литературознанието

Деветосептемврийската революция през 1944 г., откривайки нова страница Многовековната историческа летопис на българския народ - в неговото обществено-политическо и социално-икономическо развитие, създаде най благоприятни условия за всестранен подем и на националната ни наука, литература, култура. Българската комунистическа партия, призвана осъществи идеите и прозренията на най-светлите умове на човечеството, неотстъпно е утвърждавала и утвърждава истината, че изграждането на социалистическо общество не е възможно без всемерно развитие на духовно интелектуалната, художествено-творческата, общокултурната мисъл. Докато природните, математическите, техническите науки трябваше да съдействуват за изграждането на материалната база на създаващото се социалистическо общество, то хуманитарните следваше да поставят своите неизмерими можности, за да бъдат формирани ново съзнание и критерии за социалнонравствени и духовно-естетически ценности у хората, на които бе съдено осъществят всестранно и цялостно социалистическия идеал. И ако литера турата е един от най-действените, всеобхватно въздействуващи фактори за възпитание и превъзпитание на сбществото, то в това отношение не помалка е и ролята на науката, която се занимава с проблемите на литерату рата - литературознанието в различните му области и аспекти. То е една от Фундаменталните хуманитарни науки, която участвува най-пълно в цялост ното общокултурно и идеологическо развитие на обществото. въз да Задачите на обществените науки, в това число и на литературознанието, в нова социалистическа България бяха очертани още на Петия конгрес Българската комунистическа партия. Наред с другите области на знанието литературната наука следваше да се преустрои, да се въоръжи методологически да застане на марксистко-ленински позиции. Защото само от такива позиция тя можеше да осветлява характера, ролята и значението на литературата пра различните обществено-икономически формации, да разкрива закономерно стите на литературното развитие, да оценява и използува идейно-естетическите богатства на многовековното национално и общочовешко художествено на следство с оглед на съвременните потребности, да разработва проблемите на теорията и практиката на социалистическо-реалистическата литература, текущия литературен процес, да обосновава научната несъстоятелност на разните идеалистични формалистични теории, да вижда своевременно откло ненията от правилното историко-материалистическо мислене.

Бележитият съветски учен акад. Д. С. Лихачов, който неотдавна навърши 70 години, е историк на старата руска литература и на старата руска и славянска култура. Какво може да каже той на нашия читател и на нашето време? Може би това ще бъде първата мисъл на мнозина, които не познават делото на Д. С. Лихачов. Те ще изхождат от една остаряла представа за учения, специа лист по проблемите на Средновековието - откъснат от съвременността, ограничен в своите интереси и занимания. С цялата си личност и с цялата си дей ност Д. С. Лихачов се противопоставя на такъв съчинен образ. За него уважението към миналото не означава забрава на съвременната действителност, а тъкмо обратното: постоянно съпоставяне на минало и съвременност; те са неделими, както са неизменно свързани с бъдещето. Защото той е от малцината, които са се опитвали да надникнат в бъдещето на литературата - преди няколко години публикува интересната статия „Бъдещето на литературата като предмет на изследване". Д. С. Лихачов следва най-хубавите традиции на руската и съветската наука, където тясната специализация е само част от един широк и многообхватен научен кръгозор. Специалните му занимания протичат в няколко научни дисциплини: староруска литература, староруско изкуство, история на руската култура, руски фолклор, текстология, теория на литературата, но Д. С. Лихачов великолепно познава развитието на цялата руска литература, обича