Възраждането

В зависимост от мястото, което заемат в духовната и социалната структура на обществото, поколенията могат да интересуват изследователи от различни клонове на науката - социолози, биолози, психолози, литературоведи. В слу чая проблемът за генерациите ни занимава във връзка с новите явления в бъл гарската литература през Възраждането и по-специално - с оглед периодиза цията на литературния тази епоха. процес през Като биологическа единица поколението съществува с появата на човешкия род. Векове обаче то не може да се изяви като самостоятелно функциониращ ор ганизъм със съзнанието на реформатор в материалния и духовния живот на обществото. В патриархалното семейство, род или задруга се държи строг контрол върху възрастовите различия на членовете в колектива, т. е. взема се под вни мание принадлежността към едно или друго поколение. Тук доминираща роля играят хората с по-голям жизнен опит и практика. Младото поколение в това общество възприема и съхранява завещани му нравствени, трудови и правови норми, които предава без съществени промени на следващите поколения. B Епохата на Просвещението поставя с неподозирана острота и проблема за поколенията - в семейния живот и в обществото, в литературата, културата и изкуството. В различните страни този проблем става актуален в различно вре ме, проявява се в различни форми и течения. Гьоте, един от представителите на дръзкото младо поколение „Буря и натиск“ („Sturm und Drang") в Германия, предговора на своето съчинение „Поезия и истина" идва до извода, че е дос татъчно човек да се роди с десет години по-рано или по-късно, за да бъде духовно различен от предходниците или следходниците си". Тези различия именно започват да интересуват представителите на научната мисъл и в продължение на по-малко от столетие се появяват интересни изследвания за поколенията. Подходът и критериите на авторите им са различни, изводите, до които дости гат, понякога са противоречиви, но и в абсолютизациите, и в едностранчивостта на тези изводи има догадки, които подсказват за необходимостта от подобни проучвания.

Препрочитайки неотдавна романа „Антихрист" на Емилиян Станев, отново ми направиха впечатление онези места, където, описвайки през погледа на своя невръстен още герой атмосфе рата на Търновград от навечерието на османското завоевание, той се домогва до пресъздаване то на една духовност, която съдържа определени елементи на „стилновизъм", с други думи, на нещо, което предхожда петраркизма и без което петраркизмът не би бил възможен. Особено осезателно бе това усещане в страниците за идеалната любов, която малкият Еньо, „син на цар ския зограф", изпитва към също тъй невръстната щерка на цар Иван Александър, излъчващи едно златисто сияние, което събужда представата за Дантевото обожание към Беатриче. Не допускам, че Емилиян Станев, който неотдавна ни напусна, е познавал доклада на проф. Рикардо Пикио, обнародван в актовете на симпозиума „Петрарка и петраркизмът в славянските страни", където се казва: „Писателското изкуство на българските исихасти... се движеше в схеми, недалечни от онези, създадени на Запад чрез брака между платонизъм и цицерониан ство", дори защото по времето, когато е писан „Антихрист", този текст не е съществувал, а мо дата на исихазма още не се беше появила сред нашите историци на изкуството и литературата. Затова ще се опитам да обясня това, което тук ми прави така силно впечатление. То е, че Еми лиян Станев, човек с голям писателски дар и разностранни интереси, особено към всичко, кос то се отнася до историческата съдба на българина, но в никакъв случай системен ерудит; Еми лиян Станев, който положително не е имал съзнателно културоложко отношение към Италиан ското възраждане като класически модел за съотнасяне, но за сметка на това имаше безспорна и голяма интуиция, е почувствувал в стремежа си да възстанови едно културно-историческо съзнание за тъждественост, нуждата да запълни в него някакво празно поле, с това, което си поз волявам да нарека условно един български стилновизъм", или петраркизъм, на късния XIV в. Наистина той не стига никъде до неоплатоничното схващане за божествения произход на всяка земна красота (което би освободило неговия герой от средновековната дилема дух и плът) и това щеше да прозвучи фалшиво в един исторически роман за Българското средновеко вие, или предренесанс", ако искаме той да отговаря на научно постигнати истини. Но трябва да подчертаем, че стремейки се да извлече една философско-историческа формула за българския национален характер и историческа съдба, като се движи в дуалистичната схема за веществе ното творение на Сатанаил и небесното творение на бога, той се отдалечава от класическото православно разбиране за земната хубост като въплъщение на дявола с допускането, че тя може да бъде и божествена. А това вече е една догадка, която може и да не противоречи на историче ската правда.

