Този

Убеден съм, че литературната история ще обърне специално внимание на явленията в българската проза през 1976 г. Няма да пов тарям тук заглавията на творбите, за които всички говорят, които превзеха и масовия читател, но наистина има нещо закономерно в това, че по едно и също време и Павел Вежинов, и Йордан Радичков, и Ивайло Петров, и Камен Калчев достигнаха нови върхове в своето творчество, очертаха нови перспективи за развитието на нашата съвременна белетристика. В рамките на тази рецензия не бих могъл да засегна и една десета част от проблемите, които поставя пред критиката тази високопродуктивна в качествено и количе ствено отношение година - моята задача е скромна: в рамките на едно почти конспективно изложение ще се опитам да очертая мястото и новаторското значение на предприетото от Богомил Райнов начинание, което ние вече наричаме с дългото име: „, Тютюневият човек", Пътят към Санта Крус“, „Елегия за мъртвите дни“, „Този странен занаят", „Третият път". Спомени? Не - ние не следваме послушно стъпките на разказвача, не отброяваме ден след ден дните му в техния монотонен ромон; своеобразната организация на фрагментите, които възпроизвежда паметта, ни дава възмож ност да присъствуваме на изповедта на един син на века, прави ни съпричастни към неговия сблъсък с времето. Богомил Райнов не вика миналото, за да се оправдава пред съ вестта си, напротив, той го призовава като съдник, призовава и мъртвите, и живите дни, тръгва отново по пътя към светия кръст, а светият кръст, както е известно, се намира на Голготата". Критиката търси определение за жанра на творбата. Като че ли нищо в нашата литература не напомня подобна свободна форма на изложението, подобно разместване на вре менните пластове, да не говорим за дълбочи ната на самоанализа и значимостта на обобщенията. Ние винаги по-лесно сме възприемали интуитивните писатели и в българската бе136 летристична традиция интуитивното начало винаги е надделявало над вглъбения интелек туален размисъл. Затова ни е трудно да се досетим, че написаното от Богомил Райнов е белязано със знака на голямата есеистика, есеистика върху проблемите на духа и на творчеството. Спомнете си „Романът на един роман" или „Пътуване по море с Дон Кихот на Томас Ман, спомнете си „Светът от вчера" на Стефан Цвайг, спомнете си „Хора, години, живот" на Иля Еренбург - в рамките на тази традиция трябва да търсим постижението на твореца, който обаче нито за миг не забравя своята народност и своята идейна ангажираност. През купа от събития честно и трезво Богомил Райнов достига до сурови и изстрадани оценки за епохата и за себе си. Неговият безпощаден самоанализ придобива общовалидно значение, защото се превръща в сеизмограф на тежненията на съвременника пред създаващата се история. Ние фиксираме не факта на самонаблюдението, а ставаме свидетели на развитието на това самонаблюдение, на изво рите и обогатяването на духовната биография на твореца. Изправени сме пред един български роман на възпитанието, който въздействува неповторимо с автентичността на внушенията ибогатствата на размисъла. Срещата със съ временника, който се опитва да улови и да синтезира всичките си превъплъщения, който, Търсейки доминантата на битието, намира Духовни сили да остане насаме с темата „Как прекарах живота“ и да погледне в кладенеца на мрачините си, води неминуемо и всеки от нас, читателите, до безпощаден самоанализ, защото есеистиката на Богомил Райнов провокира диалог и не търпи неутралитет. Азът често пъти се дистанцира от себе си и обръще нието, ти" е колкото специфична форма на самонаблюдение отстрани, толкова и обръщение към читателя, който се оказва съпричастен към механизма на авторовата мисъл. Тази неподражаема форма на изказ е овладяна от писателя до съвършенство с цената на личната трагедия. Защото той изповядва в „Този странен занаят": „Писането ми се разкри като единствения сигурен път към хората. Една бавна и трудна форма на общуване, но която си струва труда. Само че тя предполагаше известна доза самота.“ И веднага в паметта ми се натрапва известният портрет на твореца, създаден от Светлин Русев.