съвременната поезия, с тънък вкус анализира европейската живопис от XIX и ХХ в., за която може да ви говори с часове, възхищава се от руската музика, опера и балет. Широката научна култура не води до самоуспокоение и самодоволство, а закономерно се превръща в тласък за непрекъснати новаторски търсения, което придава на цялата му дейност откривателски характер. Д. С. Лихачов се формира като учен в края на двадесетте и главно през тридесетте години - в периода, когато се съживява интересът към старата руска литература и култура и когато работят такива забележителни учени като А. С. Орлов, Б. Д. Греков, Н. К. Гудзий, В. П. Адрианова-Перетц и др. Той е роден на 28 (15) ноември 1906 г. в Петербург; като студент в Ленинградския университет през 1923-1928 г. изучава две специалности: в Романо-германската и славяно-руската секция на Отделението по езикознание и литература при Факултета за обществени науки. През тридесетте години работи като редактор в Ленинградския отдел на Издателството на Съветската академия на науките. През 1938 г. е избран за младши научен сътрудник, а през 1941 г. - за старши научен сътрудник в Института за руска литература (Пушкинския 9 дом) при Академията на науките. В 1941 г. защищава кандидатска дисертация на тема „Новгородските летописни сводове от ХII в.", а през 1947 г. - докторска — „Очерки по историята на литературните форми на летописанието от XI-XVI в.". През 1946-1953 г. Д. С. Лихачов, който в 1951 г. получава званието професор, чете лекции на руското летописание, история на староруската култура, палеография и изворознание. Той напуска университета, за да се отдаде изцяло на работа в Института за руска литература, в Сектора по староруска литература, който ръководи от 1954 г. до днес. В 1953 г. Д. С. Лихачов е избран за член-кореспондент, а в 1970 г. - за редовен член на Съветската академия на науките.

В решението на Политбюро на ЦК на БКП за чествуване 110-годишнината от рождението на Владимир Илич Ленин се казва: „На Ленин се падна извънредно трудната и същевременно велика мисия в новите исторически условия да продължи, да обогати и развие по-нататък марксизма, да даде научен отговор на задачите, които се поставяха пред обществото. "1 От тази оценка за делото на великия стратег на социалистическата революция и на строителството на новия живот трябва да се изхожда, когато се преценява както неговата цялостна дейност, така и неговият принос за развитието на отделните науки, за една или друга област на живота. Това важи с пълна сила иза подхода, който трябва да имаме при изследване приноса на В. И. Ленин за развитието на научното литературознание. И още един изключително важен момент - В. И. Ленин посвещава целия свой живот, всичките си сили и способности на борбата за освобождението на работническата класа, на трудовия народ. Ето защо е невъзможно да се даде точна, научно вярна оценка за неговия живот и дело вън от тази борба. Това важи и за изказванията, за разбиранията, за приноса на Ленин в такава специална, специфична област като сферата на художественото творчество, на науката за него. Писани по конкретни поводи, извикани от нуждите на класовата борба, изказванията и трудовете на Ленин и в тази област са обединени от една обща мисъл, имат едно предназначение - да определят мястото и ролята на художественото творчество в борбата за освобождението на работническата класа, на цялото човечество. „Класовата борба продължава - заявява Ленин - и нашата задача е да подчиним всички интереси на тая борба. " Благодарение на тази пролетарско-класова позиция Ленин успява да даде отговор не само на конкретно възникналите проблеми на литературния фронт, но заедно с това да определи същността на литературата и изкуството, на тяхното значение и роля в новия етап на общественото развитие, да въоръжи теоретиците и критиците с истински научен метод за анализиране на художествените явления.