Франклин е една от най-ярките личности не само на американския, но и на европейския XVIII в. Макар и самоук, той достига до върховете на тогавашния научен и политически жи вот и има правото да си позволи нелишената от известна суетност бележка, че е стоял пред петима царе, „ и дори съм имал честта да седна с едного". Но в областта на литературното творчество той едва ли е сред най-големите „по абсолютна стойност" във века на Волтер". Франклин умира през 1790 г., когато Гьоте е вече на 41 години, а Байрон - на две. Като че ли законът за последователността в развитието е по-непреклонен при художественото, отколкото при научното творчество. И Франклин, чрез „Алманах на Бедния Ричард", а в не по-малка степен и чрез мемоарите си, се приближава до същинската художествена словесност - в това с неговото значение за историята на литературата. „Бедният Ричард", макар да е обрисуван само в общи черти, днес, както и преди, остава за нас първият популярен, вечно жив и неповторим герой на американската литература. "2 Същото важи и за другия, фактическия герой на творбата - татко Абрахам, който с повече от интелектуално упражнение". И може би има само частично право твърдението, намерило място в цитираното коментирано издание на Франклиновите автобиографични творби, според което съществува немалка доза ирония и дори пародия на автора спрямо героите, спрямо проповядваните добродетели и дори спрямо себе си. По-вероятно е Франклин да се е почувствувал принуден да слезе до нивото на своите читатели, забравяйки себе си и някои свои разбирания, от което произтича популярността на творбата сред най-широките читателски слоеве; това обяснява и появата и у нас.

Отношението към драматургията на Войников е противоречиво. Някои от изследователите му, без да пренебрегват нейното обществено предназначение и въздействие, омаловажават или отричат художественото й своеобразие. Други са значително по-обективни към „Райна княгиня“ и „Въцаряването на Крума Страшний“, „Покръщение на Преславский двор“ и „Велислава" като литературен текст. „Разгледани в художествено отношение, драмите на Войникова не издържат дори най-снизходителна критика. Тия драми нямат никаква художествена и пси хологическа стойност... В драмите на Войников няма живи, действуващи лица, а само автомати, чиито действия се определят не от някакви вероятни вътрешни мотиви, а от каприза и случайните намерения на Войникова... За душевното състояние на своите лица Войников твърде неумело загатва. Такава е оценката за драмите на Войников на един от авторитетните литературни историци Б. Пенев, рецидиви от която се долавят и в съвременни изследвания и статии за родоначалника на българската драматургия и театър... Творчеството на Войников не е без недостатъци. Но за да почувствуваме сил ните и слабите страни на неговите драми, намеренията и резултатите на техния автор, не трябва да ги разглеждаме откъснато от контекста на епоха, предназначение, обществена и културна атмосфера. И от вкуса на една литературна и театрална публика, която може да не приеме „Лукреция Борджия“ и „Емилия Га лоти", но да живее дълго със спомена от „Многострадална Геновева". Драматургът е винаги в диалог със зрителя - когато работи над творбата си, при сценичната и реализация, след всяко нейно представление. на Родният град на Войников (Шумен) му оказва въздействие с културната си атмосфера, с първите театрални представления, с обществените си прояви. Не остава без значение учението при Сава Доброплодни, участието в неговата трупа, осъществила първото представяне на драматургична творба в България през лятото на 1856 г. - побългарената комедия „Михал Мишкоед“. Интересите Войников към драмата и театъра продължават и във Френския колеж в Цариград. Тук той се запознава с творби на Шекспир, Юго, Молиер, с теоретич ните принципи на драматургията. Наблюдава, а по всяка вероятност и сам уча ствува в спектакли, представяни от възпитаниците на колежа. Първоначалният интерес, дошъл от Шумен и Доброплодни, получава своето осмисляне в Цари град, а творческата си реализация - в родния град на Войников, в Браила Гюргево.

