. Г. Чернишевски, отбелязвайки, че „без история на предмета няма теория на предмета; но и без теория на предмета не би могло дори да се помисли неговата история". Наистина никоя наука или теория не възниква от нищо. Тя има свой исторически път на зараждане и формиране. Научната теория, нейните прин ципи и категории не са празни измислици, а заключение, сбор, извод на историята на познанието. Всяка теория се изгражда исторически, подготвя се от своята собст вена история.

Може би заглавието на моята рецензия отговаря сравнително точно на характера и на съдържанието, които отличават книгата на Константин Еленков. Действително това изследване е проблемно, защото авторът не се е задоволил да проследи хронологически, линейно фактите и явленията в най-новата ни лирика, както правят някои събирачи на биб лиографски сведения - акт, който е толкова полезен, колкото е и лесно постижим, - а посредством сложността и многообразието на проучвания материал търси закономерностите на развитието и дава своята интерпретаторска гледна точка. Тъкмо и поради тази особе ност ние, специалистите, пък и добре осведо мените читатели, можем да разграничим спе цификата на един подобен труд в сравнение с ония имитации на „задълбоченост", чиято ре ална последица е фактонатрупването, придру жено с много цитати, а оставено без проницателно степенуване и осмисляне. Изглежда е било неизбежно, тъй като та кава е и задачата на поредицата „В света на Литературата“, към която се отнася и книгата на Константин Еленков - да се подхванат отделни учебно-дидактически въпроси, свър зани с възприемането на поетическите произведения и с тяхната роля за естетическото и емоционалното възпитание на учащата се мла деж, преди всичко на гимназистите. Макар и не толкова често, авторът се обръща към свои те адресати, за да им внуши аргументирано възгледите си за разглежданата проблематика, за нейната широта, сложност и деликатност. Ала в случая е важно да изтъкна, че тези просветно-възпитателни моменти са въведени уместно и с мярка; че те не представляват глав ната опора на литературнокритическия анализ, който интригува не само учители, ученици, дейци на образованието, а всички нас, про фесионално посветени на поезията, или пък познаващи и обичащи я като част, и то много съществена, от съвременната ни духовна култура, от развоя на днешната българска художествена словесност.

Изследването на М. Кирова върху историче ското развитие на българската поема за периода от Освобождението до Първата световна война доказва, че естетическите трансформации на този особен хибриден жанр много точно отразяват бързите промени в художественото ни съзнание през трите десетилетия на най-интензивни естетически търсения за българската литература изоб що. Авторката е проследила целия исторически материал, всички автори и произведения на този жанр през разглеждания период и формулирайки идейно-естетическите и структурни тенденции в развитието и превъплъщенията на поемата, стига и до изводи за цялостното ни национално литературно развитие. В уводната глава „Жанр и естетическо съзнание" М. Кирова очертава жанровите граници на поемата като синтез на двете родови начала - епос и лирика". Тя подчертава, че разделението - епическа и лирическа поема - е условно и притегля към преобладаващия в конкретния случай структуроизграждащ жанров елемент - лирическия или епическия, но тия понятия никога не изключват присъствието на двата родови фактора в съдържанието на понятието поема. Защото пое мата принадлежи на лиро-епиката, която е самостоятелен литературен род, и винаги изразява нейните най-същностни черти“. Отречен е терминът „лиро-епическа поема", защото представлява тавтология, както и делението на сюжетни и безсюжетни поеми като нецелесъобразно, тъй като всяка поема има сюжет в по-широк смисъл - не само като система от действия и герои, но и като целенасочено развитие на авторовите чувства и мисли". Направено е и убедително разграничение на поемата от епопеята, тъй като в нашето литературознание тези две жанрови понятия често се употребяват необмислено и неточно. По-нататък, още в увода, главните изводи на авторката във връзка с характеристиките на жанра са основно свързани и произтичащи от наблюденията и върху конкретния литературно-исторически материал. Преобладаващото лирическо пред епическото начало в българската поема тя обясня ва с липсата на класически епически форми (фол клорни и литературни) в нашето художествено творчество. Но изобщо изводите и за лиризираната поемна структура", за „подчинената роля на повествователния елемент", за „авторовия субективизъм към епическите и сюжетни елементи" ге нерализират вътрешножанровата динамика на структурата, при която не в равновесието, а в постоянната нестабилност на компонентите се реа лизира изобщо спецификата на жанра. Това се отнася и за специфичната лиризирана компози ционна логика", и за „сюжетно организираното повествование“, за „изобразителната фрагментарност“ и „символния синтез" при поемата. Историческото обяснение на преобладаващото лирично в развитието на българската поема с липса на епос (фолклорен и литературен) е неубедително и ненужно като теза в добре организирания теоретичен увод, в който се разграничава и дефинира жанровото понятие. Още повече, че по-нататък в изслед ването тезата се самоопровергава при проследя ването процеса на лиризация чрез преодоляване на обективната и субективна повествователност сюжетност.