Българското литературознание има дълголетна история. Макар наченки да има и през средновековието, то се заражда успоредно с формирането на национално съзнание и на национална книжнина през епохата на Възражда нето ни. Интензивно и благотворно то се развива в следосвобожденска Бъл гария, когато израстват крупни учени литературоведи, утвърдили перспективни традиции. Обаче едва в условията на социалистическа България, когато се създават най-благоприятни условия за разцвет на националната ни наука и култура, то се извисява до ново качествено равнище, домогва се до непреходни завоевания. Най-тясно свързана с народностното ни битие, призвана да изучава и осветлява процесите и явленията, родната ни литература в нейния многовековен развой и съвременно състояние, литературоведческата наука се утвърди като извънредно действен фактор в културно-естетическото изграждане на новото социалистическо общество. За разлика от други науки литературознанието, макар да разработва и проблеми с по-универсално значение, по своята същност и предмет на изслед ване има подчертан национален характер. То именно е задължено да осветлява богатствата на народностната ни литература, да разкрива закономерностите на нейното развитие в най-тясна връзка с историческата ни съдбовност. И заедно с това да изобличава всякакви опити за нейното неправилно интерпретиране, да утвърждава истината за ония процеси и факти, които са давали съдържание и насока на родната ни култура. На националната ни литературоведческа мисъл се падаха дългът и честта да играе ръководна роля в научното дирене по проблемите на българознанието и в национален, и в международен мащаб. Затова и методологическото преустройство на литературознанието след 1944 г. се налагаше с особена категоричност и сила. B Задачите на хуманитарните науки, в това число и на литературознанието условията на социалистическа България бяха очертани на Петия конгрес на БКП, както и в някои трудове на Г. Димитров. В съгласие с новия исторически етап на обществено-икономическото и културното ни развитие литературната наука следваше цялостно да се преустрои, като се опира и на здравите материалистически принципи, утвърждавани от учени, работили в предходните периоди, да застане на съвременни марксистко-ленински позиции.

итература при БАН се проведе Третата на ционална комплексна младежка научна конференция по проблемите на литературознанието. В нея взеха участие млади научни работници от Института за литература, Националния музей на българската литература, СУ „Кл. Охридски“, ВТУ „Кирил и Методий", ПУ „П. Хилендарски“ и Полувисшия педа гогически институт „Д-р П. Берон" в Шумен. Бяха изнесени 29 доклада из областта на старата, възрожденската, новата и съвременната българска литература, сравнителното литературознание, чуждите литератури и теорията, на литературата, които очертаха главните насоки в творческите търсения на младите български литературоведи. Конференцията беше открита от доц к. ф. н. Симеон Хаджикосев - замест ник-директор на Института за литература при БАН. В своето приветствено слово той изтъкна, че младостта означава преди всичко възможност за творческа реализация на изследователите във всички области на науката и пожела плодотворна работа на конференцията като значителен научен форум за тяхната изява. Значителна част от докладите бяха посве тени на старата и възрожденската българска литература. Димитринка Димитрова от Института за литература („Космогоничната тема тика в старобългарската ератоапокритическа литература. Основни аспекти") анализира редица творби от средновековната ни книж нина, пресъздаващи картината на света във философски план в тясна връзка с апокри фите и фолклора. Н. с. к. ф. н. Елена Томова от Института за литература („Житията на свети Иван Рилски и руският старопечатен Пролог") разгледа слабо разработения в бъл гарското литературознание въпрос за отношението между тези жития и руския старопе чатен Пролог от ХVII в. Ас. Мария Шнитер (ПУ „П. Хилендарски") в доклада си „За ня кои форми на взаимодействие между офи циална и народна литература и култура през Късното средновековие" проследи активните процеси на средновековна комуникативност по линията „, официалност - народност" на ли тературата. Мая Янкова от Националния музей на българската литература („Интере сът към старите писмени паметници" през Възраждането") изтъкна приноса на възрожденските книжовници за издирване и публикуване на старобългарски ръкописи. Ас. Красимир Кунчев (Полувисш педагогиче ски институт „Д-р П. Берон" - Шумен) в доклада си „Аспекти на повествователната характеристика в белетристиката на Караве лов" въведе термина зрителна позиция", тъждествен на „гледна точка". Камен Михай лов от