Той е може би най-непознатият и най-пренебрегваният български възрожденец. Непознат е човекът, жизненият му път,1 пренебрегван е писателят, чиито трудове още не са издирени, и общественикът, за когото все още се повтарят безкритично клеветите на д-р Ив. Селимински. Когато през февруари 1870 г. българските вестници съобщават за смъртта на Кипиловски, „един от първите подвижници във възраждането на нашата книжнина", те не могат да напечатат нещо по-конкретно за живота и дейността му. Забрава вече неумолимо покривала името му. Пет години след Освобождението Петко Славейков търси в родния му Котел спомени и документи и за достойния съгражданин на Георги Раковски. Получава едно негово писмо до общинарите за уреждане майчиното му наследство и си записва легендата за полудялата от скръб майка по тръгналия да учи в чужбина единствен син. 3 Забрава, непроверени сведения, злонамерени твърдения - това е градивото за досегашните кратки бележки за възрожде неца, с чието име са свързани големите почини на българската културна история през втората четвърт на XIX в. — от 1825 до 1844 г. Роденият през 1802 г. преводач, поет, филолог, историк и лексикограф трябва да бъде познат и оценен в действителните си измерения на вдъхновител, инициатор, пионер в много основни направления от развитието на новобългарската книжнина и на трагичен неудачник, неизпълнил обета си, неоправдал надеждите на народа, несправил се със задачите, които историческият момент му бил възложил.

Без съмнение литературата е онази привилегирована област, в която езикът се упражнява, уточнява и изменя. От мита към устната литература, от фолклора и епопеята до реалистичния роман и модерната поезия литературният език предоставя разнообразие, чрез което литературната наука изучава жанровете, но той е не по-малко свързан с една и съща и единствена характе ристика, която го различава от езика на обикновената комуникация. Ако стилистиката анализира различните особености на един или друг текст и съдействува по този начин за създаването на теорията за жанровете, то поетиката се опитва да очертае тази обща за езика функ ция в нейните различни литературни проявления. Тази специфика на функцията на езика в ли тературата бе наречена по етична функция. Как да уточним поетичната функция?

Една студентка, която, както после се· оказало, току-що била завършила· мой курс, се обърнала към колега от университета "Джонс Хопкинс", през първия ден от новия семестър. Тя го попитала:, "Има ли текСт в този клас?", което, вярвам ще се еЪГласите с мен, е един съвсем конкретен въпрос. Много сигурен, без да осъзнава прекомерната си увереност (въпреки че когато описва случката говори за този момент като за "влизане в капан"), колегата отговорил "Да, Нортъновата антология на английскilта литература" и тогава капанът (заложен не ~т студентката, а от неограничените възможности да си присвояваме езика), щракнал: "Не, не", казала тя, "имам предвид, вярваме ли в поезията и така наrатък или всичко зависи от нас сами~?". Възможно е (пък за някои даже е изкушаващо) този анекдот да се приеме като пример за опасността да се посещават лекциите на хора като мен - новатори по въпросите за нестабилността на текста и за липсата на точно определени значения - но аз. го разглеждам по-долу като илюстрация за това колко безпочвено в крайна сметка е да се говори за подобна опасност. , Най-често срещаното обвинение срещу хората, които Мейър Ейбръмз неощавиа нарече "нови читатели" 1 (Дерида, Блум, Фиш) е че тези апостоли на неопределеността не зачитат "нормите и възможностите" заложени в самия език, въпреки че се опират именно на тях; че не зачита:г "езиковите значения", които думите безспорно притежават и по този начин ни приканват да захвърлим "нашите обиtJ:айни практики в говоренето, слушане"I:Q, четенето и разбирането" и да ги заменим с една вселена, в която "нито един текст не моЖе да има конкретно значение" и където >tникой не може да и:тази точНо това, което има намерение да изрази посредством литературата". Противниците ни смятат, че ·буквалните или нормативните значения биват задушавани от нарочните действия на· тълкувателите, Нека разгледаме това твърдение в контекста на нашия пример. Кое точно е нормативното, буквалното иЛи езиковото значение на "Има ли текст в този клас?"? · Изглежда, че в рамките на съвременните критически спорове (какго те са отразени по страниците на "Критикъл енкуайъри" , например), има само два начина да се отговори на този въпроС: или съществува едно буквално значение на изказването и ние бихме могли да го назовем, или значенията са толкова колкото са и читателите и нито едно от тях не е буквално.

The paper examines the reception of The Pilgrim"s Progress by John Bunyan in Bulgaria presenting the cultural context in which the literary work appeared for the first time in Bulgarian in 1866. It has been reedited many times and the article provides a list of all available editions including an edition that is not registered in any library catalogue. It is known that the latter was published in Plovdiv and the publisher"s name is Belovezhdov. The paper elaborates on the edition in question shedding more light on who most probably published it and when that possibly happened. New translation variants have appeared in the numerous editions of The Pilgrim"s Progress and it is the allegorical anthroponyms and toponyms that vary considerably. Despite the changes, however, the later editions are not entirely new translations but revised versions of the first editions which are the one of 1866 (Part I) and the one of 1886 (Part II) respectively. The transformations, which the initial translation, done by the American missionary Dr Albert Long, has undergone, are illustrated with examples in the paper and the major tendencies in the rendition of the allegorical names are briefly outlined as well.