За рецепцията на Данте в България

За преводите на Дантеви творби и преди всичко на неговата опера магна в Бъл гария, както и за различните по стойност страници, посветени му от българските литературни историци и критици, вече е писал изчерпателно и на два пъти моят учител, професорът в Софийския университет Ив. Петканов 12, и аз имам много малко да добавя или да уточня в неговата изчерпателна библиография. Оценките му в общи чер ти също споделям. Като методологическа постановка на съжденията, които ще се опи там да изкажа, продължавам да приемам предложеното вече от мен схващане за превода като средство за реинтеграция на културни пластове и епохи в националната ни култура и за антиципация на нейното развитие 3,4,5,6,7, почиващо върху теорията за ускореното развитие, която все още смятам, че предлага най-съответният модел на новата българска литературна история, в рамките на която става и рецепирането на Данте. Понятието „реинтеградия" обаче предполага, че в някаква степен и форма тези пластове някога са съществували, макар в последствие да сме загубили пряката каузална връзка с тях. Тук иде и основното ми несъгласие с проф. Петканов по повод неговата постановка на въпроса за превода на Данте у нас, сякаш предварително го обявява за невъзможно културно начинание, поначало обречено на неуспех, защото „българският интелектуалец никога не е живял в интимно общение с християнството", отнасяйки се към него като към „традиционно морално наследство, смесващо езически обреди с християнски елементи". Не знам дали в числото на горните интелектуалци трябва да включим Евтимий Търновски от XIV век, патриархът, чието книжовно дело и книжовна реформа получават авторитет на норма в цялата „Славиа ортодокса"