Института за литература („Устната традиция във възрожденския литературен процес") анализира устно разпространява ните през Българското възраждане редица нефолклорни произведения. В доклада на Пенчо Раянов (ЕСПУ „Д. Матевски" - Плов див) „Някои наблюдения върху фолклора в сп. „Български книжици" беше направен критически преглед на публикуваните в спи санието фолклорни произведения и статии по 179 фолклорни въпроси. Ас. Илиана Петрова (ВТУ „Кирил и Методий") - Побългаре ните повести на Карамзин" - сравни трите възрожденски повести Сирота Цветана", „Невянка, болярска дъщеря“ и „Злочеста Кръстинка". В центъра на конференцията бяха докла дите по нова и съвременна българска литература. Ас. Живко Ж. Иванов от ПУ „П. Хи лендарски“ („Времето и пространството в патриархалния свят. Върху материал от бъл гарската литература през 80-те и 90-те години на XIX в.") анализира отражението на двата типа българско село - патриархалното и новото - в нашата литература. К. Ф. н. Светла Гуляшка-Балканска от Института за ли тература (, За псевдонима на Стоян Михайловски „De Profundis") разгледа поемата на писателя „Suspiria de Profundis" във връзка с посочения псевдоним. Аспирантката от СУ Кл. Охридски" Милена Кирова (, Творче ската връзка между Д. Дебелянов и А. Самен в светлината на едно конкретно литературно сравнение") сравни „Легенда за разблудната царкиня" от Дебелянов и стихотворението „Вечер" от Самен. К. Ф. н. Александър Йор данов от Института за литература („Тайният глас" в поезията на Николай Лилиев") разгледа социалния адресат на Лилиевата лирика. К. Ф. н. Едвин Сугарев от Института за литература (Към психологията на модерни стичното изкуство") очерта особеностите на Модернистичното съзнание и естетика. Алберт Бенбасат от Националния музей на българската литература (Творчески взаимовръзки между Н. Вапцаров и А. Попов") разгледа паралелите в поезията между двамата творци. Ралица Маркова (Институт за литерату тура) в доклада си „Испанската гражданска война от 1936-1939 г. в творчеството на Д. Димов" анализира непроучени аспекти от „Испанската тематика" на писателя. Аспи рантът от СУ „Кл. Охридски" Запрян Козлуджов (Разказвачът в прозата на Н. Хайтов. Особености на неговото присъствие") разкри същността на сказовия повествовате лен тип у нашия писател.

Двадесетият век освен с огромните постижения на т. нар. практическо ли тературознание се характеризира с още един много съществен спор - пробле мът за методологията на литературовед ските изследвания. И ако за миналия век можем в най-добрия случай да спо менем не повече от три основни на правления в литературознанието и ня колко немногобройни техни модификации, то сега десетгодишното съществуване на една литературоведска школа се счита дори и от самите и представители за прекалено дълъг период, самите те бър зат да ревизират позициите си, за да предложат по-адекватна гледна точка, съобразена с постиженията, родени в т. нар. методологическа дискусия. Последните книги на парижкия структурализъм излизаха в края на седемдесетте години, а днес дори техните автори ед ва ли си мислят за тях с пълно убеж дение. Да не говорим, че проблемите на структурализма отдавна вече не са в центъра на литературоведската дискусия. Двадесет години съществуват школите в Тарту и Констанц, но ако проследим по-внимателно пътищата на тяхното раз витие, ще установим, че това не са съ щите тези школи от времето на тяхната поява. Многобройни ревизии и междинни баланси" преживяха те от самите им създатели, за да говорим за тях като за нещо установено и непротиворечиво в същността си. И тези различия с началото не са следствие само на логич ното развитие на основополагащата идея, вървяща към своето по-пълно и по-съ вършено реализиране, а са плод на все по-ясно осъзнаващо се преливане и вза имно влияние на отделните позиции. И ако за методологическата ситуация от шестдесетте години до средата на се демдесетте беше характерино именно ряз кото противопоставяне на отделните направления, то от средата на седемде сетте години насам е характерна точно противоположната тенденция. За това естествено причината е не само изчерпването на отделните школи като вът решен потенциален заряд, но, струва ми ce - достигането на тяхната зрелост. Зрялото и качествено разработване на литературоведската проблематика не мо жеше да не доведе до възникване на Идеята за една същностна интеграция на отделните направления на базата на достигнатите резултати, защото само не добросъвестен поглед може да не види както постиженията на другите", така и собствените ограничения. В скоби ка зано, това е може би вътрешната логи ка на формулировката „граници и въз можности на литературознанието", пред ложена от проф. Атанас Натев.