Любими книги, по описанието на Захари Стянов в "Записки по българските въстания", на овчарите са "Митарствата на блажена Теодора", "Камък падна от небето", "Ревизията на св. Богородица в ада", "Чудесата на пресв. Богородица". В последната, написана от Димча Великов, Захари Стоянов отбелязва и предисловието-тази книга "трябва да я има при себе си и оня, който пезнае да чете, защото тя притежава такава сила, щото може да заварди човека от болест, от куршум, от лоша среща и пр.," и разпространението И- "тя се продаваше като топъл хляб", а "по-богатите хаджии купуваха по няколко, за да се намират за синове и унуки". Паралелно с този свят в повествованието се появява и Кондю Разбойника, когото авторът на "Записките" се опитва да приобщи към световете на културата и който така наподобява културния герой на Възраждането, снизен тук, така както е снизена и представата за християнска кинжнина, но и кинжнината и културният герой са опорните точки, чрез които авторът в "Записки по българските въстания" гради началото на своите предания. Или друг един пример от същото време. Преди да напише така популярната "Изгубена Станка", фикционален, без съмнение текст, което ще рече и пранадлежащ към друг клас от текстове, различен от цитирания вече по Захари Стоянов, Илия Блъсков начева като художник по съвсем друг начин. "Моите първи издания бяха: "Тълкуването на десетте божи заповеди (1857), в превод от гръцки, и "житието на св. Йоана Кръстителя и св. Игнатия Богоносеца" (1863), превод от славянски". Но когато започна печатането в "Български книжици" на "Нещастна фамилия" забелязваше се, пише Илия Блъсков", у четци и слушатели едно особено любопитство по тая историческа повест или разказ, навярно защото бе из нашия живот, из нашите страдания под турско иго ... Но младежите обечаха да четат и слушат нещо по друго, особено из българския живот, каквато бе книгата "Предвестник горекаго пътника" (печатан 1856) и "Горски пътник" (1857) и двете от Г: С. Раковски. У мене се породи желание да съставя и аз подобна повест на "Нещастна фамилия".

Българската интелигенция през Възраждането получава образование, изгражда се и работи в различни страни - Гърция, Русия, Франция, Чехия, Италия, Англия ... Това дава отражение върху характера и спецификата на нейната култура и предпочитания, в определени случаи и върху обществените И позиции и манталитет. Във втората си повест «Ученик и благодетели, или чуждото си е все чуждо» Друмев прави опит да посочи тази нееднородност, свързана с конкретни чуждестранни региони и култури. Той не успява обаче да завърши тази своя творба, замислена в интересен философски и народопсихологически план. По-нататышюто развитие на някои от прототиповете му - Димитър Н. Благоев в Одеса и Васил Д. Сrоянов в Прага - в известна степен подсказва как биха изглеждали в ненаиисаните части на повестта герои като Богдан, Живко или Петър. Жизнената и творческата биография на българските интелигенти, получили образование в чужбина, невинаги се представя обективно и научно. Някои изследователи пренебрегват или омаловажават едни факти за сметка на други, вулгаризират възгледи, принципи, критерии, не вземат под внимание противоречивото развитие на личността. И стигат до схеми, в които прозират политически намерения и цели. Без да подценяваме огромната роля на руската художествена и обществена мисъл върху формирането на част от българската интелигенция през Възраждането, в прi:щължение на десетилетия проучването на творчеството, на гражданските позиции на българи, учили в различни градове на Русия, се осъществяваше в повечето случаи по утвърдени и шаблонизирани схеми - какви са били контактите им, преки или косвени, с руските революционни демократи; какво е отношението им към славянофилството, към проблеми, творци и творби на руската литература; какво отражение намира «руската прогресивна мисъл» в непосредствените им изяви като писаtели, преводачи или политици. Отбягваха се или се изясняваха превратно интересите и контактите на български интелигенти - руски възпитаници, към западноевропейското просветителство, вулгарния материалиЗ}>М или деизма. френски възпитаници като Марко Балабанов или Лазар Иовчев (екзарх Иосиф 1) или оставаха встрани от интересите на историци и литературоведи, или, когато не можеха да бъдат подминати, оценките за тях бяха клиширани, неконкретизирани, неточни.

Динамиката на представите за свое и чужди, за старо и ново е провокирала често изследователите на Българското възраждане. У етановяването на нов начин на тълкуване на света, на моралните норми налага необходимостта от стабилизиране на новата ценностна система. Това води до постоянно угвърждаване на новите модели - поведенчееки и културно-художествени- на базата на ПОЗНАТОТО. Срещата на новата (от европейски тип) цивилизованост, от една страна, със старата, ориентирана към гръко-византийския културен модел, от втора, и с патриархалнофолклорната култура, от трета, предизвиква някои от основните тематични, идейни и художествени търсения на новата българска книжнина.