процеси

П. Р. Славейков е останал в историята на новата ни литература като забележителен поет, публицист и обществен деец. Но ред негови произведения имат отношение и към оформящата се белетристика. Той е един от активните преводачи на разкази, повести, романи. В литературнокритическата си статия Що е роман" той обосновава нуждата от този жанр у нас и дори определя насоката, по която би желал да се развива той, но сам не създава нито едно голямо епическо произведение. „Не се развива като белетрист. Неговите пости жения са в друга насока - в областта на мемоарната проза. 1 М. Арнаудов обя снява това със слабо епическо въображение... в същност тук се касае за един органически недостатък на таланта му, за бедна инвенция при по-сложни рактеристики и интриги"2. Или, формулирано по друг начин, Славейков е лирик по натура. Б. Пенев смята, че това личи в поемите му, които въпреки меренията на автора „съдържат повече лирически елементи, отколкото епически"3. такъв случай трябва да се приеме, че преводите не изискват епически лант, а ранното „Житие светаго Тодора Тирона" е възможно само благодаре сюжет B ние на предварително съществуващия сюжет, въпреки че и в светската белетристика. ханатаможе да се заеме Възможен е и друг подход, който да потърси обяснението в условията. Б. Пенев вижда в усилените темпове за работата и в обществените ангажи менти неподходящи условия за творческо разгръщане. Но има и нещо друго: всички възрожденски белетристи са чужди възпитаници и правят първите си опи ти в чужда среда, дори Каравелов, В. Попович, Жинзифов ги посвещават на руския читател. Изключения има и тук - Ил. Блъсков, който обаче прави първия си опит под силното въздействие и опеката на Войников, получил образованието си в Бебек, където, макар и опосредствувано, се е докоснал до европейската култура и естетическо съзнание. Ето как сам Блъсков представя творческия си процес при първата си повест: „Залових се за работа: аз писвах, Войников поправя.

Оспорвана теоретично и дори изпяло отхвър.1яна , жанрът е так<ша литературоведска категория, която е J:олучила решително утвърждаване в практиката и широка употреба в изследванията. Този факт представя определен парадокс в теоретичното мислене: неизбежния порочен терминологичен кръг, от една страна, и антиномния път на човешкото познание, от друга. Всички уговорки и предизации изграждат позицията ш1 "златната среда" - естествен стремеж към 11остигане на пределна точност и яснота в означенията, от гледна точка на подбудите. Взаимните обвинения на различно мислещите се движат от J.ълната относителност и аморфност до тираничния нормативизъ~1. По такъв начин се трупат доказателства в една посока - стават очевидни нестабилността на съществуващата жанрова система (като понятие за жанровост) и усилията за преодоляване на проблема. Един от "западноевропейските модели" за жанрова концепция е осмислянето на категорията като знак, предимно в обобщено-абстрактен план. Тласъкът е даден чрез естетическите възгледи на Хегел: съдържанието е определяно носредством изразяването на категориите субективно - обективно. В перспектива подобен отказ от частнолитературен подход към проблема намира ярък привърженик в лицето наП. Хернади • В тази посока се формулира несъстоятелността на изследванията по отношение границите между отделните жанрове. За силна позиция се представя тезата, например от П. ван Тигем , че жанровете ci1 словесни въплъщения на въображаеми светове, а не комуникативни средства. Схващането възхожда към литературоведските амбиции от първите десетилетия на века, обособили като разрешение на загадката жанр отношението между мит и предизвикана от него словесна конструкция (част от общата митологемна реакция на обществото). Различните мнения изявяват все пак два главни извода: а) превъзмогването на жанровите закони от всяко (голямо) произведение; б) извличането на същите тези жанрови закони от начините на въздействие върху възприемателя. Последното, окачествявано като прагматизъм, представя интуитивноутилитарния подход на рецептивната школа.

В края на XVI век Григорий Пелагонийски (Прилепски) прави първия превод на сборника "Съкровище" на Дамаскин Студит (0scraupoc; дщ .. u:x.crкt'vou тоu uno8tciк6vou ка( Z:тоu8(тос; юu 0scraЛov(кscoc;), чието първо издание излиза във Венеция в 1557/58 година. Този превод съдържа 36-те слова на оригиналното гръцко съчинение. Това е т. нар. "македонски" превод • Скоро след този превод се появява втори, направен независимо от превода на Григорий- т. нар. "средногорски" превод. В него попадат 29 от словата на Дамаскин Студит • Започват да се включват и други текстове - това са т. нар. "недамаскинови" слова. Под "недамаскинови" слова в тази работа се разбират: 1) Произведения на старата българска преводна и оригинална литература и 2) Компилативни произведения, които са включени в дамаскинските сборници извън оригиналните съчинения на Дамаскин Студит от "Съкровище" и преведените по-късно слова на новогръцки писатели като: Агапий Лангос, Теофан Елеавулк (Ритон Теофан ), Йоаники ос Картанос, Албертас Маринос и др. Това означава, че понятието "дамаскинови" се разширява, като към него се включват освен словата на самия Дамаскин Студит и преводите на други новогръцки книжовници. Тези два първи превода са осъществени на традиционния български книжовен език от този период, получил определението: "късен следевтимиев среднобългарски език, чийто правопис е Евтимиево-ресавскищ. XVII век се ознаменува с появата на новобългарските дамаскини. Те са били винаги обект на по-голямо внимание и сред литературоведите и сред езиковедите. Литературоведите са привлечени от особеностите на дамаскинските сборници, които стават определящи, типични за последния етап от развитието на старата българска литература, а езиковедите обръщат специално внимание на първия (след близо осемвековно прекъсване) опит за създаване на книжовен език на народна основа.