„Съставянето на пълен списък от опозиции, които са присъщи на литературата като цяло стен механизъм, е задача на бъдещето. Но тази задача евече реализуема и освен това свръх актуална. Без нейното решаване ти пологичното сравнение на литературите и създаването на една световна литература е невъзможно." Така Ю. М. Лотман формулира най-важни те проблеми на съвременната литературна наука. За разрешаването на тези трудни, но и неот меними задачи ще допринесе съществено и Речникът по литературознание, излязъл от печат през 1986 г. като едно от авторитетни те научни издания на Библиографския институт в Лайпциг. Концептуалната рамка, обединила статиите в този ценен наръчник, почива на възгледа за литературата като словесно изкуство, като особено средство за човешко познание и социално самоосъществяване. Същевременно тя отчита историческите изменения и паралел ното съществуване на различни понятия за литература с оглед на регионалните особености в културоложки план. В този смисъл коментираните литературоведски термини са пред ставени в тяхното модерно значение като ре зултат от многоразклонени литературно-исторически процеси, но и с присъщите им особености, породили се в новите условия на социалната комуникация. Тези съображения определят принципната структура на отделните статии: след кратки етимологични сведения се описва в систематичен план значението на съответното понятие от съвременна гледна точка, а цити раните конкретни реализации илюстрират неговото историческо развитие. Затова и възгледът за литературно-историческите цезури и пре ходи не се съобразява с наследени я от XIX в. оценяващ модел на възвисяване и упадък в културното развитие. Исторически обуслове ното преплъзване на културния център, смя ната на семиотични доминанти или диалекти ческото снемане на литературните традицин в една нова културна ситуация изграждат континуитет в световноисторическия процес, в който естетического натрупване на унасле деното се запазва. Този сравнителен аспект на литературоведския подход насочва внима нието към редица пренебрегвани до момента линии на развитие: извъневропейски, среднове ковки и др. Новият речник предлага детайлно описание на всички значителни метрични или стилистични форми - от старогръцките или староисландски стихове, през арабските или японски словесни орнаменти до американските шанти, румънската дойна или руската час тушка. Такава концепция предпазва от едно1 Ю. М. Лотман. О содержании и структуре понятии художественной литературы. - В: Проблемы поэтики и истории ли терагуры. Саранск, 1973, с. 35. 160 странчиви преценки, от предразсъдъците на един източен или западен литературоцентризъм. Необходимият подбор на литературните яв ления и тяхната оценка есъществен проблем при всички подобни начинания, особено като се има предвид лавинообразното разрастване на надлежната информация през последните столетия. В предговора към речника отговорният редактор Кл. Трегер припомня полемиката на Хегел срещу наивното упование на истори ческата школа в източниците и в обективността - с баналното изискване за възможно найобективно излагане на фактите не ще се стигне далеч, защото историята на даден предмет по необходимост е свързана най-тясно с предста вата ни за него, което пък от своя страна опре деля какво точно ще преценим като целесьо бразно и правилно. Затова научното тълкуване на литературните факти е широко застъпено. Голямо внимание е отделено на характеристи ката и кратката история на най-съществените филологически дисциплини. На критичен прег лед са подложени всички идеологически значими течения на литературознанието: от позитивизъм и духовна история през екзистен циално-философското гледище за литературата и структурализма до анализ на дискурса. Прави впечатление, че някои литературни термини, например Млада Германия, Виен ска група и др. не са въведени като самостоя телни рубрики, а са пояснени в рамките на други статии. По-компактното представяне на тясно свързани и взаимообуславящи се понятия вероятно не е единственото съображение за това решение. То пести и място в този и без това мастит наръчник, надраснал обичайните за подобни публикации размери със своите 700 с. голям формат и почти 100 с. библиограф ски апарат. Между кориците си той включва и нелитературни термини: отчуждение, обще ствен договор, догматизъм, психоанализа, се миотика и др. Всички тези понятия са видени, разбира се, през призмата на литературозна нието. Те дават възможност световната лите ратура да се представи като гъвкава, отворена система от закономерности, форми, жанрове, която се изменя динамично и влиза във все нови и нови взаимовръзки с други сфери на духовната култура.

В последните години почти се установи една тендеiЩИЯ публичното размисляне върху ситуацията на хуманитарните науки да се открива със сръчно поднесени характеристики на съвременното общество. Одо Маркуард например схваща обществото на новото време като белязано от модерност, която се определя предимно от експерименталните природни науки, и формулира своята тw.мпенсаторна теза така: «Хуманитаристиката подпомага традицията, с помощта на която хората могат да устояват на модернизацията.» (1985, с. 47 сл.) Еберхард Лемерт, напротив, вижда модерното общество по-скоро като белязано от индустриалното производство, което се определя от сериалност, измеримост и еднообразие на формите. Той формулира една сьучастна теза: «Хуманитаристиката трябва да съ-оформя корпоративно обществения процес.» (1985, с. 127 сл.) Юрген Фьорстер, Ева Нойланд и Герхард Руп пък оплакват в културно- и общественопесимистичен маниер «[ ... ] състоянието, в което да се намира наистина германистиката, когато на нея като дисциплина масирано И се натрапва икономическо, технологическо и идеологическо развитие, което търси свое убежище единствено в икономическата експанзия, безграничната доверчивост в технологиите и рефлексивния застой, в който е погълнато понятието за бъдеще.» Срещу тази поддържана от вси страни техническа компетентност според споменатите автори германистиката трябва да подпомага поощряването на една «1Ю8а рефлексивна тw.мпетентн.ост».

What does reading a text anthropologically mean? Is interaction between anthropology and literary science at all possible? What exactly would the object of study be, as it is clear that its very definition depends largely on the analytical methodology? When we juxtapose the goals of general anthropology and literary science, we will find that they have an important point of intersection - the specific role, played by literature in the building and regulation of the system of human beliefs, dispositions and values that form the basis of human culture and lifestyle. In order for this to be achieved, though, one has to describe the principle by which the specific traits of literature - that is to say, the relationship between reality and fiction, form and content, text and discourse - contribute to the realization of this basic function. This article proposes the hypothesis that for the systematic execution of such an analysis one could start from the description of genres - a verbal phenomenon that can be referred both to the content and to the structural, communicational and functional aspects of the artistic discourse. At the centre of attention it does not pose the structure of the text, not even merely the discursive analysis, but the entire complex of artistic activity that is directed towards the formation, maintenance and transformation of human beliefs, images and views of the world, the dispositions, feelings and values that are the fundament of the very idea of humanity.

Over the period of its development - the second half of ХХ century and the first decade of XXI century - the Institute of Literature has established itself as a scholarly centre of literary research whose priorities correspond to the changes in society, the science and the world we live in. The conclusion related to the anniversary as well as the outline of its future development shows that literary studies are only possible as an opened field, where values of the critical humanism, personal responsibility and commitment to the truth acquire significance. Within the changed context within the Humanities, several future tendencies may be outlined: The impaired memory and identity. It is related to the study of the past and the present, of literary tradition and the contemporary events based on democratic values: tolerance, respect for the individual autonomy, critical and reflective stance, asserting the truth against the attempts to manipulate the society. Methodological pluralism. From a self sufficient discipline running the risk of being reduced to an illustration of certain ideological doctrine, to mere formalistic analysis or narrow views of the empirical biographic studies nowadays the literary studies are getting more and more a means for knowledge of Man. Open interdisciplinary field. In the transdisciplinary field of the Humanities Literature is a central object - a focus that gathers in its specific way ideas and behaviors, which imply certain religious, political, philosophical, professional and traditional attitudes. Literature voices certain group consciousness as well as the inner world of the man.